Птичарят

3

В два и половина сутринта Кафъри и Мадокс се взираха мълчаливо в белите плочки на комплекса за аутопсия: пет алуминиеви поставки за дисекция, пет тела, срязани от срамната кост до раменете, с отметната настрани кожа, под която се виждаха ребра, нашарени с мазнини и мускули. В съдовете под тях капеха някакви течности.

На Кафъри всичко това му беше добре познато: миризмата на дезинфектант, смесваща се на студения въздух с вонята на вътрешности, която не можеше да бъде объркана с нищо друго. Но чак пет. Пет тела. Всичките открити в един ден. Никога не беше виждал нещо от подобен мащаб. Работещите в моргата, които се движеха безшумно в ментовозелените си галоши и престилки, явно не намираха ставащото за нещо необичайно. Една от тях се усмихна, като му подаде маска за лицето.

— Само момент, господа.

Харша Кришнамурти се намираше до най-далечната маса за аутопсия. Скалпът на трупа беше обелен до цепката на носа и навит така, че косата и лицето висяха като мокра гумена маска, обърната с вътрешността навън, покривайки устата и шията и падайки до едната ключица. Кришнамурти вдигна червата и ги постави в купа от неръждаема стомана.

— Кой отговаря за документирането?

— Аз.

Към него се приближи дребен мъж с кръгли очила.

— Добре, Мартин. Претегли ги, документирай ги, приготви мостри. Пола, тук приключих, можете да довършите. Шевовете да не затварят раните. Така, господа. — Бутна встрани халогенното осветление, повдигна пластмасовия предпазител пред очите си и се обърна към Мадокс и Кафъри, които държаха вдървено отпред скритите си в ръкавици ръце. Той беше красив, слаб мъж в началото на петдесетте, с дълбоки, лъскави очи с цвят на дърво, леко насълзени от възрастта, сивата му брада беше грижливо подстригана. — Голяма обиколка, нали?

Мадокс кимна.

— Имаме ли вече причината за смъртта?

— Така смятам. И, ако не греша, доста интересна. Ще стигна и дотам. — Той посочи нещо в стаята. — Ентомологията ще ви даде повече информация, но аз мога да ви кажа приблизителни факти за всичките. Първото тяло, което открихте, е умряло последно. Да я наречем „номер пет“. Смъртта е настъпила преди по-малко от седмица. След това прескачаме почти един месец, после още пет седмици и после — още месец и половина. Първата вероятно е умряла през декември, но интервалите между отделните случаи стават все по-малки. Имаме късмет: последствията от действията на третата страна са почти непокътнати — те са се запазили доста добре.

Той посочи към тъжната отпусната купчина почерняла плът на втората маса за дисекция.

— Първата от умрелите. Дългите кости показват, че даже не е имала осемнайсет години. На лявата й ръка има нещо, което прилича на татуировка. Може би това ще се окаже единственият начин да открием самоличността и. Това или одонтологията. Така… — Той повдигна извития си като кука пръст. — Вид при пристигането. Не знам какво сте видели на местопрестъплението, но всички са били гримирани. Силно гримирани. Вижда се ясно. Дори след като са прекарали толкова време под земята. Сенки за очи, червило. Фотографът е заснел всичко.

— Грим, татуировка…

— Да, мистър Мадокс. И, в същия ред на мисли, две от тях имаха възпаление в малкия таз, едната имаше кератиниран анус — предостатъчно доказателства за употреба на наркотици; ендокардит на трикрилните клапи. Не искам да правя прибързани заключения…

— Да, да, да — прошепна Мадокс. — Значи са проститутки. Мисля, че вече се бяхме досетили за това. Какво можете да ни кажете за нанесените увреждания?

— А! Това е интересно. — Кришнамурти пристъпи към единия труп, като им даде знак да го последват. Кафъри си помисли, не за първи път, колко прилича на окачен за сушене животински труп одраното човешко тяло. — Както виждате, направил съм разреза така, че да запазя направения от извършителя разрез, като избегна гърдите, после да направя биопсия на разрезите и да хвърля поглед вътре, за да се ориентирам какво става.

