Птичарят

12

Момичето на задната седалка на фолксвагена му беше с лимоненозелен, прилепнал към тялото минижуп и сандали на висока платформа. Косата му, отрязана на нивото на челюстта, беше напръскана със златист спрей. Беше тъмнооко, кожата му имаше цвят на кафе и Близнака разбра, че носеше Африка в гените си.

Бяха се запознали вчера в „Дог енд бел“ преди онази неприятност, преди появата на полицията, и то го бе помолило да се срещнат тази вечер на северната страна на тунела „Блекуол“, за да го закара до „Крумс хил“. Имало някаква работа там. Тогава не си беше помислил нищо, но след случката в пъба днес следобед се чувстваше нервен.

Близнака не беше нищо повече от най-обикновен член на ямайските банди за трафик на наркотици, роден в Детфорт. Не беше имал с Ямайка по-близък контакт от рома, който лелите му носеха при всяко свое посещение в Лондон. Дог, главната му връзка, знаеше това и се възползваше, като търсеше Близнака за всяко вещество, което беше прекалено бяло за собствения му вкус: хероин, екстази, таблетки LSD. Миналата седмица пък бяха шейсет грама „Специалното К“ или кеталар, конски анестетик. Близнака, отвратен и засрамен, нямаше друг избор освен да го разпространи и сега, както изглеждаше, едно от момичетата, за които разпитваха ченгетата, се беше раздрънкало. Или — от тази мисъл кръвта му се смразяваше — на някое му беше станало зле от нещо, което му беше продал. Кокаинът трябваше да е чист като утринна роса. Колкото до хероина — всички в Детфорт очакваха местният хероин да е от отрязани пакетчета, в които се добавяше нещо по-евтино. Но какво? Слабително за бебета? Сухо мляко? Амоняк? Или дори нещо още по-смъртоносно. Ако се беше случило нещо подобно, притесненията му нямаше да бъдат свързани само с полицията — хората щяха да организират истински лов на вещици и тогава стоящите по-горе в йерархията щяха да се поинтересуват кой е привлякъл вниманието към тях.

И сега му мина през ума, че момичето в колата му може би е част от някакъв план. Не изпускаше отражението му в огледалото за обратно виждане, докато шофираше. Минаваха покрай „Сейнт Дънстан“, когато то се приведе напред и го тупна по рамото.

— Както разбрах в пъба, ти може би ще си в състояние да ми помогнеш?

— Да?

— Като кокаин, хероин или нещо друго от този род.

Той се взираше в отражението на спътницата си в огледалото. Каквото и да беше надушила полицията, той не можеше да си позволи да се откаже от възможността да осъществи сделка. Това бе кръвта, която му даваше живот, така да се каже.

— Тук има нещо — отвърна най-сетне Близнака.

Дъждът беше спрял към пет часа следобед. Отпред, на фона на оранжевото небе виждаше четирите кули на Лондонската транспортна електростанция и издигащата се струйка дим от бунищата в близост до жп линията. Угаси двигателя. Момичето пушеше мълчаливо и гледаше през прозореца със студено безразличие. Близнака беше сигурен — трябваше да е сигурен — че не беше от полицията. Изви се на седалката и обгърна с дясната си ръка облегалката за главата.

— Та с какво мога да ти помогна?

Момичето не го погледна, просто продължи да се взира навън през прозореца.

— Какво имаш?

— Не съм глупак, ако знаеш какво имам предвид? Когато разбера откъде пълзят насреща ми ченгетата, решавам как да не стъпя право в капана им.

— Искам Х. Хероин, конско… както го наричаш там, по дяволите. Дрога, окей? Аз не съм ченге.

Близнака се поотпусна.

— Добре, добре. Имам нещичко. Занимавам се главно с кокаин.

— Една доза.

— Една?

— Да. Имам и други харчове.

Беше се надявал за нещо по-солидно, но усмивката му не трепна.

— Добре, сладуранке. Ще ти струва десетарка.

— И след това да тръгваме.

— Добре, добре.

Измъкна от джоба на синята си шапка сгънато пликче. Хвана го между показалеца и средния си пръст и протегна ръка към задната седалка. „По-добре да не изтърва нищо“ — помисли си той. В края на нощта смяташе да отиде право на „Крийк роуд“, за да му почистят колата отвътре и отвън. Беше чувал, че ченгетата разполагали с техника, с чиято помощ можели да оберат всичко от автомобила като с прахосмукачка и да установят наличието дори на най-микроскопичното зрънце наркотик.

Момичето провери съдържанието на пликчето, после го затвори отново и му плати.

— Да вървим.

Близнака даде на задна скорост.

— „Крумс хил“?

— Да. Краят на „Блекхийт“.

Спряха на пешеходния светофар.

— Направи тук десен завой и после можеш да ме оставиш.

— Тук ли живееш?

— Приятелката ми живее тук.

— Така ли? — Той забарабани с пръсти по кормилото и се вгледа в спътницата си в огледалото за обратно виждане. През последните няколко месеца бе оставял тук няколко момичета и всичките бяха казвали същото. Може би някъде тук живееше постоянен клиент на проститутки. — Коя е приятелката ти, момиче?

— Просто една приятелка.

Младата жена се загледа през прозореца и продължи да пуши. Имаше малка бенка над лявото ъгълче на устата си.

— И преди съм оставял момичета тук.

— Така ли?

Това явно не я интересуваше.

— Две бели момичета.

— О?

Светлината на светофара се смени. Близнака зави надясно; приятно му беше да усеща колата.

— Те влязоха в една от онези големи къщи. Нали разбираш к’во имам предвид?

Ухили й се в огледалото, но тя не му обърна внимание.

— Можеш да спреш тук.

Близнака спря и заяви с неутрален тон:

— Четири лири.

Момичето излезе от автомобила и затръшна вратата след себе си. Пусна петарка през петсантиметровия отвор на стъклото.

— И, хей…

— Да?

Той вдигна усмихнат поглед.

— Би трябвало да престанеш с ямайските глупости. — Изпъна деликатно пръст във въздуха и изви саркастично веждите си в дъги. — ’Щото, знайш ли, така си пъден идиот.

Момичето се обърна и тръгна. Близнака вдигна банкнотата от скута си и се загледа в краката й, докато се изгубиха в полумрака. Не се беше обидил.

— Имаш сладко негърско задниче под тази поличка, малката — прошепна той, все така ухилен. — Тази нощ някой ще извади късмет.

Младата жена зави по „Крумс хил“. Близнака остави автомобила си да се придвижи няколко метра по-напред, но тя беше изчезнала. Той изчака няколко минути, за да види дали ще се появи отново от другата страна на извивката на улицата, но момичето не излезе оттам. Комари се носеха мързеливо под охранителните светлини на една тухлена къща — улицата оставаше празна. Близнака зацъка с език и поклати глава, после потегли към Източен Гринич.

Едва след като се върна в пъба, си спомни кога точно бе видял за последен път Шелин, за която го бяха питали ченгетата. Миналата седмица. В понеделник. След като му бе направила свирката, я беше оставил точно на същото място.