Птичарят

23

Сънува Ребека, застанала на улицата, с падащи върху косите дъждовни капки от люляковото дърво, и се събуди внезапно в шест и петнайсет сутринта. Вероника вече беше слязла в кухнята — режеше хляб и дърпаше щорите, за да пусне вътре слънцето. Носеше копринена аквамаринова тайландска рокля без ръкави. Джак зърна два тъмни полумесеца върху плата под мишниците й, когато тя вдигна тигана от котлона, за да добави нормандско масло към пушената сьомга. Откъсна магданоз от пръстеното гърне на прозореца и застаналият сънено на прага Кафъри си даде сметка, че всъщност няма представа кога се бе появило това гърне и как изобщо бе стигнало дотук.

— Добро утро.

Тя изви глава на една страна и го погледна. От вниманието й не убягнаха нито рошавите му коси, нито тениската и боксерките, които беше започнал да носи в леглото. Не беше казала нищо за тях преди и очевидно нямаше да направи коментар и сега. С чаена лъжичка извади пръчица ванилия от кафеварката, напълни една чаша с кафе и му я подаде.

— Добро утро.

— Как се чувстваш?

— Няма да ходя в офиса днес, да кажем така. — Разклати тигана и хвърли вътре шепа накълцани пресни подправки. — Това не е за мен. Не съм в състояние да сложа нищо в уста.

— След снощи ли?

— Чувствам се ужасно. Тази сутрин пишках червено, а пушената риба ми мирише на петрол.

— Не исках да те будя. — Той постави длан върху рамото й. Съвсем неутрално. — Как мина?

— Според очакванията, струва ми се. — Прибра косите от очите си. — За какво става дума?

— Хмм?

— Онова нещо в коридора?

— О, аз, ъъъ… — Куклата Барби на Пендерецки, увита в найлоновото фолио, лежеше върху дипломатическото му куфарче край вратата. Образът й го беше преследвал цяла нощ. Беше се събудил в два сутринта, сигурен, че това е от значение за Птичаря, беше станал от леглото, бе извадил куклата от стаята на Юан и я бе оставил в коридора, за да му напомня. — Нищо — промърмори Кафъри. — Просто една идея. — Лениво взе парче зеленчук от дъската за рязане. — Какво е това? Женшен?

— Джинджифил, глупчо такъв. Приготвям моята дал кофта за партито.

— Сигурна ли си за това парти?

— Разбира се, че съм сигурна. Искам да знам дали всички те изглеждат като Дейвид Карузо.

— Недей да храниш големи надежди. — Джак подаде глава през прозореца, огледа задната градина на Пендерецки. — Мълчи си след историята с куклите.

— Не бъди толкова любопитен. — Вероника изстиска един лимон върху рибата и след това я извади в чиния. — Ето. Сядай и яж.

Към седем вече беше закусил, избръснат и облечен. — „Вероника, мога да си гладя сам нещата. Всъщност предпочитам да си ги гладя аз.“ — И отиде в офиса. Есекс имаше да му казва нещо ново.

Най-сетне беше изнамерил семейството на Петра Спасек и Ребека се беше оказала права. Петра действително беше алергична към козметиката и никога не се бе гримирала. Липсата на алергична реакция означаваше, че гримът е бил нанесен или непосредствено преди убийството или след настъпването на смъртта.

След всичко, което вече знаеше за Птичаря, Кафъри се съмняваше, че гримът беше нанесен приживе.

Оттегли се в офиса, за да изпуши една цигара, преди с Есекс да потеглят за „Сейнт Дънстан“. Куклата, мумифицирана в найлонов саван, лежеше като сребриста какавида на бюрото. До нея бе оставена синя папка с пружинка и копие на писмо от специалния пълномощник на „Спанър“ — групата за защита правата на садомазохистите, залепено отпред вместо коментар от анонимен полицай, отговарящ за съхранението на доказателствения материал. Вътре бяха подредени ламинирани снимки на всички примери за садомазохистично оборудване, използвани през последните десет години. Джак беше научил повече, отколкото искаше, за пръчки за увесване и разкрачване, маски за пенис, подплънки за скоби, всевъзможни халки, хирургически ножици със завити краища и гумени маски за запушване на устата и тръбички за ноздрите, позволяващи на носещия ги да диша.

Все още мислеше за белезите по челото на жертвите. Напразно претърси папката за нещо, масово използвано за пробиване на кожата. Но разрезите на жертвите бяха прекалено малки, прекалено изчистени, за да са били направени с което и да е от нещата, изобразени на тези снимки. Ако Птичаря беше поставил някоя от маските с шипчета на жертвите си, кожата им щеше да бъде разранена, обелена, а диаметрите на прободните ранички — най-различни. Докато в техния случай раничките бяха равни и равномерно разположени като дупки по главата на кукла за поставяне на косата.

Кукла.

Джак разви куклата Барби и я хвана между белия си и черния си палец.

