Птичарят

1

Северен Гринич. Краят на май. Три часа преди изгрева на слънцето реката бе опустяла. Тъмните шлепове опъваха въжетата, които ги привързваха към местата им по пристана, а пролетният прилив леко избутваше малките платноходки извън тинята, в която дремеха. Над водата към брега се носеше лека мъглица — край потъналите в мрак бакалии, над безлюдния Милениум дом и над самотните, пусти, странни лунни пейзажи — докато се установеше на четвърт миля навътре в сушата, сред призрачната машинария на един полуизоставен ограден строеж.

Тъмнината внезапно бе разкъсана от фарове — една полицейска кола свърна по страничния път, а сините й светлини пулсираха яростно. Миг по-късно бе последвана от втори и после — от трети автомобил. През следващите двайсет минути още полицейски коли се събраха в оградения терен на строежа — осем автомобила от районния полицейски участък, два обикновени „Форд Сиера“ и белият микробус „Форд транзит“ на криминалния фотографски екип. В началото на отбивката поставиха бариера и разпратиха местни полицаи да затворят достъпа откъм реката. Първият офицер от криминалния отдел се отби в Кройдънската телефонна централа, за да вземе номерата на пейджърите, на хората от Area Major Investigation Pool1, а на пет мили от същото място детектив инспектор Джак Кафъри от екип „Б“ на AMIP беше събуден.

Той полежа в тъмното, като премигваше и се опитваше да събере мислите си, борейки се с естествения импулс да се потопи отново в съня. После си пое дълбоко въздух и направи нужното усилие — изтърколи се от леглото и се запъти към банята, наплиска лицето си с вода — никакво „Гленморанджи“ през седмицата, когато си резерва, Джак, закълни се веднага, закълни се. Умишлено не бързаше — по-добре беше да пристигне напълно разсънен и спокоен. Сега идваше ред на вратовръзката, нещо, което се подценяваше — криминалният отдел не обича да сме по-изтупани от техните хора. Пейджърът и кафето, много нескафе, със захар, но без мляко, без никакво мляко, и най-вече не яж — никога не знаеш какво ще ти се наложи да видиш. Изпи две чаши кафе, намери ключовете на колата в джоба на джинсите си и, вече разсънен от кофеина, със свита от него самия цигара между зъбите, подкара из пустите улици на Гринич към местопрестъплението. Шефът му, детектив групов началник Стив Мадокс — дребен, преждевременно посивял мъж, безупречен както винаги в кафявия си костюм — го чакаше пред оградения терен на строежа, крачейки под самотния стълб на уличното осветление, като въртеше около пръста си ключовете за колата и дъвчеше устната си.

Видя как Джак паркира колата си, приближи се до нея, подпря лакът на покрива й, надвеси се към отворения прозорец и рече:

— Надявам се, че не си ял току-що.

Кафъри дръпна ръчната спирачка и измъкна цигарите и тютюна от жабката.

— Супер. Точно каквото се надявах да чуя.

— Това тук има с какво да шашне и опитните. — Отстъпи, за да направи място на Джак да излезе от автомобила. — Жена, отчасти погребана. Зарита насред пустеещата земя.

— Беше ли вече там?

— Не. Дивизионният на криминалния отдел ме информира. И, ъъъ… — Погледна през рамо натам, където се бяха струпали полицаите от местния криминален отдел. Когато се обърна отново към своя събеседник, заговори по-тихо: — Правена й е аутопсия.

Джак застина за момент, поставил ръка върху вратата на колата.

— Аутопсия ли?

— Да.

— Значи трупът си е направил разходка дотук от някоя лаборатория по патология.

— Знам, че…

— Или става въпрос за лудория на студент по медицина…

— Знам, знам. — Мадокс вдигна ръце, за да го накара да замълчи. — Това не е точно наша територия, но виж… — Отново погледна през рамо и се надвеси още по-близо до прозореца. — Слушай, обикновено хората от гриничкия криминален отдел са много добри към нас. Нека не им скършваме хатъра. Няма да ни стане нищо, ако хвърлим един поглед. А?

— Окей.

— Добре. Да не отлагаме тогава. — Изправи гръб. — Сега си ти. Какво ще кажеш? Мислиш ли, че си готов?

— По дяволите, не. — Кафъри затръшна вратата, измъкна полицейската си карта от джоба и сви рамене. — Разбира се, че не съм готов. Ще бъда ли изобщо някога готов?

Тръгнаха към входа покрай оградата. Единственото осветление идваше от слабата жълтеникава светлина на редките улични лампи и от проблясващата от време на време светкавица на камерата на снимачния екип на криминалния отдел. Една миля по-нататък на север се издигаше светещият Милениум дом и червените му сигнални светлини премигваха насред звездите.

— Била е напъхана в нещо като чувал за боклук — обясни Мадокс. — Но там е толкова тъмно, че направилият първоначалната преценка не е сигурен… Това е първият му случай на нещо нередно и се е уплашил. — Кимна към групата спрели коли. — Виждаш ли мерцедеса?

