Птичарят

41

Сюзан Листър беше в безсъзнание и все още в интензивното отделение, когато пристигнаха. Санитарят, който я беше донесъл, млад чернокож мъж със свежо лице и с толкова къса коса, сякаш си беше бръснал главата само преди ден, беше разтърсен от преживяването.

— Истински ад, трябва да ви кажа. Виждал съм някои неща в живота си, но това… — Поклати глава. — Това действително беше върхът. Колкото до него, до съпруга й…

— Той ли я е открил? — попита Мадокс.

— Можете ли да си представите? Да намериш жена си в такова състояние. Тя беше в кофата за боклук пред къщата им. Това е цената, която й е поставил онзи мастурбант. За него човешкият живот не е нищо повече от боклук.

— В колко бяхте там?

— В единайсет. Не подлежи на описание. — Премести погледа си подред върху лицата на своите събеседници. — Мистър Листър мислел, че тя вече си е отишла, когато се обадил на службите. Онова животно беше хвърлило жената с главата надолу в боклукчийската кофа, все едно е мъртва. — Лицето му се сгърчи. — Боже! След като мен няма да ме хване сън тази нощ, представете си как се чувства той.

— Опиши ми я. Беше ли облечена?

— Не. Беше увита в найлонов чувал за боклук. Мисля, че някой от вашите хора го взе като веществено доказателство или както го наричате там. Бяха разчистили мястото. Бяха го отцепили още преди да отида.

— Трябва да пазим сцената на извършване на престъпление — поясни смутено Мадокс. — Така има по-голям шанс да открием някакви улики.

— Да, знам. Не съм искал да обиждам никого.

— И не си обидил никого. Раните й?

— Зле. Така е нарязана, че вероятно ще умре от загуба на кръв, ако не от септицемия. Консултантът каза, че имала бронхиална пневмококова и бъбречна недостатъчност; била включена към животоподдържащата апаратура в интензивното отделение.

— Къде са разрезите?

— По гърдите. — Младият мъж потърка лице. — Беше зашита. Първата ми мисъл бе, че си е правила операция, нали се сещате, от онези пластичните. Но после съпругът заразказва как била изчезнала, а като я сложих на носилката…

— Да?

— Не съм гений, но дори аз можех да разбера, че нещо не е наред.

— Не е наред ли?

— Раните бяха толкова инфектирани, че беше трудно да се види, но шевовете бяха върхът, направо умопомрачителни.

Кафъри сведе поглед към дланите си. В ума му изплуваха думите, които бяха излезли от устата на един офицер от криминалния отдел през първата съботна нощ на строежа на Норт.

— Ами главата й?

— Била е ударена два-три пъти, отстрани по главата, и беше гримирана като изпаднала проститутка. Съпругът каза, че косата й била отрязана. Повтори го не знам колко пъти. „Защо й е отрязал косата? Защо й е отрязал косата?“ Сякаш това бе най-важното на света.

— Този път без перука. Избрал я е специално — промърмори под носа си Джак.

Бентън го стрелна с поглед.

— Какво означаваше това?

Кафъри се изправи и си облече сакото.

— Нищо. — Погледна към Мадокс. — Отивам да хвърля един поглед на мисис Листър. Среща на сцената, след… колко? Два часа?

— Къде отиваш?

— Няма да се бавя. Дойде ми една идея. Първо ме остави да поговоря с един човек в „Ламбет“… да видя дали съм на прав път.

Лежеше на възглавница със синя калъфка, по гръб, с разтворени навън ръце, с обърнато към вратата лице, сякаш очакваше посетител, но се бе уморила да чака и бе заспала. Косата около покритите й със синини очи беше почти бяла, с цвят на избелял от слънцето пясък. Някой бе направил не особено сполучливи опити да я почисти, но устата бе все още намазана с червено червило, а дланите и ноктите й бяха мръсни от прах, както си даде сметка Кафъри.

Дъхът му замъгли стъклото. Издърпа маншета на ризата си върху стиснатия юмрук и го изтри, за да направи дупчица за гледане. В полезрението му се появи медицинска сестра и започна да проверява системите, като му пречеше да вижда. Джак отстъпи от вратата. Беше видял каквото трябва.

„Май изглежда същото като при другите?“

„Точно така, мистър Кафъри — бе казал Кришнамурти при аутопсията на Джаксън. — Идентично с другите.“

Сега вече започваше да разбира какво става.

Стъмваше се, когато паркира пред Научните лаборатории по криминалистика на „Ламбет роуд“ — предното стъкло на ягуара беше цялото в петна от размазани мушици. По мозайката в осветения коридор падаха дълги сенки от растящата в големи саксии юка. Катрин Хауард стискаше търпеливо броеницата си в сянката.

Охраната стана иззад бюрото и подаде на Кафъри пропуск.

— Ще й кажа, че сте тръгнали нагоре, но затваряме след десет минути, сър… налага се да излезете дотогава.

