Птичарят

27

С къса рокля с цвят на невен, голи ръце и тежка медна гривна на „Кара“ на китката, Ребека явно се готвеше да излезе, когато се появи Джак. По принцип би отказала предложението за специално разглеждане в тесен кръг на центъра на изкуствата „Барбикън“, но сега се съгласи, само и само да се махне за няколко часа от Гринич. Имаше нужда от това отвличане на вниманието. Откакто детектив инспектор Кафъри и детектив сержант Есекс бяха дошли в квартирата им, Ребека почти не мислеше за друго — прекарваше дни пред статива, без да работи, галейки разсеяно четка за рисуване между палеца и показалеца си, докато пред очите й се появяваха образите на Кейли, Шелин и Петра, докато Джони си тананикаше и свиваше конуси с мексиканска марихуана „Акапулко голд“, докато ядеше препечените си филийки с чай, и оставаше под влиянието на наркотиците до вечерта. Джони бе дала да се разбере, че не желае да обсъжда случилото се; рядко се прибираше вкъщи, а когато все пак го направеше, между двете се настаняваше напрегнато мълчание.

Именно сред тази тишина Ребека дочу първото почукване.

„Е, боже мили, доста дълго време беше нужно за това.“

Деляха ги светове, така казваха всички, деляха ги цели галактики. А единственото, което ги свързваше и което някога бе блестяло като нещо значимо, сега избледняваше все повече.

Ребека беше от едно от близките до Лондон графства. Баща й, висок, сериозен мъж с класическо лице на философ, се чувстваше истински щастлив единствено сам в домашната библиотека сред томчетата със златна подвързия с любовни сонети от епохата на кралица Елизабет. Междувременно съпругата му се движеше объркана на горния етаж, и тъпчеше в устата си шепи от предписания й тразодон. Понякога лежеше в леглото дни наред, забравяйки да се измие или да яде. Забравяйки, че има дъщеря, за която да се грижи.

Ето върху какво трябваше да изгради идентичността си Ребека: върху Спенсъровия „Аморети“ и амитриптилин. И бой преди лягане. Ако малката Беки беше шумна, транквилантите на мама попадаха в портокаловия й сок.

Тя се превърна в слаба, сериозна девойка, убедена, че е съвсем сама и абсолютно уникална.

Бащите са тези, които малтретират, не майките; във вестниците и по телевизията не се споменава нищо за майките.

Ребека избяга от Съри, като се насочи към университета, но в крайна сметка се озова в Лондон. И внезапно се появи Джони, вървяща към нея по улиците на Гринич по шорти и слънчеви очила с формата на сърца, с цигара марихуана между зъбите, проповядваща като евангелист за ужасното си детство. За нея то било проектите за високо строителство, общественото подпомагане, повърнатото в стълбищните шахти и съешаващите се на перваза на прозореца й гълъби. Темата беше толкова позната, че Ребека замръзна на място.

„Мама. Мама е причината да се захвана с наркотиците. Ако денят беше лош, ме караше да вземам от нейните транквиланти, само и само да мирувам — пъхаше ги в устата ми и крещеше като побъркана, ако не ги гълтах. Трябвало е да я осъдят, преди да се родя, лудата проклета крава.“

После идваше ред на Ребека: „Веднъж ме накара да я измия в банята. Плачеше. Бях осемгодишна и аз също се разплаках. Тя ми даде бонбонки, за да ме успокои“.

„Нека аз да кажа — «Тофранил».“

„Да, или нещо от този род. Ако тя не се хранеше както трябва, аз правех същото. Веднъж живях цяла седмица с бананов «Нескуик». Баща ми каза, че съм отслабнала и това я уплаши. Качи се на колата и отиде право в супермаркета, откъдето се върна с пет кутии неаполитански сладолед и ме насили да ям от него, докато повърнах.“

„И след това те преби, предполагам.“

Знаеха, че са различни, но се кълняха, че вътрешно са сестри. Заедно преживяха първите няколко щастливи, безгрижни години след двайсетия си рожден ден, като споделяха гаджетата и червилата си, без да си направят труда да поспрат и да отбележат, че докато Джони прекарваше дните след бурните нощи в сън, Ребека ставаше рано и вземаше автобуса за „Голдсмитс колидж“. Близостта им бавно се пропукваше и сега Ребека споделяше с Джони само толкова, колкото би споделяла с едно дете.

