Птичарят

43

Вратата им отвори жена, която наистина носеше бифокални очила. Имаше накъдрена сива коса и големи ръце и беше практично облечена с жилетка „Феър айл“, вълнена пола, покриваща солидни английски хълбоци, и ниски кафяви кожени обувки. Когато Кафъри показа разрешителното за обиск и обясни, че се интересуват от съседа на горния етаж, тя им се усмихна криво и отвори вратата.

— Чаша чай, предполагам, господа.

Влязоха във вестибюла. Есекс го следваше, все още несигурен дали да вярва на тази жена. Джак постоя за момент, загледан в зазиданата врата в горния край на стълбището. Прокара пръст по перилата, притисна го до белия си маншет. Нищо.

— Не им знам имената — извика от някоя от стаите на апартамента си тяхната домакиня. — На двойката горе.

— Двойка ли? — Кафъри се обърна. — „Двойка“ ли казахте?

„Значи все пак има приятелка.“

— Нали от тях се интересувате?

Тя задържа вратата отворена и ги поведе към малък коридор, отделен от стая с висок таван с гипсова замазка. Когато видя направените с бояджийски пистолет постери по стените, горгоноподобната жена със сребърна гръд, дългокосите герои върху блестящи крилати велосипеди и дракони, Есекс подръпна ръкава на Кафъри.

— Провери тази мистерия — прошепна той, докато следваха жената към помещението в предната част на къщата.

Тук таванът беше окичен с индийски шалове с ресни и пискюли, в единия край стоеше лампа от лава в компанията на афганско наргиле от тиково дърво.

— Познавам ги, колкото да говоря с тях. — Домакинята им взе оранжева възглавница от грубо платно от дивана и я потупа. — Синът ми със сигурност знае имената им, но той замина в отпуска. — Направи пауза с висяща в ръката възглавница, и тримата се спогледаха озадачено във възцарилото се мълчание. Внезапно тя се разсмя. — О, съжалявам, не обясних. — Пусна възглавницата и избърса ръце в полата си. — Казвам се Мими Кук. Толкова време се влача напред-назад, опитвайки се да поддържам апартамента чист, че понякога забравям, че не е мой.

— Кук ли? — прошепна Есекс и хвърли поглед през рамо, сякаш очакваше, че някой може да се приближи изотзад.

— Точно така. Това е апартаментът на моето момче. Аз съм личното му „на всяко гърне мерудия“.

— Мисис Кук. — Кафъри пристъпи напред и се ръкува с нея. — Приятно ми е да се запозная с вас.

— Както и на мен. А сега… — Постави двете си ръце върху раменете на Есекс и лекичко го отстрани от прага, за да мине. — Ще пийнем чай и после можем да минем към деловата част.

Докато тя тракаше из кухнята, Кафъри и Есекс запретнаха ръкави. Есекс преглеждаше заглавията на книгите, повдигна вежди при вида на издание от петдесетте години на „Сто дни на Содом“ и тънък том на Клосовски, „Sade mon prochain“, пъхнати между творби на Керуак и Колин Уилсън, докато Джак, зървайки отражението си в огледалото над камината, прокара пръсти по повърхностите, претърси асортимента от бурканчета и пепелници върху полицата над камината. Намери снопче карти за пътуване, хванати с ластиче, от които го гледаше луничавото лице на Кук, и малка черно-бяла снимка в рамка. Тя показваше мисис Кук, няколко десетилетия по-млада, облечена в бански костюм на линии, със сресана назад тъмна коса. Седеше върху карирана рогозка, постлана върху покрит с камъчета плаж, премигвайки срещу обектива. На коляното й се беше разположило белокосо момченце в плувки, отпуснало ръце право надолу встрани до тялото си. Нетипично за две-тригодишно дете, то беше с тъмни очила; широките рамки стърчаха от двете страни на главата му и това му придаваше вид на малък бръмбар. Когато мисис Кук се появи с поднос, натежал от чаши, Кафъри взе рамката и попита:

— Това вашият син ли е, мисис Кук?

— Да.

— Някакъв проблем ли има със зрението?

— О, да. Ахроматопсия. Сигурно не сте го чували, а и защо да сте го чували? — Приглади тежката пола около хълбоците си и седна на дивана, за да налее чай. — Казано простичко, той не може да понася слънчевата светлина. Човек ще си помисли, че в такъв случай Тайланд е последното място, където би отишъл, нали? Но моят Томас е такъв. Има шесто чувство за всичко, което е вредно за него.

— Ахромо…? — Есекс се изчерви чаровно. — Не ме бива по дългите думи.

— Ахроматопсия. — Мисис Кук се усмихна търпеливо. — Вродена. Няма никакви конуси. Или беше пръчици? Не можах да запомня. Така или иначе, светът за него е черно-бял, също както за котките. Означава, че е регистриран като инвалид.

— Частично зрение?

— Не че означава кой знае какво, само дето не може да шофира и… — Тя се усмихна извинително. — И аз го глезех повече от другите двама. Така. — Тя подаде чаша чай на Кафъри. — Искахте да говорим за хората горе? От него ли се интересувате? Бащата на Томас винаги е казвал, че нормално изглеждащите са най-лошите.

