Птичарят

25

Докато Дайъмънд, напращелият от самоувереност самоназначил се предводител на мисията по арестуването на Близнака, караше победоносно към Детфорт, целта на Кафъри и Есекс беше „Сейнт Дънстан“ в Гринич. Беше хубав слънчев ден и по улиците, където кестеновите дървета бяха провесили клоните си над стената на парка, жени с рокли на цветчета бутаха бебешки колички, като от време на време спираха, за да изчакат търпеливо някой пълен малчуган да ги настигне. От двете страни на шосето бяха наредени автомобили и те намериха място за паркиране почти половин миля по-нататък.

— Питам се какво ли прави в един такъв ден — рече Есекс, като погледна към небето, докато паркираха. — Птичаря имам предвид. Питам се дали вече мисли за следващата.

— Мисли за русокоса жена.

— Първообразът за клонирането. Някой, който познава?

— Или мисли, че познава.

Кафъри отвори съвсем малко прозорците, заключи колата и си облече якето.

— Значи търсим мъж, който шофира, оправя се в човешката анатомия и си пада по блондинка с малки цици.

— Поетично.

— Благодаря. — Разделиха се, за да направят път на една жена, която беше излязла да бяга, облечена в черно-бял анцуг на „Найк“. Есекс се обърна и я проследи с поглед. Цинковорусата й опашка се люлееше на слънцето. — Може би вече се е докопал до следващата. — Погледна Кафъри. — Може би го прави сега с нея.

Джак си представи тази възможност, докато вървяха мълчаливо към болницата. Известно време никой не проговори. Тишината беше нарушена от Есекс, който внезапно спря, залюля се на пети и подсвирна продължително.

— Гледай ти. Какво виждат очите ми.

Покрай болничните порти, на място за паркиране на персонала, на слънцето проблясваше зелена „Кобра“ с подвижен гюрук, млечнобяла тапицерия и орехово кормило. Есекс се приближи до нея с благоговение, със същото изцъклено изражение, което бе имал в присъствието на Джони и Ребека.

— О, скъпа, мамма миа, извини ме, докато еякулирам.

Кафъри погледна към небето и въздъхна.

— За бога… щом непременно трябва да го направиш, поне го направи дискретно. И бързо, детектив сержант Есекс. Този почтен град разчита на теб.

Библиотекарката Уенди с обичайната си жилетка, закопчана догоре, се изчерви, щом видя Кафъри. Беше подготвила помещението.

— За малко да го изгубите, обаче. Един от комитетите заседава днес. За момент си помислих, че ще поискат тази стая. Вероятно сте имали проблеми с паркирането, нали?

Щорите бяха вдигнати, върху бюрото бяха поставени бележник, който той нямаше да използва, и две пластмасови чаши, от които вдигаше пара приготвеният чай с кондензирано мляко. Есекс отмъкна дискретно чая, изля го в писоара, и купи кафе и два десертни блока „Туикс“ от барчето. После се отдалечи със списъка, за да доведе част от хората за интервюиране.

Беше дванайсет и половина на обяд и Кафъри бе интервюирал трима професионални терапевти и един представител на техническия персонал от отделението по офталмология, когато вратата се отвори и влезе Кук. Рунтавата му коса с цвят на мед беше напъхана в мрежичка, беше сменил неугледното си облекло с плътно прилепваща блуза без ръкави на линии с цветовете на дъгата и брезентова апликация на гърдите във формата на лист марихуана. Носеше огромни тъмни очила, които махна едва след като вратата се затвори. И Джак бе поразен отново от възпалените му сълзящи очи.

— Вече сме се виждали — каза Кафъри.

— Томас Кук.

— Лесно за запомняне име.

— Свързано е с онези момичета, нали? — Не пое подадената му от Джак ръка и придърпа един стол, без да чака да го поканят. — Очаквам посещение откакто ви видях тук последния път.

Кафъри сплете пръсти.

— Значи знаете за случилото се?

— Всички вестници пишат за него, а Кришнамурти направо го разгласява. Казват, че бил копие на Джак Изкормвача. — Имаше мек, носов, женствен глас. — От това стигам до извода, че онзи ги е рязал по някакъв начин. Прав ли съм?

— Познавате ли Кришнамурти?

— Аз съм от техническия персонал. Помагал съм му при аутопсии преди работата му да порасне и да започне да работи за полицията.

— Вие помощник към моргата ли сте?

— Исках да стана лекар. — Лицето му беше безизразно. — Тази работа беше на дъното на стълбицата, но благодарение на нея си плащам сметките.

— Мистър Кук, това са рутинни запитвания. Както, надявам се, ви е обяснил моят детектив сержант, вие не сте задължен да отговаряте. Приемам, че сте тук по своя свободна воля?

— Затова съм тук.

— Вие живеете… — Кафъри сложи очилата и провери адреса в списъка. — Къде? В Луишам?

— Откъм Гринич. Близо до Рейвънсборн.

— Познат ли ви е един пъб на „Трафалгар роуд“? „Дог енд бел“?

— Не пия.

— Не го ли знаете?

Кук кръстоса белите си неокосмени ръце върху масата пред себе си.

— Не пия.

Джак свали очилата си.

— Знаете ли го?

— Да, знам го. Не, не ходя в него.

— Благодаря. — Сложи отново очилата. — Виждали ли сте някога тази жена?

Извади снимката на Шелин на масата.

— Нейното лице ли беше смазано от булдозер?

— Доста сте чули.

— Хората говорят. — Наклони глава на една страна и се вгледа във фотографията. — Не, не ми е позната.

Кафъри извади снимките на Петра, Кейли и Мишел. Кук постави пръст върху усмихнатото лице на Кейли и я придърпа към себе си.