— И?

— Отнета е тъкан.

Мадокс и Кафъри се спогледаха.

— Да. Разрезът отговаря приблизително на процедура за намаляване на гърдата. И после е зашит. Предполагам е от значение фактът, че извършителят не си е направил труда да осъществи тази декорация при жертвите с по-малки гърди.

— Кои?

— Втората и третата. И искам да ви покажа нещо интересно. — Той приближи до масата, край която човек от екипа на моргата зашиваше сбръчкания торс, от който беше извадил червата. — Изваденото изпод ноктите е доста нерадостно… но най-странното е, че не откривам никакви следи от съпротива. Освен тук — при жертва номер три.

Те се скупчиха около трупа. Беше дребен, като на дете. Кафъри знаеше, че поради тази случайна прилика, рационална или не, екипът щеше да има по-специално отношение към жертвата.

— Тежала е около четирийсет килограма. — Сякаш прочел мислите на Кафъри, Кришнамурти добави: — Но не е била подрастваща — просто много дребна. Може би именно това е причината да не осакатят гърдите й.

— Цветът на косата…

— Боядисана е. Цветът на косата избелява много бавно. Този патладжанов цвят не може да се е променил кой знае колко след настъпването на смъртта. А сега гледайте. — Посочи мокрия черен пръст, притиснат някак неестествено към китката. — Трудно е да се отличи от нормалните за разлагането разрушителни процеси, но това са следи от въже. Отпреди настъпването на смъртта. И превръзка на лицето, ето тук. На глезените също — ожулвания, протриване до кръв. Другите са умрели безстрастни като лед. Те просто… — Кришнамурти повдигна плавно длан и я спря малко по-нависоко, сякаш на някакъв връх. — Просто са преминали границата там горе. Като падане от дърво. Но този случай… този случай е по-различен.

— Различен ли? — Кафъри вдигна поглед. — Защо е по-различен?

— Това момиче се е борило, господа. Борило се е за живота си.

— А другите не са ли?

— Не. — Патологът вдигна длани. — Ще стигна и дотам. Просто бъдете търпеливи с мен, окей? — Приближи се до подутото тяло на първата открита жертва. — Така. — Вдигна очи и изчака двамата си събеседници да се приближат. — Така. Ще я наричаме „номер пет“. Ужасно състояние, наистина. Няма съмнение, че нараняването на главата е направено след смъртта от някоя тежка машина. Предположението ви за булдозера звучи правдоподобно. Това ще затрудни сериозно идентифицирането й. Надеждата ни е в отпечатъците от пръстите, но тук също се натъкваме на проблеми. — Повдигна едната длан на мъртвата и леко побутна кожата назад-напред. Тя се движеше, сякаш беше желирана, напомняше ципицата, която се образува върху пудинг. — Виждате ли как се плъзга? Никакъв шанс да вземем както трябва отпечатъците на мъртвата. Ще се наложи да обеля кожата, за да го направя. — Върна ръката до тялото. — Използвала е наркотици, но смъртта й е била моментална, не от предозиране, не открихме обичайното съдържание в хранопровода и трахеята, нямаше и белодробен едем. — Побутна внимателно тялото на една страна и посочи някакъв позеленял участък на задните й части. — Това е предимно резултат от гниенето. Но отдолу има почернели от кръв дупчици. Виждате ли ги?

— Да.

Кришнамурти върна тялото в първоначалното му положение.

— Разпръсната хипостаза. Била е местена след смъртта. По ръцете й има още… дори по глезените й, което е доста необичайно.

— Необичайно ли?

— Наблюдава се при висяща жертва. Кръвта се оттича надолу в стъпалата и глезените.

Кафъри се намръщи.

— Казахте, че подезичната кост е цяла?

— Точно така. И според това, което е останало от врата, мога да гарантирам, че не става дума за обесване.

— Тогава?

— Стояла е права известно време. След смъртта.

— Права? — повтори Кафъри. — Права?