— Мислех, че е имал предвид гадже. — Кафъри се обади на Мадокс от колата веднага, щом напусна дома на Кук. — Когато каза „моята светска секретарка“ реших, че има предвид приятелка. Той обаче е говорел за майка си. Тя идва да чисти дома му три пъти седмично. И не само това, той не може да шофира.

— Кой казва?

— Мама. Казва, че е частично сляп.

— Вярваме ли й?

— Веднага отивам в „Сейнт Дънстан“, за да проверя. Всичко обаче показва, че тази диря е погрешна.

Всички от „Работа с персонала“ бяха на обяд, освен верния мистър Блис. Той посрещна Джак на вратата с протегната ръка, горната му устна закриваше развалените зъби, гладкото му лице беше розово и лъскаво, сякаш тази сутрин се беше престарал с бръсненето.

— Вие не обядвате ли, мистър Блис?

Блис размаха пръст насреща му.

— Обядът е за еснафите, мистър Кафъри. Не го ли знаехте? — Посрещна шегата си със странен, хълцащ смях, и прокара длан по главата си, за да приглади редките кичури. — Съжалявам, че не бях тук тази сутрин, за да отговоря на обаждането ви… все още бях навън и водех борба за място за паркиране. Съжалявам, че трябва да го кажа, но положението не се подобрява.

— Да — успя да вземе думата Джак. — Да, спомням си. Аз… — Постави длани върху облегалката на стола. — Мистър Блис, питам се дали бихте могли да ми помогнете. Все още правим някои проучвания.

— А, ужасната история край Милениум дом. — Той се настани на стола и вдигна поглед към своя събеседник. — Все още действате по случая, така ли?

— Да.

— И как можем да ви помогнем ние?

— Разполагате ли с медицинската история на вашия персонал?

— Медицинската история ли? Не. Ако са си направили застраховка „Живот“ чрез пенсионния план, може и да пазим копие от лекарския доклад, но това е всичко.

— Но сигурно знаете, ако някой е инвалид?

— Политиката на болницата за даване на равни възможности означава, че наемаме такива служители в нашата квота. Всички попълват въпросник, когато ги вземаме на работа. Този въпрос също трябва да фигурира в него. Но там няма да откриете мистър Х-Хартвълд — той не фигурира в списъка с хората, на които плащаме.

— Това ми е ясно. Имам предвид мистър Кук.

— Служителят в моргата, за когото сте говорили с Уенди ли?

— Същият.

— Тя извади тази сутрин документацията му заради вас. Все още е… — Наклони се опасно назад със стола си, за да се обърне и да погледне към кантонерките в ъгъла. — Не. — Завъртя се, за да огледа шкафовете край другата стена. — А, да, ей там.

Кафъри го проследи с поглед, докато той се приближаваше към кантонерката. Днес в Блис имаше нещо особено, някаква сдържана енергия в походката му, говореща за потисната възбуда.

— Ето! — Върна се до бюрото с папка в ръка и я потупа триумфиращо. — Слава богу, че не я върнах веднага на мястото й. Е, нека хвърлим един поглед.

Прелисти няколко страници и ги прегледа бегло със светлите си очи, като от време на време бършеше длани в сакото си, а устата му се движеше безшумно. Кафъри забеляза млечнобелите отлагания в корените на зъбите му.

— А, да… ето. — Посочи страницата. — Въпрос: „Някаква инвалидност?“ Кук отговаря „Да“. Формулярът продължава: „Моля опишете я“. — Блис облиза устни. — И Кук отговаря: „Ахроматопсия“. — Вдигна поглед към Джак и премигна. — Получава се при липса на конусчета в ретината. И човек не вижда цветове.

— И не може да понася слънцето.

Блис погледна към някаква точка над рамото на Кафъри, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Да не би да говорим за мъж с доста дълга червена коса?

— Точно така.

— Да. Виждал съм го. Помня слънчевите му очила. Значи работи в моргата, така ли? — Потърка замислено брадичка и се усмихна на събеседника си. — В тази професия работим с толкова много и различни хора, че е трудно да свържем всяко лице със съответното име. — Измъкна от края на папката две копия на формуляри. — Това е лекарското мнение, което потвърждава диагнозата. Ахроматопсия. Регистриран като човек с частично увредено зрение. — Вдигна очи към Джак. — А това изглежда ви е притеснило.

Кафъри разтри уморено лице.

— Не, не. Не ме е притеснило. Просто направи живота малко по-труден. — Подаде ръка на събеседника си. — Благодаря ви за помощта, мистър Блис, съжаляваме, че ви създаваме проблеми.

— Никакви проблеми. Никакви проблеми. — Блис скочи и постави дланта си в ръката на Джак. Беше топла, леко влажна на пипане. — Не се колебайте, ако имате други въпроси. Уенди ще ви помогне, ако аз не съм тук. От утре излизам в годишен отпуск.

— Благодаря ви — каза потиснато Кафъри. — Някакъв специален повод ли?

— Да. — Блис се настани зад бюрото си и протегна ръце, като сплете длани и изпука ставите си. — Рожденият ми ден!