Птичарят

52

Лекуваха Ребека в „Луишам Дженеръл“. Кафъри отказа да я пусне в „Сейнт Дънстан“. Правиха й всевъзможни изследвания, ангиографии, преливаха й кръв. Изминаха деветдесет и четири мъчителни часа, преди консултантите в интензивното отделение да се уверят, че тя ще живее. Щом научи новината, Джак взе решението, което обмисляше. Беше приел ролята на бог и на съдебен заседател, беше издал присъдата в личната си съдебна зала и реши, съвсем спокойно, да не признава, че е убил Блис.

В продължение на четири дни беше обмислял своите възможности: дисциплинарно съдопроизводство, дела, вътрешни разпити. Уволнение поради престъпно поведение и независим съдебен процес. Другият вариант беше да не казва нищо, да остави света да мисли, че Блис беше умрял при злополуката, преди да стигнат до него.

Сега си казваше, че този избор, продиктуван от стремежа за самосъхранение, му даваше, колкото и парадоксално да звучеше, ново оръжие. Беше убил и не го беше признал — сега той беше хищникът, който познаваше плячката си. Можеше да се изправи невидим в амфитеатъра на самите убийци. Щом веднъж взе решението си, той се изненада от бързото си адаптиране. Следствието по случая на Блис течеше и Кафъри лъжеше без усилие, гледайки право в очите съдебния лекар, докато изричаше подредената си поредица от неистини.

„Странно, колко си спокоен. Нима това е всичко? Нима е толкова просто да излъжеш и да ти повярват?“

Но колкото и успешно да му се струваше всичко, не успя да заблуди Ребека. Тя забеляза веднага, че той носи някакъв нов товар. Докосна лицето му през първия ден, в който дойде в съзнание, и попита простичко:

— Какво?

Той придърпа дланта й към устните си и я целуна.

— Когато се оправиш — отвърна шепнешком Джак. — Веднага, щом се оправиш, обещавам.

Но това ставаше бавно. Трябваше да й прелеят още три пъти кръв, преди да може да се каже, че е вън от опасност, а десет дни по-късно все още беше прекалено слаба, за да може да го придружи на погребението. Затова той отиде сам до малката църква в Съфолк и седна на една студена пейка до Мерилин Криотос, чувствайки се некомфортно във взетия под наем костюм.

Два реда по-напред майката на Есекс седеше със сухи очи, прекалено зашеметена, за да плаче, а две малки, забодени с карфица панделки-пеперуди потрепваха в тюла на шапката й. Кафъри остана смаян, когато видя колко грижливо чертите на Есекс бяха разпределени между нея самата и съпруга й. Зачуди се дали щеше да разпознае собственото си лице като смес от чертите на своите родители, ако ги види някога отново. Запита се каква шапка би сложила, за да отиде на погребение собствената му майка и настръхна целият, когато осъзна, че не знае какъв е отговорът, че даже няма представа.

Песнопенията започнаха. Криотос се измести още по-напред на пейката, на самия й ръб, като подпря лакти върху ръба за молитвеника. Отпусна глава.

— Мамо? — Джена, в малка кадифена черна рокля, в черен чорапогащник и лачени обувки, се плъзна от пейката и се вкопчи в крака на Мерилин, като впери разтревожения си поглед нагоре към лицето й. — Мамо?

Дийн стоеше тихо от дясната страна на Криотос и подръпваше яката на първата си риза за големи. Беше смутен. И двете деца не можеха да се преструват, че не забелязват сълзите, от които беше потъмняла възглавничката за коленичене в краката на Мерилин.

Кафъри помнеше това чувство: също като Дийн се беше взирал в капещите сълзи на майка си изпод дългия бретон, беше усещал как трепери, докато се молеше, докато молеше Господ да намери Юан.

„Глупаво извинение да не живееш своя живот.“

Думите прозвучаха толкова ясно, че той се докосна по челото, задържа длан на лицето си, да не би някой да види изражението му.

„Би трябвало да оставиш станалото там, където му е мястото — в миналото, и да продължиш напред.“

„Всъщност — помисли си Кафъри — не е ли това, което казваха всички те през годините, приятелките ми, всяка по своя начин?“ Може би гневът им беше напълно основателен, може би знаеха по-добре от него самия какво би трябвало да задържи и на кое да позволи да си отиде. Беше вече на трийсет и четири години. На трийсет и четири и все още не знаеше как да играе играта, голямата, важната игра. Сякаш не беше живял напълно живота си, а беше стоял и гледал в противоположната посока, беше наблюдавал и планирал, опитвайки се да поправи станалото, опитвайки се да хване миналото, докато животът му течеше покрай него. Можеше да продължи в същия дух, да се хваща на въдиците на Пендерецки, да му позволява да измисля все нови и нови начини, за да подновява мъчението… и да продължава нататък в живота си, сам и подобен на дете. Или пък…

Или да изостави битката.

Когато свещеникът започна словото си, Кафъри се приведе напред толкова внезапно, че Криотос избърса носа си и вдигна поглед.

— Какво? — прошепна тя, като постави длан върху ръката му. — Какво има?

Той се взираше право пред себе си, сякаш виждаше призрак.

— Джак?

След няколко секунди лицето му се проясни. Отпусна се назад на мястото си и я погледна.

