Птичарят

22

Шарън Дон Маккейб беше на по-малко от двайсетина сантиметра от него, по гръб, с отворени очи. Кървава пяна излизаше от носа и устата й и оставяше слузести следи надолу по врата и брадичката й.

— О… боже! — прошепна ужасено Хартвълд. — О, милостиви Исусе Христе, какво, по дяволите, си направила със себе си?

Пъхна ръка под чаршафите и потърси пулса й. Часовникът на нощната масичка показваше 4:46.

С бясно тупкащо сърце той се устреми към банята и напълни мивката със студена вода. Потопи лицето си в нея, докато водата стигна до врата му.

Преброи до двайсет.

Въздържанието, продължителният зов на желанието, дните, които се превръщаха в седмици, преливащи се от своя страна в години, и сега, след всичко това, тази, тази бомба със закъснител на съдбата лежеше неподвижна и бледа в леглото му. Точно каквото беше искал през всичките тези години — единственото, което не можеше да получи от момичетата, каквото и да им плащаше.

Изправи се, задъхан, със стичаща се по главата му вода.

Лицето му премигваше насреща от огледалото. Изглеждаше изпит на слабата светлина, трийсет и седемте му години личаха; сякаш беше изсмукан отвътре, с пресъхнали от напрежението сокове. Ощипа се силно по бузите, с надеждата болката да проясни мислите му. Но в отговор усети само тъпото, познато опъване в корема.

— Помогни ми, помогни ми, моля те!

Гласът му прозвуча кухо, почти шепнешком. Нищо нямаше да му помогне. Знаеше го. Избърса лице и се върна в спалнята.

Стаята беше заляна от пурпурното сияние, предшестващо зазоряването. Момичето лежеше, вперило невиждащия си поглед в тавана, с отворена уста, със скромно придърпани върху ключиците завивки, сякаш бе искало да умре подобаващо. Хартвълд прекоси с несигурна стъпка стаята и отвори прозореца. Нощният въздух беше студен и сладък, оцветен от падащия сняг. Ливанският кедър стърчеше на фона на изпъстреното със звезди небе.

„Ако искаше, ако наистина искаше… тя не можеше да ти каже да спреш. Никой нямаше да разбере. Не е нужно никой да разбира.“

Приближи се треперещ до леглото и бавно започна да дърпа чаршафа, откривайки торса. Беше разперила ръце встрани. Той ги намести до тялото така, че все още розовите й длани да бъдат обърнати навътре. Охлювената диря от слуз по брадичката й проблясваше на слабата светлина. Едем. На белите дробове. Донесе мокра кърпа от банята и внимателно почисти наоколо, в това число и неволно изпуснатите в момента на смъртта изпражнения. Смени мръсните чаршафи. Още не беше се вдървила, затова не беше проблем да я премести: неподвижна купчина от бели кръгове на синкавосивата светлина — закръглени гърди, кръгъл корем, дебели, едри колене, дълги овални бедра; линиите на тялото й се плъзгаха леко, за да се срещнат в тъмното петно на срамната й кост.

Вътрешната страна на дясната й ръка беше осеяна с дупчици. Вероятно беше взела от качествения хероин, който Тоби предлагаше на гостите си. Сигурно беше свикнала с продаваната по улиците на Горбълз некачествена стока. Тялото й не беше понесло чистото вещество, което се сервираше в къщата. Чистотата я беше сразила. Той не остана сляп за иронията на случилото се.

Коленичи, за да застане на едно ниво с малките бели стъпала. Кожата по извивката им приличаше на осолена риба. Невиждащите й очи проблясваха на пурпурната светлина. Хартвълд прокара внимателно пръсти по глезените, пулсът му се ускори, щом усети студенината на кожата. Момичето имаше нежна кожа. Студена и нежна кожа. И не помръдваше.

Къщата тънеше в тъмнина и тишина. Той отпусна юмруци и се намести в леглото.

След това се изпълни до такава степен с отвращение към самия себе си, че изпи наведнъж цяла бутилка пастис. Повърна по-голямата част и се вбеси, когато на сутринта установи, че е все още жив. И сивият използван труп беше до него.

Заключи голямата дъбова врата в долния край на стълбището и се върна в леглото. Лежа цял ден до нея, с опънати край тялото си вдървени ръце, вперил поглед през прозореца в шпила на съседната църква, който абсорбираше променящия се цвят на зимния въздух: от студено сиво, като кост, той се затопли до кораловочервено, премина през синьото и бялото, за да посивее отново. Чистачката пристигна и почука на дъбовата врата. Тъй като той не отговори, тя се отказа и не след дълго дочу обичайните ежедневни звуци: прахосмукачката бръмчеше нагоре-надолу по коридора, ледът се топеше и капеше от кедъра, чашите подрънкваха, когато ги поставяше по местата им.

Хартвълд продължаваше да се взира в църквата.