Тази картина го смути. Обърна се към Мадокс в очакване на обяснение… по-скоро на успокоение. Но не намери това, което търсеше. Мадокс присви очи и поклати глава. „Не знам — казваше погледът му. — Не гледай към мен в очакване да ти отговоря на всичко.“

— Може да е била изправена — продължи Кришнамурти. — Не мога да видя белезникави участъци, показващи как — гниенето е прекалено напреднало — но може и да е била увесена под мишниците или закрепена така, че да стои права. Скоро след смъртта, преди кръвта да се е сгъстила. — Той замълча. — Дааа. Пропуснал съм това.

— Какво?

Патологът се приведе и внимателно взе с пинсети нещо от скалпа.

— Добре.

— Какво е това?

— Косъм.

Кафъри се наведе до него.

— Лонен?

— Може би. — Кришнамурти го вдигна към светлината. — Не. Косъм от глава. Негроиден. Няма да свърши никаква работа за ДНК-анализа, освен за митохондриалния — по него няма достатъчно фоликул. — Постави косъма грижливо в торбичка и го подаде на отговарящия за документацията и поставянето на етикетите. — Вече взех някакви руси косми от три от жертвите. Те са на път към Ламбет. — Той премина към следващата маса. — Номер две. Умряла е преди четиринайсет-петнайсет седмици. Метър и седемдесет, може би трийсетгодишна. Пръстите са изсъхнали, но пак успяхме да вземем добри отпечатъци от тях. На пазара се продава превъзходно средство за изграждане на тъканта посредством хелатния ефект. Желатин. Подува връхчетата. Обикновено за тази цел режем дланите и го правим при Ламбет, но… — Приведе се към Мадокс. — След суматохата около Маркизата престанах да отделям дланите. Правя всичко тук, на място, колкото и да е затрудняващо.

Той премина към следващата маса, където лежеше едра бяла форма, срязана през средата и разтворена. Между синкавите ребра проблясваше подобна на паяжина сребристобяла фасция. Изрусената коса беше намокрена и прибрана назад от чистото чело. Гърлото също беше разрязано и разкриваше части от нещо като млечнобяло въже.

— Жертва номер четири, господа.

Кафъри докосна глезена.

— Добре.

Татуировка, изненадващо ясна, на сантиметри над задноходилната кост. Бъгс Бъни. Характерният морков, обърнат с листата нагоре.

— Казвате, че няма следи от предозиране?

— Точно така. Нито от травма.

— Как тогава са умрели?

Кришнамурти вдигна пръст и на лицето му бавно се появи усмивка.

— Имам идея за това. Погледнете. — Внимателно пъхна пръсти във вратната кухина, отвори предпазливо гърлото по-широко, побутна лекичко встрани трахеята и хранопровода, докато разкри хлъзгавия сив гръбначен стълб. — Този човек е много умен, но не толкова, колкото съм аз. Ако оставите да изтече достатъчно цереброспинална течност оттук… — Той потупа долната част на гърба. — Настъпва незабавна смърт, почти без никакви следи. Дори пункциите в лумбалната област трябва да се правят много, много внимателно. Ако изтеглиш прекалено много от тази материя пациентът ти ще опъне петалата. Тези жертви имат почти нужното количество цереброспинална течност в гръбначния стълб и никакви прободни рани на гърба. Затова се питам дали не е прерязал междинната част и не е отишъл директно… — Мушна градуирания скалпел в отвора между прешлените и внимателно отряза малко от бялата миелинова ципа. — Директно до мозъчния ствол.

— Мозъчния ствол ли?

— Точно така. — Кришнамурти направи втори разрез и се надвеси, за да го огледа. — Хммм. — Движеше внимателно скалпела, като си мърмореше нещо. — Не, не съм прав. — Намръщи се и вдигна поглед. — Не е направено чрез отстраняване на цереброспинална течност.

— Така ли?

— Не. Но тук трябва да е имало някаква агресия. Нали разбирате, началник Мадокс, мозъчният ствол е изключително деликатна структура. Достатъчно е да вкараш игла в продълговатия мозък, да я размърдаш, и всички физиологични функции ще се сгромолясат и ще се преустановят… точно каквото виждаме при тези жертви.

— Незабавна смърт.

