Птичарят

28

Вероника седеше до кухненската маса и приготвяше необходимото за партито — с чаша вино край лакътя, тя режеше и стържеше на ренде и увеличаваше купчината от мента и домати върху мраморния плот. Носеше копринена блуза, хваната на шията със златна брошка, пред морскосините си панталони на дребно райе бе преметнала кърпа. Съдът за варене на кускус шумеше тихичко на котлона и покриваше с пара притъмнелия прозорец.

— Точно се готвех да дам името ти за издирване — усмихна се тя. — Очаквах да се върнеш към седем.

Кафъри посегна към полицата над вратата за бутилката „Гленморанджи“. Напълни една чаша, потопи пръста си в нея и го осмука.

— На терасата има две кутии на „Одбинс“, които трябва да се разопаковат. — Избърса ножа в една кърпа. — Би могъл да направиш малко гарам масала за спанака, ако имаш сили, а хаванчето трябва да се измие.

След като остави чашата върху хладилника, той намери тютюна и цигарената хартия в джоба на костюма си.

— Не успях да открия прилични чаши, затова мама ни дава назаем флорентинския си кристал. Ще трябва да внимаваме с тях. Окей? — Младата жена разряза два лимона на половинки, започна да изстисква едната от тях и го погледна през рамо. — Джак?

Кафъри пусна щипка тютюн върху хартията, нави я, залепи цигарата и потърси в джоба си запалката.

— Джак. Чу ли ме?

— Чух те.

Тя остави лимона и опря ръка на облегалката на стола.

— Тогава?

— Тогава какво?

— Мама ни дава назаем своите сладурчета. Любимите си чаши. Представяш ли си? Вярва, че злите ни приятели няма да ги строшат. От нас се очаква да направим метан до пода в знак на благодарност.

— Не и аз.

Изражението й се промени.

— Не… сериозно. Би трябвало да бъдем благодарни.

Джак отстрани попадналото върху езика му парченце тютюн.

— Сериозен съм.

Вероника го изгледа внимателно и след това се изсмя.

— Добре, Джак. — Обърна се към масата, за да продължи работата си. — Имам да върша още един милион неща за утре. Наистина нямам енергия за…

— Ти ме излъга.

— Какво? — Тя се обърна бавно отново към него. — Какво каза?

— Мислех си, че може да умреш.

— Какво?

— Вярвах ти. Повярвах, че болестта на Ходжкин се е върнала.

Тя сбърчи устни и поклати невярващо глава.

— Ти си болен, знаеш ли. Наистина си болен. Смяташ, че бих си измислила подобно нещо?

— Видях д-р Кавендиш.

Вероника притихна. Кафъри почти виждаше лентата с възможни лъжи, с възможни извинения, която се въртеше зад очите й. След малко тя стисна устни толкова силно, че мускулите на врата й се свиха. После се обърна и започна да разполовява бясно лимони, да ги изстисква, да излива с резки движения сока им в една кана.

— Казах, че се видях с д-р Кавендиш.

— Да… и? — Хвърляше лимоновите кори на една купчинка. — Помислих, че се връща. Не можеш да ме виниш. Ти си труден, Джак. Много ми беше трудно да бъда с теб.

— Е, благодаря ти. И на мен ми беше дяволски трудно да бъда с теб.

— Вероятно не си даваш сметка в какъв хаос се намираше, когато се запознахме, Джак. Ужасен хаос. Ставаше от леглото, само за да отидеш на работа или да шпионираш онзи дебел педераст от другата страна на железопътната линия, изпаднал в униние заради глупавия си брат. Аз те измъкнах от това. — Натискаше с долната част на дланта си ножа, за да среже лимоните. — Аз, аз те измъкнах от това, накарах те да забравиш блатото, в което беше затънал. Всички — и мама, и татко казваха, че си губя времето, но аз не ги слушах. Боже, каква глупачка бях само.