Чувстваше се странно спокоен. Мостът беше прекосен, някакво дълбоко ниво беше разбутано и никога вече нямаше да може да се върне на предишното си място. Знаеше, че светът му се затваря все повече и повече вътре в себе си.

Обърна се и погали нежно вдървените зърна.

Когато чистачката се върна по-късно същата седмица, Хартвълд я посрещна на входната врата с бял плик, в който имаше двеста и петдесет лири и бележка, с която я уведомяваше, че я освобождава. Нямаше как — знаеше какво щеше да се случи през следващите седмици. Не можеше да си позволи да има свидетели.

Технологията на умъртвяване беше проста работа за човек с неговото обучение. Премина лесно към убийствата. През следващите шест месеца си осигуряваше често жертви, някъде на всеки пет седмици. Хартвълд мислеше, че умира, че нещо го поглъща отвътре. Чувстваше облекчение само през часовете, които прекарваше с жените.

В края на май телата бяха вече пет, и той беше отговорен за всяко едно от тях.

Двайсетгодишната Пийс Нбиди Джаксън, втората прелестна дъщеря на Кловър Джаксън, се появи в къщата в четвъртък вечерта, точно когато главният детектив в Елтам правеше изявление за пресата. Така че, когато на вратата се позвъни, Хартвълд все още не знаеше нищо за откритието на полицията: петте разядени трупа, открити на едно полуизоставено място в Източен Гринич.

Той сложи чашата си върху полицата над камината, докосна леко покритото с лак лице на Лусила, и се запъти към вратата.

— Значи дойде. Колко мило.

Тя стоеше на прага, голите й ръце бяха придобили меден оттенък в полумрака. Хартвълд я съзерцава продължително, знаейки, че е последният човек на света, който щеше да види това момиче живо.

— Може ли да вляза?

— Да, да, разбира се. Извинявай. — Отстъпи, за да направи път на младата жена, чиито очи се разшириха при вида на наподобяващия катедрала интериор. Но дори да беше усетила миризмата, която го безпокоеше, тя явно не я притесни. — Влизай, сега ще ти донеса нещо за пиене. — Последва я в дневната, включи осветлението и отвори барчето. — Би ли искала нещо оттук? Или вино?

Пийс седеше с изправен гръбнак сред копринените възглавници в стила на кубистите.

— Имате ли „Бейлис“?

— Да. Разбира се. — Хартвълд бръкна в дъното на барчето. Трябваше да се досети. Момичетата винаги искаха нещо сладко. Наля й „Бейлис“ в тежка кристална чаша. — Предполагам, че имаш име. — Протегна чашата към светлината в дългите си пръсти. — Нали?

— Пийс.

— Много хубаво.

Не се усмихна.

Младата жена го оглеждаше косо.

— Защо от мен се очаква да не казвам нищо за това?

Хартвълд постави чашата с ликьора на масата и се върна до барчето, за да си налее пастис.

— Пийс, аз съм в щастливата позиция, която ми позволява да се тревожа по-малко за парите, отколкото за дискретността. Заповядай. — Отвори портфейла си от телешки бокс и извади десет банкноти по двайсет лири, сгъна ги с опитен жест и й ги подаде с малко женствено отмятане на пръстите. — Аз ще удържа своята част от уговорката. И, повярвай ми, ще разбера, ако ти не удържиш твоята.

Пийс се огледа към рояла, към портрета на Лусила и Хенрик над камината, към кристалните шишета, и това, която видя, явно я задоволи. Взе бейлиса си и се облегна назад върху възглавниците.

— Не съм казала на никой.

— Добре. Така… — Той приседна на страничната облегалка на дивана. — Ако погледнеш към онази маса, ще видиш малка кутийка от слонова кост. Виждаш ли я?

Върху лакираната китайска масичка лежеше прекрасна кутия, изработена от дърво и слонова кост. Пийс се приведе напред и я огледа.

— Да.

— Отвори я.

Тя вдигна капачето. Сребърната лъжичка за кокаин лежеше върху белия прашец.

— Най-хубавият е. Най-чистият. Или може би… — Отпи от чашата си. — Може би предпочиташ хероин.

— Хероин ли?

— Да.

Младата жена вдигна очи и на лицето й се появи ослепително бяла усмивка.

— Ако е хубав, разбира се, че искам.

— Най-хубавият, най-хубавият. — Хартвълд стана, отражението на ризата му в тъмния прозорец беше с метален отблясък. Подаде ръка. — В такъв случай ела с мен. Ще отидем да го намерим.

Пийс пожела да разбере какво има зад дъбовата врата.

— Мирише лошо — поясни тя. — Никога ли не чистите там?

— Не се притеснявай за това.

Хартвълд я поведе встрани от вратата, нататък по главния коридор.

— Но какво има там? Това останалата част на къщата ли е?