Тя го пресрещна при асансьора. Носеше белезникавосиви панталони за джогинг, сив суитчър и маратонки „Рийбок“ и държеше отворена кутия с кола. С приятно подстриганата си сива коса и с дългото си тяло, високата почти колкото него самия д-р Джейн Еймдюр му се стори странно красива.

— Съжалявам, инспектор Кафъри. — Тя го поведе из притихналите коридори, по чиито стени бяха окачени репродукции на Одъбън, покрай представителите на охраната, които правеха засичанията си от последните минути, покрай техническия персонал, който вече сваляше белите лабораторни престилки за еднократна употреба. — Съжалявам заради тази новина, както и че трябваше да го предам чрез трето лице. Опитах да ви се обадя, но…

— Не… не се притеснявайте. Благодаря ви за помощта, но не съм тук заради това.

Тя го изгледа странично, както вървяха.

— Е, за жалост не вярвам, че сте тук, за да ме каните на среща. Затова проницателният ми научен ум стига до заключението, че сте тук във връзка с операция „Уолуърт“?

Джак се усмихна.

— Блестящо.

— Хайде тогава, казвайте. — Тя задържа вратата към офиса си, за да може да влезе. — Днес взехме всичко от вашите „запаси“ — мострите от Хартвълд, един косъм, който ме заинтригува…

— Ларви от мухи.

— О, да. От тях също, ужасна гадост. Вече ги изпратиха към Музея по естествена история, слава на Бога. Д-р Джеймсън ще направи нужните тестове, за да сравни средата, в която са се намирали и да ги проследи, докато преминават през фазата на превръщането си в какавида. — Тя побутна един стол към него и се намести зад бюро, скрито под купчини книжа, кутии от кола, пепелници. Настолната лампа светеше ниско над работната повърхност, а на прозореца зад д-р Еймдюр една нигерийска обредна маска бе вперила острия си като на акула поглед надолу към офиса. — На пръв поглед всичко изглежда добре, някоя и друга аномалия, но иначе изглежда съвсем същото като другите.

— Знам. Същото каза и Кришнамурти. Точно това ме притеснява.

— Притеснява ли ви?

Той придърпа стола си по-близо до бюрото.

— Обяснете ми за мухите месарки, които снасят яйцата си в рани.

— Не, не. Не яйца. Нашият малък приятел не си прави труда да снася яйца. Снася ларви.

— Винаги в рана?

— Да. — Тя вдигна една кутия от кола и я разклати. Беше празна. Мина към следващата, опитвайки се да разпознае тази, която бе оставила току-що върху бюрото си. — Доколкото разбирам от ентомология, а то не е много, става следното: мухата месарка снася яйцата си върху лигавици, тоест устата, ануса, влагалището, очите и ноздрите, и тъй нататък. При насилствената смърт има рани, кръв… така че докато Diptera върши своята работа, месарката се настанява в раните.

— Но това не се е случило с Джаксън?

— Нито с която и да било от другите жертви. Макар да има ларви като Diptera, месарката не преминава през междинния етап; така разбираме, че е пристигнала много по-скоро. Това бе сигналната светлина за нас: дадохме си сметка, че раните са направени след смъртта. Нивото на серотонина в раните ни помогна да стесним времевия диапазон. — Най-сетне откри пълната кутия. Отпи от нея и го погледна. — Вероятно става дума за разлика от шейсет до седемдесет и два часа.

— Шейсет? Това ли е минимумът?

— Само предполагам.

— Добре, но кога най-рано може да са снесени?

— Грубо? В най-широките рамки на предположението в историята? Бих казала… ууф… сряда сутрин? Като другите — около тридневна празнина. — Д-р Еймдюр направи пауза и свали кутията с кола. — Инспектор Кафъри? Нещо интересно за вас?

— Да.

Той допря пръсти до слепоочията си.

„Хартвълд беше под наблюдение от вторник следобед. Към десет сутринта в сряда беше мъртъв.“

— Д-р Еймдюр. — Отпусна ръка. Вдигна очи. — Върху всички жертви беше открит прах от цимент.

— Знам. При първите всички предположихме, че е полепнал от строежа. И май се изложихме… но сега сме се заели с това. Започнахме да правим дифракция с рентгенови лъчи. Когато приключим, ще влезем в база данни в Гейдърсбърг, за да проследим източника.

— Нямаме ли база данни в Англия?

— Мериленд разполага с най-добрата. Те могат да работят с дифрактограма или принтирани фазови анализи и да сравняват хлоратите, метакаолинита, сулфатите със своите мостри.

— Колко ще отнеме това?

— От наша страна? По-малко от двайсет и четири часа. Но Мериленд… не знам. Те са обикновено доста бързи.

— Можете ли да започнете тази нощ?

— Ами, инспектор Кафъри. — Усмихна му се над горния край на кутията. — Мисля, че не е необходимо да припомням колко ще струва на AMIP нощният труд.