„Също като шотландските териери на уискито «Блек енд уайт»“ — казваше майка му.

Спомни си отново за Ребека, подпряна на седалката на велосипеда. Загорелите й на слънцето пръсти опипваха ръбовете на закачената за рамката му платнена чанта; хубавите й тъмни очи бяха осветени от слънцето, докато му разказваше за Петра.

„Тя приличаше на кукла с всичкия този грим.“

Ето! Усети нещо като изтръпване на дланите. Това беше връзката. Грим. Дупчици. Грим. Прободни дупчици. Не изпускай нишката. Хайде, Джак, мисли!

„Защо не го е направил на Кейли? Защо с нея е било по-различно?“

Единствено тя нямаше въпросните следи. Някой, горе-долу по времето на смъртта й, бе отрязал дългите й коси така, че да стигат до раменете. Косата й беше руса, същият почти бял рус цвят като на мострите от космите от перуката. Перука. Грим, дупчици. Загорелите на слънце пръсти на Ребека. Бели нокти, които си играеха с шевовете на платнената торба. „Като кукла с всичкия този грим.“ Отрязаната от Кейли коса беше почти толкова дълга, колкото беше и дължината на перуката.

Постави куклата да легне по лице, прокара ноктите си надолу по перфорациите в скалпа, от които излизаха найлоновите й коси, и отговорът изплува в съзнанието му.

Шевове.

— Мерилин. — Отвори вратата към стаята й. — Мерилин.

Тя вдигна стреснато очи.

— Какво има?

— Къде е Есекс?

— При веществените доказателства.

— Добре. — Кафъри усещаше как сухожилията на дланите му се свиват. — Трябва да огледам снимките, направени след смъртта. Мисля, че знам от какво са тези следи.

На полиците в миниатюрното помещение с веществените доказателства имаше място за материалите само от настоящата операция. Материалите от предишните случаи се пазеха в шкафчета в закусвалнята.

— Есекс. Трябва ми…

Беше прекъснал разговор с влизането си. Есекс седеше зад малкото бюрце, с уморено и безизразно лице. Зад него Дайъмънд се беше навел непринудено над един от рафтовете с навити ръкави и почти незабележима усмивка. Логан, отговарящият за доказателствения материал, седеше пред някаква жълта кутия с компютърна разпечатка в едната ръка и списък в другата. Щом видя, че влезлият е Кафъри, той се изправи така припряно, че хартиените торбички с доказателствен материал в скута му се плъзнаха на пода.

— А! — Грабна непохватно торбичките. — Добро утро, шефе.

— Посмъртните снимки, Логан.

— Разбира се, разбира се, няма проблеми, сър.

Движейки се все така припряно, той струпа торбичките обратно на бюрото и се зае с някаква синя кутия в ъгъла. Есекс срещна погледа на Джак за момент, после го премести встрани. Това беше достатъчно. Кафъри затвори вратата след себе си и се облегна на нея, скръстил ръце пред гърди.

— Е? — попита той. — Какво има?

— Екипът в Ламбет е направил огледа на колата на Близнака — отвърна спокойно детектив инспектор Дайъмънд.

— Разбирам. И какво имаше там за нас?

— Открити са четири косъма. — Размитият син цвят на очите му беше индигов към центъра. — Не са на нито една от жертвите.

— Да?

— Но това няма значение. — В ъгъла Логан се изкашля смутено, а Есекс не вдигаше поглед от ръцете си. Дайъмънд прокара длан по твърдия шлем, на който бе заприличала третираната му с гел коса. Изсумтя, изправи се и взе доклада от бюрото с фигуративен жест на китката. — Многобройни частични отпечатъци, а някой бе обработил интериора на колата с „Кодиан-С“.

— Промишлен клас почистваща течност — поясни Логан.

— Което ми се струва доста подозрително. — Дайъмънд премигна бавно като застанал на припек гущер. — После момчетата в Ламбет открили три отпечатъка, достатъчно пълни, за да могат да бъдат сравнени.

— Разбирам.

— Единият е на Кро, а другият — на Уилкокс.

— Той ги е возел като такси.

— Той казва, че дори не ги познава.

— Добре. — Кафъри отлепи гръб от вратата. — Старшият знае ли?

— О, да. Хванахме го на път към кабинета на главния детектив. — Дайъмънд се усмихна, като разви ръкавите си и ги закопча. — Изяснява въпроса с Гринич. Ще дадем на онзи миризлив задник възможност да дойде и да отговори доброволно на няколко въпроса. А ако не ще, ще го арестуваме. Не искам да реши да се върне у дома и да изчезне някъде из Сините планини.

— Можеш да видиш какво има предвид, предполагам — обади се Есекс. Кафъри усети ясно съчувствието му.

— Предполагам — отвърна студено Джак. Обърна се да излезе, но спря рязко, с ръка на дръжката на вратата. — Есекс.

— Сър?

— Все пак искам посмъртните снимки на бюрото си.