— Ще те заведа там по-късно — обеща той, като притисна рамото й с дланта си. — Няма защо да се тревожиш за това сега.

В кухнята бързо затопли малко хероин в миниатюрна тенджерка. Пийс наблюдаваше усмихнало надигащите се мехурчета по очевидно сребърната тенджерка.

— Хубаво приспособление — рече тя.

— Всичко е съвсем чисто. Ще ти го бия аз. Мога да го направя безболезнено.

— Така ли?

— Бях лекар.

— Но не в ръката ми, окей? Мама ми проверява ръцете.

— Добре.

Сложи я да седне на една табуретка и завърза кърпа точно под изпъкналата част на прасеца й, а когато синята вена се появи между меката кожа с цвят на кафе и белезникавата кост на глезена, той проби кожата и стената й с иглата и изпразни съдържанието на спринцовката в нея.

— Оу! — изписка лекичко тя, като се усмихна, и постави длани върху глезена си. — Оу! Касапин такъв. — Усмихна се, усетила незабавното въздействие, което я накара да се отпусне върху кожения диван. — Ти не си лекар, а касапин — измънка тя, усмихвайки се дистанцирано. Главата й се отпусна, очите й се изцъклиха и тъмният прозорец се отрази в тях. — О, боже… хубаво е, обаче… хубаво.

Хартвълд взе пастиса и застана до хладилника, без да я изпуска от поглед. Мислеше си за всичко, което можеше да направи с нея тази нощ, всичко, което тя можеше да направи за него, и някаква дълбока, твърда сила изпълни корема му. Тя можеше да му помогне да забрави по начин, по който не беше в състояние дори хероинът. Безценно, сладко средство за забрава беше това момиче.

— Ако искаш нещо още по-силно, мога да ти предложа. — Отпи от напитката си. — Искаш ли?

— Да, искам. — Засмя се мързеливо и стана от дивана. — Но първо май ще повърна.

— Мивката е там.

Тя се усмихна, хвана косите си и повърна върху купчината чинии и чаши.

— Ууф! — Усмихна му се и избърса мокрия си нос. — Пфу! Мразя това. А ти?

— Искаш ли от бързодействащото?

— Да, да, да. — Обърна се към мивката. Главата й се поклащаше съвсем лекичко. — Искам го, искам го. Искам го. — Започна да се смее на собствения си напевен глас. — Пийс го иска, дай го на Пийс. — Докато той пълнеше втора спринцовка, тя се тръшна отново на дивана и отпусна глава назад, загледана в тавана, а краката й правеха резки движения. — Дай го на Пийс.

Поклащаше рамене, отваряше уста, друсаше се на място, танцувайки на някаква вътрешна мелодия, отпускаше тежко длани върху дивана и се смееше безсилно, сякаш на света никога не беше имало нещо толкова забавно.

Хартвълд я наблюдаваше, докато действаше. Дори в паническата си възбуда запазваше достатъчно хладнокръвие, за да поспре и да види момента такъв, какъвто беше в действителност. Последните минути от нейния живот. Дъхът на смъртта подчертаваше живота: беше изглеждала толкова красива — както сега, когато бе грохнала върху дивана и си пееше нещо тихичко — само веднъж преди това — при своето раждане. Този миг, осветен от меката светлина на кухненската лампа, представляваше нейната есенция, уловена в кехлибар.

— Вдигни си косите, Пийс. — Трябваше да произнася думите с усилие, за да не позволи на гласа си да трепери. — Вдигни ги, а аз ще мина ей тук, зад теб. Няма да усетиш нищо.

Тя се подчини, изцъклените й очи се насочиха към прозореца, за да вижда отражението си.

— К’во й туй?

— Хероин. Съвсем малко. Но ако бъде инжектиран по този начин, ефектът от него не може да се сравни с нищо, което си изпитвала преди.

— Су-у-у-пе-е-ер — измърка тя и сведе напред глава.

Капка пот падна от студеното лице на Хартвълд върху кожената облегалка, но той не трепна. Веднъж, само веднъж не се беше получило както трябва. Момичето не се беше съгласило и се наложи да му запуши устата с една кърпа от банята и да му върже ръцете и краката с две от ризите си. Беше се борило като животно, но беше много дребно и Хартвълд успя да го събори на пода, без да обръща внимание на горещата й урина, която обля прасците му, и да мушне иглата между цервикалните прешлени…

Сфинктерът на седящата на дивана Пийс се отвори и главата й отскочи веднъж. Това беше единственото движение.

Хартвълд се подпря назад на стената и затрепери неконтролируемо.

Това се беше случило преди две нощи. Сега седеше тук в тъмното с Пийс, увита в найлоново фолио на пода. Беше останала при него достатъчно дълго. Беше време да направи каквото трябва: да й каже „довиждане“, да свърши необходимото.

Намери ключовете за кобрата и отвори вратата към зимната градина.