Птичарят

48

В Шрайвмур организираха огледа на домовете. Миришеше на кафе, прясно изпрани ризи и афтършейв. Криотос и Есекс бяха с Мадокс в офиса му, когато Джак пристигна — с мокра коса и намачкан костюм. Без да обръща внимание на физиономиите им, той извади от бюрото карта на града и се спря на частта за Луишам. Отговорът беше току до него, близо като пулса му. Просто трябваше да насочи светлината в правилната посока.

Бързо надраска пет имена — на улиците, които се намираха в радиус от сто метра от строежа на „Бразил стрийт“.

— Мерилин — каза той, като стана и й подаде хартията. — Прекарай това през HOLMES и ми дай това, на което се натъ…

Спря.

Изпратеният от „Сейнт Дънстан“ факс все още лежеше на бюрото му от снощи. Най-отгоре беше страницата на служителите, чиито имена започваха с буквата „Б“: Бастин, Бийл, Бенет, Бергасян, Бингам, Блис, Баумън, Бойл.

— Джак?

Но изражението на Джак се беше променило. Погледът му беше прикован върху адреса под името на Малкълм Блис: „Бразил стрийт“ 34А.

Лицето на рисунката… развалените зъби. Оплакването на Блис от строежа при първата им среща в „Сейнт Дънстан“. Боже… Божичко!

— Джак. Къде си?

Той вдигна поглед. Мадокс, Есекс и Криотос го гледаха.

— Тук ли си?

— Да, аз…

— Точно казвах, че можеш да ръководиш днешния оглед на къщите. — Мадокс скръсти ръце. — Но първо с Мерилин ще трябва да сглобите въпросника.

— Не. — Кафъри откъсна горната страница и я пъхна в джоба си. — Нуждая се от един човек от екипа.

Мадокс въздъхна.

— Върви тогава. Вземай когото искаш. — Вдигна брадичка към Есекс. — Него, предполагам.

Блис я дръпна с всичка сила към прозорчето, през дъската за отцеждане на съдове, изпъкналата предна кост на таза й се блъсна в мивката. Един чайник се стовари на пода и опръска краката й със студен чай.

— Какво по…?

— Млъквай — изсъска той. — Млъквай и не викай.

— Малкълм!

Топлите му длани стиснаха ръката й.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Казах да млъкнеш.

И тогава скочът — проклетият скоч, шибаният скоч, който му отворих аз — бе увит около китката й. Облегна се на мивката, провря другата си ръка през прозорчето. Затърси ръцете му. Откри ги. Заби ноктите си в тях. Заудря ги. Но той не трепна.

„Силен е. Силно е копеленцето — човек никога не би предположил, като го гледа. Той те хваща като в капан…“

Сега розовите му очи се доближиха до нейните, ръцете му се опитваха да залепят дебелата лента около устата й. Не! Тя отметна рязко глава встрани, но скочът се лепна неочаквано и внезапно Блис изчезна, нататък по коридора.

Божичко. Ребека изви бясно длан. Лентата се сви и се впи по-дълбоко в китката й. „Какво, по дяволите, прави той?“

Затръшна се някаква врата. Апартаментът потъна в тишина.

Младата жена лежеше връз мивката, дишайки тежко през носа, изведнъж изпаднала в състояние на свръхнапрегнатост. Отлепи лентата от устата си. Събра я на топка и я хвърли в мивката. Той беше залепил ръката й към — протегна се през прозорчето и опипа мястото със свободната си ръка — към някаква тръба: свитите й пръсти обхващаха плътно някаква водопроводна тръба, прихванати плътно от скоча към нея. Ребека качи едното си коляно на мивката, повдигна се върху дъската за отцеждане на съдове. Алуминиевата конструкция възвърна с трясък първоначалната си форма, когато запълзя по колене към прозорчето.

— Джони! — извика тя към коридора. — Джони!

Мълчание.

— Джони!

Мълчание.

Младата жена отпусна глава, дишайки тежко.

„Така, хайде сега се успокой и опитай да помислиш. Какви ги върши дребният пръч? Какво, по дяволите, си мисли, че прави?“

Мисълта изплува сама, ясна и студена. И дъхът й секна.

О, боже мили, не!

Ребека замръзна, както беше коленичила върху дъската за отцеждане на съдове в мокрите си дрехи, с широко отворени очи, с окървавени колене, престанала да диша за няколко безкрайни секунди, като единствено пулсът й ехтеше.

Не ставай смешна, Беки — не и той, не и той, определено не.

И защо да не е той? Джони дори не е тук. Той излъга. Излъга, за да те накара да влезеш в апартамента.

Но Малкълм?

А защо не Малкълм?

И тогава адреналинът, нажежен до бяло, препускащ из тялото й, я накара да скочи отново. Изви трескаво ръка, дърпайки лентата. Беше готова да изтръгне ръката от рамото си, вместо да стои като в капан тук.