— Не знаете, нали? — Той се размърда неудобно на мястото си. — Тази нощ се случи нещо, което разбърка всички карти. Не сме сигурни, но май на сцената действа още някой.

Лицето на д-р Еймдюр се промени. Тя остави колата си, взе телефона и набра някакъв номер.

— Ще говоря с ръководителя на смените. Ако разполагаме с нужния персонал, може и да успеем. — Докато чакаше връзката да се осъществи, тя затършува из книжата и измъкна някакъв спектрограф. — Косъма, за който ви споменах. Същия цвят и дължина като на космите от перуката, но с хубаво кръгло напречно сечение — кавказка раса, изрусен. И е паднал естествено.

— От някоя от другите жертви ли? — Кафъри се приведе напред и пое хартията. — Пренесен може би от мебелите му?

Тя поклати глава.

— Не отговаря на мострите от никоя от тях… дори повърхностно. А единственото, което можем да вземем от него, е митохондриална ДНК и някои насоки за начина на живот на притежателя. Виждате ли онова красиво връхче в средата? Продукт от метаболизма на марихуаната.

— А това?

— Алуминий.

— Алуминий ли?

— Ами, това… — Премести телефона до другото си ухо. — Това може да означава горе-долу всичко. Притежатели на косъм с подобно количество алуминий например, могат да страдат от натрапчиви фиксидеи. Като мания по дезодоранти срещу потене.

— Което може да означава друга жертва, за която още не знаем?

— Точно така.

Кафъри остави хартията върху бюрото и се изправи.

— Д-р Еймдюр, относно огледа. Колкото и да струва, окей?

— Щом казвате. — Тя постави длан върху слушалката. — Ако AMIP разполага с парите, няма нещо, което да не сме в състояние да направим.

В един след полунощ лятната нощ стана много студена. Гринич бе осигурил прожектори и бе отцепил улицата; представителите на пресата, които преди това се бяха струпали наоколо, се бяха насочили към болницата, с надеждата да усетят по-отблизо миризмата от кръвта на Сюзан Листър. Кафъри и Мадокс седяха в ягуара, под една улична лампа непосредствено зад преградата на улицата.

— Прах — каза Джак на своя старши детектив. — Прах от цимент. — Завъртя се на скърцащата кожа, преметна ръка върху облегалката и погледна към Мадокс. — Нека обясня.

Внимателно започна да излага идеите си — голи подозрения — нахвърляне на първите щрихи на онова, което според него ставаше. Съвсем сурово и недооформено… но му се струваше, че зрънцето е вярно. Обясни всяка връзка, всеки скок на въображението си.

— Не знам, Джак — каза след дълга пауза Мадокс. — Не съм убеден… — Забарабани с пръсти по контролното табло и се загледа навън по улицата. Детектив инспектор Басет стоеше извън оградения район под светлината на един прожектор, пиеше кафе и наблюдаваше как Куин, която нямаше как да бъде пропусната във фосфоресциращия си бял костюм, бърка нещо в малък пластмасов съд. След доста време Мадокс изправи рамене и започна да си закопчава сакото. — Трябва да помисля върху това. Нека си изясним няколко неизвестни. Среща в Шрайвмур в колко? Шест? Можеш да разкажеш идеята си на Есекс и Криотос преди срещата — виж как ще реагират.

След като Мадокс си тръгна, Джак сви последна цигара и измина няколко метра надолу по улицата. От градините ухаеше силно на жасмин. Спря и се загледа нагоре в белия светъл правоъгълник над покрива на един нисък гараж. Едва тогава осъзна къде се намира.

„Малпенс стрийт“ се пресичаше със „Саут стрийт“. Бяха дошли от друга посока, но сега видя, че от магазина за вещи втора употреба го делят само четири-пет врати. Ниска стена ограждаше градините по главната улица и ъгълът му позволяваше да вижда прозорците от задната страна. Един осветен прозорец беше открехнат.

Кухнята на Ребека.

Отстъпи назад и се облегна на колата, далеч от уличните лампи. Извади мобилния телефон от сакото си. Чу звъна на телефона на Ребека през отворения прозорец.

— Ало?

Чу се щракване и той разбра, че говори с телефонен секретар.

Гласът на Джони:

Кафъри изруга тихичко.

— Виж, знам, че там има някой. Обажда се Джак, детектив инспектор Кафъри. Отговорете. — Почака. Нищо. Въздъхна. — Вижте, Ребека, Джони, искам да ме изслушате много внимателно. Тази история все още не е приключила. Просто… просто затваряйте и заключвайте вратите и прозорците си, окей? И, Ребека… — Направи пауза. — Обади ми се. Когато имаш време.

Затвори и остана на място в мрака, загледан в прозореца. Малко по-късно светлината в кухнята изгасна и някаква фигура се приближи до прозореца и го затвори. Джак не успя да види кой беше това. Прибра мобилния си телефон в джоба и се върна в ягуара.