— Познавате ли я?

Той върна снимката при другите и погледна към своя събеседник с безцветните си възпалени очи.

— Не, щях да си я спомня.

— Ако това ще помогне на нашето разследване, бихте ли ни дали слюнка за ДНК анализ?

— Няма проблем.

Джак го изгледа внимателно.

— Нямате нищо против това?

— Мислите, че понеже приличам на хипи, живея в съгласие с библията за гражданските права? Е, не е вярно. Вярвам в науката и съм учен. Нещо като учен.

— Можете ли да ми кажете какво сте правили през нощта на шестнайсети април? И през нощта на деветнайсети май, тоест преди две седмици?

— Нямам представа. Ще попитам, като се прибера вкъщи. Тя ще си спомни. Моя север, моя юг, моя изток, моя запад. — Изражението му не се променяше. — Моята светска секретарка, моята памет.

Кафъри извади визитка от джоба на костюма си.

— Обадете ми се, когато си спомните.

— Очевидно не разполагате с кой знае какъв доказателствен материал.

— Имаме ДНК улики.

— Разбира се, че имате. — Кук се изправи. Не беше висок. Крайниците му бяха закръглени, а дланите — големи. — Ще поддържам връзка с вас.

Бръкна в задния джоб на панталона си, извади слънчевите очила и, след като ги сложи, мина в изпълнената със светлина библиотека.

В тъмната стая Кафъри изсумтя. След Кук бе останал едва забележим, възкисел мирис. Наподобяваше нещо средно между вкиснато мляко и олио от пачули. Почука замислено с химикалката си по масата.

След малко написа: „Кук казва, че е женен/живее с някого. Да му вярвам ли???“. След кратък размисъл добави отдолу: „Не“.

За обяд двамата с Есекс ядоха pasta funghi и бира „Спитфайър“ в „Ашбърнам армс“. Когато се върнаха в болницата, за да продължат работата си, в библиотеката беше по-спокойно. Есекс отиде да доведе екипа от радиологията, а Кафъри се настани край прозореца, за да прегледа направените сутринта записки. Постепенно усети присъствието на сивокоса фигура в бяла престилка, седнала в едно сепаре в далечния край с периодичните издания, привела глава и погълната от заниманията си. Нещо в нея му се стори познато.

Джак се приближи.

— Добър ден.

Мъжът свали очилата си със стоманени рамки и погледна меко нагоре.

— Добър ден.

— Извинявам се, че ви прекъсвам.

— Няма проблем. Мога ли да помогна с нещо?

— Да. — Кафъри седна и постави лакти върху бюрото. — Вие сте д-р Кавендиш.

— Точно така.

— Преместили сте се от „Гай“?

— Не, не. — Лекарят затвори книгата и пъхна очилата в джоба си. — Тук съм за една сателитна клиника. Сърповидно-клетъчна анемия. Среща се необичайно често в Югоизточен Лондон.

— Ние се познаваме.

Кавендиш го погледна смутено.

— Простете ми. Ако имам някакъв дефект в характера, това е неспособността ми да запомням лица. Не съм от хората, управлявани предимно от визуални стимули, нещо, което мисис Кавендиш започва да цени все повече с годините.

Кафъри се усмихна.

— Срещнахме се преди около четири месеца. При вас беше една приятелка, която наблюдавате след като е лекувана от болестта на Ходжкин. Направихте й ултразвук.

— Възможно е, възможно е. За да проверя състоянието на далака.

— Много сме ви благодарни.

— Благодаря. Как е тя?

— Не е добре. Получи рецидив. Беше при вас за процедура вчера следобед в „Гай“.

Кавендиш присви очи.

— А, да, разбирам. Вероятно ме бъркате с д-р Бостол.

— Не. Вероника Маркс. Видели сте я вчера.

— Да, името ми е познато, но аз не… — Не довърши мисълта си и сплете и разплете краката си под масата. — Както знаете, професионалната етика не ми позволява да обсъждам отделните случаи, дори с риск да обидя някого.

— Но нали все пак я видяхте снощи?

— Хммм. — Лекарят отвори книгата и си сложи очилата. — Струва ми се, че е добре, вече да приключим този разговор, мистър…?

— Кафъри. — Джак седна срещу него, сърцето му биеше силно. — Д-р Кавендиш. Трябва да ви питам нещо.

— По-добре не го правете. Всичко това ме смущава.

— Не е свързано с конкретен случай. Просто… интересуват ме някои от новите диагностични тестове за болестта на Ходжкин.

Кавендиш вдигна очи.

— Интересът е здравословно и силно желателно нещо. Особено при младите хора.

— Тестът с боята.

— И не е свързано с конкретен случай?

— Не.

— Галиевия или лимфангиограмата?

— Онзи, който минава през стъпалото. Който може да се види.

— Лимфангиограмата. Показва дали ракът се е разпространил до долната част на тялото. От пациентите си съм останал с впечатление, че процедурата причинява дискомфорт.

— Не сте ли променяли теста наскоро? Не използвате ли различна боя? Която избледнява по-бързо?

— Не, не. Все още работим с олио от ленено семе. Нужни са няколко дни, понякога няколко седмици, докато излезе напълно от организма. — Прокара пръсти по сухите си устни. — Мистър Кафъри, ако смятате, че наистина се интересувате от това, препоръчвам ви да обърнете внимание на една статия за винбластина в „Бритиш медикъл джърнъл“ от този месец. Много интересна, написана от един колега наистина, но ви я препоръчвам в духа на безпристрастността.

— Благодаря. — Джак подаде ръка. — Мисля, че ми казахте всичко, което исках да знам.