— Точно така. Действително не виждам масивните увреждания, които се очакват при подобно действие, но това не означава, че тук не е било инжектирано нещо. Няма значение какво — дори вода би свършила работа. Сърцето и белите дробове на жертвата просто спират да функционират. Моментално.

— И казвате, че с изключение на жертва номер три, никоя от тях не се е съпротивлявала?

— Точно така.

— Как тогава? — Кафъри потърка слепоочията си. — Как ги е накарал да стоят мирно?

— Вероятно след като получите от токсикологията резултатите от анализа на стомаха, кръвта и дълбоко разположените тъкани, ще разберете, че са били упоени с нещо. — Патологът наклони глава на една страна. — Предполага се, че са били в полусъзнание, когато иглата е влязла.

— Така. — Кафъри скръсти ръце и прехвърли тежестта на тялото си назад върху петите. — Ламбет ще трябва да ги тества за алкохол, „Рохипнол“, успокоителни и упойващи вещества. А тези… — Кимна към челото на една от жертвите. На около сантиметър под линията на косата различи едва забележими охрови хоризонтални следи. — Тези неща на главата й.

— Да, странни са, нали?

— Всички ли ги имат?

— Всички, освен номер четири. Простират се около цялата глава. Образуват почти съвършен кръг. И имат характерна структура — няколко точки, след това — линия.

Кафъри се приведе още по-близо. „Точка точка чертичка. Нима някой си прави шега?“

— Как са направени?

— Нямам представа… ще помисля по въпроса.

— А материалът, с който са шити?

— Да. — Кришнамурти помълча за момент. — Професионален.

Джак се изправи. Мадокс го наблюдаваше над маската със светлосивите си очи. Кафъри повдигна вежди.

— О, става интересно.

— Не бих казал, че техниката е професионална, господа. — Патологът свали ръкавиците си, хвърли ги в жълтото кошче за опасни за живота отпадъци и се запъти към една от мивките. — Само материалът. Коприна. Разрезът обаче не стига до мечовидния израстък. Доста грубо изпълнение. Бета-срязването на гърдите е класическа хирургична техника, която се изучава в медицинските учебни заведения. — Взе жълтия сапун и насапуниса ръцете си до лактите. — Отстранил е мазнините почти откъдето трябва, разрезът е много чист, направен е със скалпел. Но шевовете не са професионално изпълнени. Изобщо не са изпълнени професионално.

— Но доколкото разбирам, нашият извършител е имал някои основни познания, какво ще кажете…?

— Ще кажа, че имате основание да смятате така. Успял е да намери мозъчния ствол, което е забележително. — Изплакна ръцете си и свали предпазното стъкло пред очите си. — Така. Искате ли да видите какво е направил, преди да ги зашие?

— Да.

— Насам.

Докато бършеше ръцете си, той ги поведе към преддверието, където дребният служител в моргата дъвчеше дъвка и почистваше червата в порцеланова мивка: поставяше ги под крана и изпразваше съдържанието им в една купа. Оглеждаше грижливо вътрешната и външната лигавица, проверяваше дали не е разядена някъде. Щом видя Кришнамурти, остави червата на една страна и изплакна ръце.

— Покажи им какво намерихме в гръдната кухина, Мартин.

— Разбира се.

Мъжът напъха с език дъвката в едната си буза и вдигна голям съд от неръждаема стомана, покрит с четвъртито парче кафява хартия. Вдигна хартията и протегна купата напред.

Мадокс се приведе и отметна рязко глава назад, сякаш му бяха ударили плесница.

— Божичко!

Обърна се и извади чиста носна кърпа с монограм от джоба на костюма си.

— Ще ми покажеш ли?

— Разбира се.

Асистентът протегна отново купата и Кафъри надникна предпазливо.

Сред вонящата каша на дъното на опръсканата с кръв купа пет миниатюрни мъртви форми се бяха притиснали една в друга, сякаш опитвайки се да се стоплят. Той вдигна поглед към Кришнамурти.

— Това, което си мисля ли е?

Патологът от моргата кимна.

— О, да. Те са това, на което ни приличат.