„И ти, такова голямо, видяло какво ли не, познаващо улицата момиче, шибана идиотка такава, да се набуташ право в това.“

— Стой мирно и тихо — прозвуча шепот току в ухото й. — Дръж си проклетата уста затворена или ще използвам това.

Детектив инспектор Басет седеше зад бюрото си, протегнал напред крака, наклонил леко стола назад, поставил длани върху корема си. Беше прекарал така повече от час, загледан през прозореца в пазаруващите по „Ройъл хил“ хора, чоплейки мръсотия изпод ноктите си с един кламер. Мислеше си за Сюзан Листър и нейния съпруг. Тази сутрин старшият детектив му беше изнесъл лекция на тема завързване на по-тесни отношения с AMIP.

Телефонът на бюрото му звънна.

— Детектив инспектор Басет, криминален отдел.

— Моля ви. Моля ви, направете нещо, инспекторе. Не издържам повече. Ей сега викаха и крещяха. Не си въобразявам.

Басет върна стола си напред, за да заеме нормалното си положение.

— Ало? Кой е?

— Вайълет. Вайълет Фробишър.

Ребека се извъртя рязко. Задъхана, с подивял поглед, оголила зъби.

Той стоеше на една предпазлива стъпка от нея, точно колкото да не може да го достигне, допрял изправения си пръст до подутите устни. Разтвори жилетката си и, като извърна поглед, сякаш това, което показваше, бе толкова неделикатно, че не можеше да се застави да го погледне, посочи надолу към слабините си. И там, пъхнат в колана на панталоните му, притиснат като маймунче към косматия му корем, видя тъмносин безжичен електрически трион.

Блис го погали нежно и въздъхна, сякаш той бе част от собствената му плът.

— Спомням си клитора ти, Пинки. Виждал съм малкото ти розово клиторче.

— Не се доближавай до мен. — Тя се сви назад. Кранчето се заби в гръбнака й, по гърба й покапа вода.

— Ако си добра и пазиш тишина, по-късно ще ти оближа клитора. — През празнините между зъбите му се виждаше мокрият му подут език. Като мъжки котарак, душещ въздуха, усетил миризмата на женска. Вдигна ръка с длан към устата си, изплези силно напред език и започна да ближе дланта си, от китката до основата на пръстите. — Мммм. Розово клиторче. Ще ти хареса ли? — Усмихна се, явно наслаждавайки се на думите си. — Розов клитор. Прекрасно розово клиторче.

— Майната ти. — Ребека опъна отчаяно ръка. — Майната ти.

— Не! — Блис стовари длани върху дъската за отреждане на съдове. — Майната ти! Кучка! — Грабна триона от колана си и го притисна в лицето й. — Шибана кучка!

Младата жена се отдръпна ужасено, изви се трескаво. Залепващата лента около ръката й се разтегна и се протри. И внезапно тя се почувства свободна. Инерцията я запрати напред и тя падна от мивката, следвана като сянка от Блис. Не беше дори успяла да възстанови равновесие, когато тежката дръжка на триона, където се намираше батерията, се стовари силно върху тила й.

Кафъри намали скоростта, сега ягуарът вече се движеше почти пълзешком. Промъкваха се по „Бразил стрийт“.

10, 12, 14.

Минаха покрай дворната порта за училището. Дъждът беше намалял и сега булдозерът се движеше нагоре-надолу по оставените следи.

28, 30, 32.

34.

По прозорците на горния етаж се виждаха сивеещи дантелени пердета. Отпред нямаше поляна, алеята за автомобили беше удължена, встрани бе залепен грозен навес за коли. Празен.

— Познавам го — заяви Есекс, когато Кафъри подмина входната врата.

На алеята беше паркиран бутилковозелен „Ровър“, полускрит от ниската тухлена стена, и един висок мъж със сивеещи коси в тъмен костюм излезе от него, погледна към навеса за коли и оправи вратовръзката си. Джак спря ягуара на тротоара.

— Това е детектив инспектор Басет. Криминален отдел Гринич. Хайде.

Забързаха обратно по улицата, докато обличаха саката си, спряха край алеята за автомобили на съседния вход, където не можеха да бъдат видени от прозорците на долния етаж. Когато забеляза жестикулиращия от портата на съседната градина Есекс, той погледна озадачено. И после — притеснено.

Забърза към тях.

— Боже всемогъщи — прошепна Басет. — Нали не стъпвам на ничия територия тук? Трябваше да направя справка при вас, но по всичко изглеждаше, че вие няма да отидете при нея, а тя направо ме влудяваше по телефона.

— Чакай малко — прошепна на свой ред Кафъри, като го хвана за ръкава и го придърпа по-близо до оградата. — Сега би ли обяснил какво искаш да кажеш?

— Става въпрос за Фробишър, същата, за която вече ви съобщих.

Кафъри и Есекс се спогледаха.