— Мерилин — прошепна той.

— Какво? — От него миришеше на чисто. Тя изчака всички тези дребни факти от живота, за които той я караше да съжалява, да се уталожат. — Какво има?

— Нищо. — Кафъри се усмихна. — Нещо побъркано.

След заупокойната служба се върна в Лондон, карайки бързо през равните слънчеви поляни на Съфолк. Когато се прибра, денят бе навлязъл в ранните си вечерни часове: небето над малката къща бе нашарено в оранжево.

Джак не беше влизал в стаята на Юан повече от две седмици. Сега отиде в нея, без да се поколебае, сложи всички празни кутии в голяма торба за боклук, изнесе я на улицата и я хвърли в контейнера. Избърса ръце, върна се в къщата, свали сакото, намери в шкафа под стълбите чук с разцеп за вадене на гвоздеи и отключи задната врата.

Градината бе намерила своя ритъм сега, когато до юли не оставаше много време. Разбудена от слънчевата светлина, тя кипеше от живот. В лехите растяха цветя в ярки нюанси; розовият храст, засаден от майка му, който караше трийсетата си година, стоеше безмълвно край оградата, а розовите цветове се разтваряха като бебешки ръчички. Джак се приведе, за да мине под върбата, приближи се право до стария бук и пусна чука в тревата до краката си.

Направи го. Направи го. Ако се размислиш за това сега, ще се разколебаеш.

Нави ръкави, пое дълбоко въздух и стисна най-ниската дъска, повдигна я. Беше прогнила. Почти отскочи от дънера и посипа ризата му с облак от дървесина и сух лишей.

Никакво колебание.

Пренесе дървения материал няколко метра по-нататък край оградата и го пусна сред избуялата растителност. Избърса чело, върна се при бука и се зае със следващата дъска.

Чукът лежеше неизползван на земята, сенките ставаха все по-дълги. Не след дълго дланите му се разраниха, беше се изпотил, ризата му се покри с мъх, а на дървото се поклащаше самотна дъска. Джак я хвана, направи крачка назад и напрегна мускули, но нещо го накара да спре. На хоризонта се бе появил нов елемент и това промени вечерта само за миг.

Кафъри пусна дъската и вдигна очи.

Привлечен навън от дома си от някакъв банален инстинкт, от някакво старо чувство, сякаш усетил промяната в намеренията на Джак, Пендерецки се беше появил в градината от другата страна на железопътната линия. Стоеше край оградата с вечните тиранти и изцапана жилетка, като предъвкваше и се чешеше по главата, а блестящите му като скъпоценни камъни очи премигваха и наблюдаваха.

Кафъри пое дълбоко въздух и се изправи. Обикновено в подобна ситуация щеше да се отдалечи или, още по-зле — да се скрие. Но сега остана изправен в цял ръст, невъзмутим и срещна погледа на Пендерецки. Контролирайки се напълно.

Не минаваха никакви влакове. Не се чуваха никакви звуци. Отразени в прозорците на съседните къщи, оцветените от залеза облаци се носеха над дърветата. Една чайка, отклонила се от курса си по Темза, кръжеше високо горе, оглеждайки двамата мъже. И тогава очите на Иван Пендерецки трепнаха.

Беше просто сянка, но Джак го забеляза.

То означаваше, че везните се бяха наклонили.

Той се усмихна. Усмихна се бавно, сърцето му се ободри. Отстъпи назад и с едно-единствено движение откърти дъската. Занесе я до оградата, спря, за да се увери, че Пендерецки все още наблюдава, и я метна на не по-малко от три метра нататък в храсталака. По протежение на „пътеката на смъртта“. Последното място, където бе видял Юан.

Дъската се приземи, подскочи два пъти, като се показа за миг над върховете на тревите и игликата, завъртя се за последен път и притихна под зеленината, където не можеше да се види. Джак избърса очи и вдигна поглед.

Добре.

Изражението на Пендерецки се беше променило.

Той се поколеба за момент, барабанейки с пръсти по оградата, сведе гущеровите си очи, пристъпвайки смутено от крак на крак. Внезапно дръпна тирантите си, изплю се към железопътната линия, избърса уста и, без да вдигне поглед, се отдели от оградата. Обърна се — сега гърбът му изглеждаше вдървен, ръцете му висяха неестествено от двете страни — и се запъти с научна прецизност право към къщата. Затвори тихо вратата след себе си.

От другата страна на железопътната линия Джак, облечен във втория жалеен костюм в живота си, с потъмняла от пот риза, разбра, че това бе краят. Сведе глава и остана още известно време край оградата, сплел пръсти в телта. Пулсът му се успокояваше, докато вечерта се спускаше над земята.

Внезапно край къщите профуча един от влаковете, свързващ Лондон с предградията, превозващ работещите в града хора, които се прибираха по-късно. Джак вдигна учудено глава. Сякаш влакът бе последното нещо, което очакваше да види на една железопътна линия. Изпъна се напред и проследи с поглед отдалечаващата се жълта задна част. Дори след като влакът се скри под „Брокли бридж“, той продължи да следи с погледа си едва забележимото движение, докато изгуби представа дали гледа небето или вечерната жега, или някакъв трик на светлината.

Върна се в къщата, съблече костюма, изкъпа се и тръгна към болницата в Луишам.