Особено нещата, които мислеше за детектив инспектор Джак Кафъри.

Ченге? Ченге, за бога, луда ли си?

Но онзи ден, пред пъба, за момент бе прикована на място от врата му, такава глупост, но явно бе като обсебена от допира на загорялата от слънцето кожа до бялата яка, от подстриганата край ушите коса. И се улови на няколко пъти, че се пита как ли изглеждаше, когато получава оргазъм…

Сега, седнала в студиото в празничната си рокля, тя отблъсна внимателно образа.

„Наистина, Беки, просто напъхай някоя друга приятна, чиста, характерна за средната класа мисъл в болната си главичка.“

Изчака кръвта да се оттече от лицето и ръцете й и натисна бутона за входната врата. Скоро той застана пред вратата на апартамента, уморен и леко брадясал.

— Влез. — Тя отвори вратата широко и пъхна единия си крак в една от обувките край входа. — Нямам много време. — Обу и другия си крак и го последва към кухнята, като пътьом запали осветлението. — Чаша „Пуйи“?

— Ако е отворено.

— Виното се лее, когато съм нервна.

— От какво?

— Освен очевидното ли? Изкормвачът на хилядолетието?

— Още ли има?

— Страх от художнически сбирки, ако искаш да знаеш, ужас от черни поло блузи, кози брадички, безкрайни спорове, флуксус срещу немски експресионизъм. Сещаш се нататък. Баровци, които плащат двеста гвинеи, за да им намацат лицето с боя. Така че, ако се налага да напусна ателието си и да издавам интелигентни звуци, няма как да не се подсиля с интелигентно „Фюисе“. — Тъй като видя, че Джак не се усмихва, тя стисна устни и извади виното от хладилника, постави го на дървената маса, където около него моментално се образува конденз. — Спомена, че искаш да ми кажеш нещо.

Застана на пръсти, за да потърси чаши в шкафовете.

— Арестуваха Близнака за разпит.

Ребека застина с две чаши със столче в ръце.

— Разбирам.

— Мислех, че ще искаш да знаеш.

Младата жена се отпусна на цяло стъпало и се загледа в хладилника, застанала напълно неподвижно.

— Говорихме за това.

— Знам.

— Какво стана?

— Говорихме прекалено късно. Ако ми беше казала за Близнака и Шелин още в началото, когато попитах…

— Обвиняваш ли ме?

— Или когато бяхме в моргата.

— Значи ме обвиняваш.

— Не беше ли онова, което видя в торбата за трупове, по-важно от снабдяването на приятелката ти с наркотици? Може би трябваше да ти покажа повече от Петра. Той ги е рязал. Рязал им е гърдите, отворил ги е…

При тези думи Ребека се обърна към него. Кафъри спря с объркано изражение, сякаш не вярваше, че беше изрекъл всичко това.

— По дяволите! Извинявай.

Младата жена потрепери.

— Няма нищо. — Постави чашите на масата, наля виното и му подаде едната от тях. Пръстите й трепереха. — Аз също работех в този пъб. Можех да бъда аз. Или Джони. — Погледна го. — Той ги намира там, нали?

— Това е нещо, за което трябва да поговорим. Ти и аз.

— Значи там ги намира.

— Вероятно.

— Върви след тях, когато си тръгнат ли?

— Това е предположението. — Джак вдигна чашата с вино и се загледа в нея замислено, като я въртеше в ръката си, за да улови последната слънчева светлина, влизаща през прозореца. — Но ти трябва да знаеш какво мисля аз.

— Казвай. Какво мислиш?

— Мисля, че срещата им е била уредена. За да направят някакъв номер или да се снабдят с наркотици. Мисля, че са го познавали, дори са му имали доверие в известна степен, поне колкото да останат насаме с него: в колата му, вероятно дори в дома му. Мисля, че той е с доста добро положение в обществото, може би е лекар, лаборант, медицински работник. — Направи пауза и се постара да подбере грижливо думите си. — Определено са му вярвали достатъчно, за да му позволят да им инжектира нещо.