— Същата, за която си ни съобщил ли?

— Да, онази със съседа.

— Напълно се обърках — прошепна Есекс.

— Аз ви се обадих. Спомняте ли си? Оставих съобщение на един детектив инспектор и вие трябваше да сте го научили. Тъй като не се обадихте, предположих… — Раздвижи се смутено, местейки поглед от единия към другия. — Правило номер едно, а? Никога не предполагай. Доколкото разбирам, не сте чували за мисис Фробишър и нейния съсед? За миризмите? За течащия фризер? — Той се надигна на пръсти и надникна над оградата. — За мъртви птици в кофата за боклук и че сега някой крещял в апартамента?

Кафъри затвори очи и постави ръка на главата си.

— Имаме заподозрян на номер 34А. В онази къща.

— Фробишър е на номер 34Б. Съседката от горния етаж.

— И вие казахте всичко това на нашия детектив инспектор… кога?

— Преди около седмица. Горе-долу по същото време, когато пресата разпространи историята за Хартвълд.

— По дяволите!

Кафъри погледна към Есекс, който се взираше в обувките си.

— Дайъмънд — рече той.

— Същият — въздъхна Джак. — Добре. — Изправи гръбнак. — С каква информация разполагаме? Говорил ли си с някой там?

— Вътре няма никой.

— Ти влезе ли?

— Не. Мисис Фробишър се обади преди двайсетина минути, почти истерична, каза, че чула викове. Бедната стара крава се е побъркала от страх. Не искала да ни притеснява отново, защото мислела…

— Мислела, че работим по въпроса?

— Да. — Басет погледна смутено. — По дяволите, на главния това ще му хареса много.

— Съжалявам.

— Няма какво да се направи. Няма какво да се направи.

От къщата се чу шум. Басет се наведе през разделящата ограда и им даде знак да го последват. Входната врата се беше отворила и на прага й стоеше мисис Фробишър, в синя рокля и домашни мъжки чехли. Котка на кафяви, черни и жълти петна се увиваше около краката й.

— Мисис Фробишър. — Басет се приближи с протегната напред ръка. — Приятно ми е да ви видя. — За момент тя премигна насреща му, после пое ръката, като погледна през рамото му към Кафъри и Есекс. — Съжалявам, запознайте се с моите колеги. Детектив инспектор Кафъри и детектив сержант Есекс.

Възрастната жена кимна на двамата мъже със сериозни изражения.

— Тъкмо правех чай.

— Прекрасно — заяви Есекс и пристъпи вътре.

Апартаментът беше чист, но в безпорядък, в ъглите бяха струпани списания, освен освежителя с боров аромат се долавяше миризмата на храна. Мъжете седнаха в съседното на кухнята помещение върху овехтели фотьойли и се загледаха в безсистемната колекция от орнаменти на мисис Фробишър: пухени играчки, чаени и кафени чаши от крайпътни бензиностанции, снимки на Грегъри Пек, изрязани от списания и сложени в имитиращи сребро рамки.

В кухнята мисис Фробишър си говореше сама, докато търсеше чинийките на линии за сините чаши за чай. После взе розов дантелен калъф за порцелановия чайник и отвори пакет сладки с млечен крем.

— Беше вчера следобед, някъде към четири, защото гледах „Съдията Джуди“ и тъкмо си бях направила чай. — Остави подноса. Котката се бе наместила под масата, поставила спретнато лапички една до друга, затворила благодушно очи. — Извиках Типи и й напълних паничката с мляко, когато чух някаква суматоха. Той беше отвън с някаква млада дама.

— Как изглеждаше младата дама?

— На мен всичките ми изглеждат еднакви. Руса. С пола ей до тук. Тя повърна малко на алеята и се наложи той да я занесе на ръце вътре. Повече нито я видях, нито я чух. Бях забравила за това. Докато тази сутрин, най-ненадейно чух… — Чаената чаша в ръката й трепна. — Чух я да вика. От такъв вик кръвта във вените ти се смразява.

— Имате ли ключ за долния етаж?

— О, не. Не аз съм наемодателят. Но…

— Да?

— Забелязах, че е оставил отворен един прозорец, толкова бързаше да се махне оттук.

— Да имате някаква представа къде може да е отишъл?

— Той има друга къща, това го знам. Някъде недалеч от Лондон, струва ми се. Може да е отишъл там. Тръгна с колата. — Тя погледна към детектив инспектор Басет. — Казахте ми да видя марката на колата.

— И видяхте ли я?

Тя кимна.

— „Пежо“. Трябваше да го позная, снаха ми също кара „Пежо“.

Есекс мина през прозореца, докато Кафъри чакаше отвън, под навеса за автомобила, като си мислеше колко е закътан, колко лесно би било да доближиш колата на заден ход до входната врата, да отвориш багажника и…

— Джак. — Есекс се появи на вратата. Лицето му беше бяло като платно. — Той е. Открихме го.