— Аз не те обичам, Вероника. Не те искам повече в къщата си. Можеш да ми оставиш ключа.

Младата жена пусна ножа и се обърна изумена към него, изгледа го продължително, не беше ясно дали оформя в главата си отговор или опитва да не се разплаче. Най-накрая се изсмя насила.

— Е, чудесно тогава, Джак, чудесно. — Приведе се напред в стола, раменете й трепереха. — Защото аз също съм мислила. — Насочи треперещия си показалец към него. — И аз не те обичам. Не мисля, че някога съм те обичала.

— Значи сме квит.

— Да, квит. — Сега вече Вероника се тресеше. — Ще… ще остана за партито и после ще се махна от живота ти. И не си мисли, че няма да го направя, защото ще го направя.

— Анулираме партито.

— Не, не го анулираме. Не можеш да го направиш. Вече не. Ако го анулираш, кълна се… — Млъкна за момент, очите й се насълзиха. — Кълна се… О, моля те, Джак, кълна се, че ще ме довършиш, ако направиш това.

— За бога!

— Моля те, Джак! Това парти е и мое. Ще идват и мои приятели. Моля те, не го проваляй заради мен!

Кафъри взе чашата си.

— Къде отиваш?

— Да се изкъпя.

— Слушай. — Тя скочи и постави треперещата си длан върху гърдите му. — Съжалявам, Джак, съжалявам. Просто те обичам толкова много…

Но той я изгледа с такова отвращение, че очите й отново се напълниха със сълзи. Отдели внимателно пръстите й от гърдите си и я побутна обратно на стола й. Тя се отпусна безсилно, хълцайки неконтролируемо.

— Копеле такова… копеле! Ти ме накара да го направя, ти ме накара да излъжа. Ти и проклетата ти мания.

Кафъри взе бутилката от хладилника, затвори вратата след себе си и се качи горе.

По-късно, когато пулсът му се нормализира, взе бутилката „Гленморанджи“ в банята и се плъзна във водата, затворил очи, обвил между пръстите си потната чаша на ръба на ваната. Вълната на умора, обхванала цялото му тяло, го погълна. Лежеше неподвижно, дишайки през носа, и си мислеше, колкото и абсурдно и изпълнено със самосъжаление да звучеше, че всичко това бе по вина на Пендерецки. Че Пендерецки бе сменил сърцето му с малък камък, който не му беше позволил да се развива здравословно и го беше лишил от рожденото му право — правото да обича.

Струваше му се, че чува как на долния етаж Вероника мъкне нещо тежко, после входната врата щракна тихо при затварянето. Пи още уиски и се плъзна под водата. Сейнт Кристофър на майка му с верижката около врата изплува на повърхността и се заклати лекичко под брадичката му, почти неусетно, като кълвяща риба.

Мислеше си за Ребека. За лицето й, когато го погледна от горния край на стълбището. „Той ме плаши. Убиецът.“

Едно стъпало изпука. За момент му се стори, че мобилният телефон звънна. Повдигна глава и напрегнато се ослуша.

Тишина. Отпусна се отново под водата. Ребека. Усещаше познатия копнеж дълбоко в корема си. Щеше ли да постъпи с нея така, както бе постъпил с другите, да я принуди да си свали маската, да отстрани крехкото достойнство и след това да загуби интерес, да я изостави, защото има да мисли за нещо много по-важно?

Надигна се, седна и допи уискито, стана от ваната и се изсуши. Вероника лежеше по гръб в спалнята, абсолютно неподвижна.

— Вероника?

Тя мълчеше, погледът й беше безизразен.

— Вероника? Съжалявам.

Тя мълчеше.

— Размишлявах.

— За какво? — попита глухо тя. — За какво си размишлявал?

— За партито. Ще го направим.

Младата жена въздъхна и се завъртя така, че да се отдалечи от него.

— Благодаря.

— Тази вечер ще спя на дивана.

— Да — промълви тя, отпуснала безсилно ръце върху леглото. — Добре.