Ръката на Ребека замря във въздуха, както беше поднесла чашата с вино към устата й.

— Какво?

— Казал им е, че това е бърз начин да се почувстват на седмото небе. Нищо чудно да са имали вземане-даване с него и преди. Да ги е снабдявал с наркотици.

— Защо ми казваш това?

— Защото мисля, че си го срещала. Срещала си го, може дори да го познаваш. Както и Джони, макар да не си дава сметка за това. Затова сега те питам, ако пазиш някой друг, независимо по каква причина, колкото и незначителна да ти се струва…

— Можеш да спреш дотук. — Тя вдигна ръка. — Не пазя никого. Кълна се.

— Вярвам ти. — Кафъри отпи замислено от виното си, като я наблюдаваше над ръба на чашата. — Спомняш ли си да си се запознавала в пъба с някой, който работи в „Сейнт Дънстан“? Болницата?

Ребека сбърчи чело.

— Не знам. Ами, Малкълм, струва ми се. Той има нещо общо с някаква болница. Джони го познава от години.

— Второ име?

— Не знам. Тя движи с него, когато няма нищо по-добро — оставя го да й купува напитки, нещо такова.

— Той да има случайно хипарски вид?

— Не.

— Не познаваш ли някакъв Томас? Томас Кук.

— Като пътническия агент ли? Мисля, че бих се сетила, нали?

— Дълга червена коса. Със странни очи. Прави впечатление.

Младата жена поклати глава.

Джак въздъхна.

— Няма да говоря за това.

— Благодаря. — Мислеше го сериозно. — Благодаря.

Застанала до входната врата, тя го проследи с поглед, докато изчезна надолу по стълбите. Почти беше излязъл от сградата, когато го извика.

— Инспектор Кафъри?

Тъмната му глава се появи на най-долната стълбищна площадка.

— Какво има?

Думите излязоха от устата й, преди да бе разбрала, че изобщо има такава мисъл.

— Той ме плаши. Убиецът.

Джак не отговори. Внезапно й се стори наистина изтощен.

— Съжалявам — промълви той и потърка уморено чело. — Трябва да вървя. Обади ми се, ако се сетиш нещо.

Уличното осветление в Централен Гринич беше запалено и сградите сияеха в бяло и златно, с празничен вид, като акостирали в пристанището презокеански лайнери. Тънката розова ивица зад покривите на западния хоризонт беше всичко, което бе останало от деня. Спираха таксита, хората се редяха на опашка пред киното. Ребека стоеше край хотел „Ибис“, опитвайки се да хване такси, притиснала жилетката към раменете си.

Беше по-напрегната от обикновено. Откакто беше излязла от „Хай роуд“ имаше изнервящото усещане, че я наблюдават. По горната част на гърба й сякаш лазеха мравки, а потта й стана студена. Нямаше търпение да се махне от Гринич за през нощта.

От терасата на ресторант „Спред ийгъл“ се носеше дискретно подрънкване на скъпо стъкло и сребърни прибори. Листата на портокалови и лаврови дървета в саксии бяха надвиснали над улицата отдолу, а по бялата стена се издигаха величествените им сенки.

Нещо в тези потрепващи листа накара Ребека да спре.

Какво беше казал Джак? Че имали достатъчно доверие на своя убиец, за да го оставят да им направи инжекция.

Отговорът сам се приземи в главата й. Дъхът му беше студен и ясен. Зимната градина на „Крумс хил“. Тоби Хартвълд.

Разбира се. Отпусна глава назад и се загледа нагоре към небето. Хартвълд. Никога досега не се беше замисляла за това. От безкрайните възможности, преминали през ума й, никога не беше се сещала точно за тази. А сега тя й се стори повече от очевидна.

Потръпна въпреки топлата нощ и, след като закопча жилетката си догоре, се обърна обратно към къщи. Беше забравила за „Барбикън“. Искаше да говори с Джак Кафъри.