— Да.

Кафъри крачеше все така равномерно. Видя широкия гръб на мъж в палто от камилска вълна, надвесен над предната седалка, който напрегнато говореше нещо на един от хората от криминалния отдел.

— Собственикът. Напоследък се стараят да спретнат района, покрай настъпващото ново хилядолетие. Той каза, че наел екип, за да разчисти и неговия терен. Сигурно са разровили импровизирания гроб, без да разберат, с цялата тази тежка машинария, и тогава, в един часа…

Спряха пред портала, за да покажат служебните си карти, наведоха се и се мушнаха под лентата, отделяща сцената на престъплението.

— И тогава, в, ъъъ, един часа тази сутрин, три момчета правели тук нещо хитроумно с голяма кутия „Евостик“2, когато се спънали в нея. Тримата сега са в полицейския участък. Координаторката на местопрестъплението ще ни каже повече по въпроса. Тя е била там.

Координаторката на местопрестъплението, детектив сержант Фиона Куин от Скотланд Ярд, ги очакваше на заляна от светлина полянка. Приличаше на призрак в белия си комбинезон и сериозно свали качулката си, щом наближиха.

Мадокс ги представи един на друг.

— Джак, запознай се с детектив сержант Куин. Фиона, това е новият ми детектив, инспектор Джак Кафъри.

Кафъри пристъпи с протегната ръка.

— Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, сър. — Координаторката свали гумените си ръкавици, за да се ръкува с него. — Първото ви е, нали?

— С AMIP — да.

— Е, бих искала да не беше чак толкова ужасно. Нещата тук никак не са приятни. Никак. Нещо е спукало черепа — вероятно машините. Тялото е по гръб. — Наклони се леко назад, за да покаже за какво става дума, разперила встрани ръце и отворила уста. Светлината беше достатъчна Кафъри да зърне блясъка на амалгамните й пломби. — От кръста надолу е погребана в бетон, настилка или нещо от този род.

— Дълго ли е била там?

— Не, не. По груби предположения… — сложи си отново ръкавицата и подаде на Мадокс памучна маска за лице, — … по-малко от седмица; но прекалено дълго, за да си заслужава да викаме по никое време някой от „специалните“. Мисля, че е по-добре да изчакате до сутринта, преди да измъкнете от леглото патолозите. Те ще ви дадат повече информация, когато я видят на място и се ориентират за активността на насекомите. Тя е полупогребана, полуувита в найлонова торба за боклук: това несъмнено променя нещата.

— Патолог — повтори Кафъри. — Сигурна ли сте, че имаме нужда от патолог? От криминалния отдел мислят, че е била аутопсирана.

— Така е.

— И въпреки това искате да я видим?

— Да. — Лицето на Куин не потрепна. — Да, все още мисля, че е нужно да я видите. Не става дума за професионална аутопсия.

Мадокс и Кафъри се спогледаха. Миг мълчание и Джак кимна.

— Добре. Добре тогава. — Той се изкашля, пое ръкавиците и маската за лице от Куин и бързо напъха вратовръзката в ризата си. — Да вървим. Да хвърлим един поглед.

Макар да беше с ръкавици, заради създадения си от криминалния отдел навик, Кафъри се движеше с ръце в джобовете. От време на време губеше от погледа си слабата светлина на фенерчето на сержант Куин, което го притесни за момент — толкова навътре в строежа беше много тъмно: снимачният екип бе приключил работата си и се бе затворил в белия си микробус, за да копира лентата-майка. Сега единственият източник на светлина беше мъждивото химическо сияние на флуоресцентната лента, с която координаторката на местопрестъплението бе обозначила двете страни на пътеката, за да запази веществените доказателства до идването на отговарящия за тях полицай от AMIP, който щеше да постави етикетите и да събере всичко в торбички. А те се носеха в мъглата като любопитни призраци — зеленеещи се очертания на бутилки, смачкани кутии от бира, нещо безформено, което можеше да бъде тениска или парцал. Конвейерни ленти и кулокранове се издигаха на двайсет и пет метра и повече в нощното небе край тях, сиви и притихнали като изоставен лунапарк.

Куин вдигна ръка, за да ги спре.

— Ето там — обърна се тя към Кафъри. — Виждаш ли я? Лежи по гръб.

— Къде?

— Виждаш ли бидона за бензин?

Тя плъзна лъча на фенерчето по него.

— Да.

— И двата подпорни стълба вдясно?

— Да.

— Спусни поглед надолу по тях.

„Божичко.“

— Видя ли?

— Да. — Пое си дълбоко въздух. — Окей. Виждам я.

„Онова там? Онова там трябва да е тяло?“ Беше го помислил за втвърдена аерозолна пяна, толкова разтеглено, жълто и лъскаво беше. Тогава видя коса и зъби и различи ръка. И най-сетне, като наклони глава на една страна, разбра какво вижда всъщност.

— О, за бога — рече уморено Мадокс. — Някой да я покрие с нещо.