Птичарят

18

В десет и трийсет вечерта, когато Кафъри си тръгна от Шрайвмур, беше все още топло. Не включи радиото — предпочиташе да шофира в тишина. Обеща си, като се прибере, да си вземе вана и да си налее солидна доза малцово уиски. Усети, че под покривалото на ежеминутните му грижи — умората, следенето на светофарите, прекалено ярките фарове по пътя — в мислите му се е появил нов обитател, като неопределен образ на дъното на движещо се езеро, като начало на изображение, истинско изображение на Птичаря.

Некрофил. Как бяха пропуснали този момент?

На „Хонър оук“ сви вляво, право през „Пекам рай“. Призрачните бели петна на надгробните камъни в гробището „Нън хед“ се носеха между дърветата. Кървавата дъга на кариерата на Птичаря се стрелкаше в главата му. Някакъв мъж — висок? нисък?, настанил се неправомерно като зъл дух, черен гарван, с възбудено бягащ поглед, който опипва труп. Мъртвата и немъртвият. Сатанинска връзка.

А на заден план продължаваха да изплуват въпроси, на които не можеше да отговори: жива птица, зашита в телесна кухина дълго след смъртта. Защо? И защо не можеш да забравиш тази картина? Странните, подредени разрези в посока към скалпа, освен на Кейли, напомняше упорито подсъзнанието му. Защо ги нямаше при Кейли? И как Птичаря успяваше да задържи жертвите си неподвижни за инжекцията? Този въпрос имаше свой собствен дъх, всяващ смут в душата. Той нашепваше за контрол над съзнанието… по-лошо, нашепваше за отрова, която съвременната научна криминалистика не можеше да установи.

Паркира колата под лющещия се чинар на съседа и излезе от нея уморено, с усещането, че някой удря с чук по главата му. Единственото, което искаше в този момент, беше тишина и спокойствие. Наметна якето върху раменете си. Чаша „Гленморанджи“ и вана.

Но на потъналите в мрак стъпала към входа зърна нещо неестествено бледо.

Спря, поставил ръка върху портата, докато очите му свикнат с тъмнината. Щом разбра за какво става дума, се сети, че това е дело на Пендерецки.

Две кукли, голи, с цвят на безжизнени бебета, с преплетени пластмасови крайници, поставени така, че лицето на всяка да бъде пред гениталиите на другата. А на стъпалото пред тях бе залепена розова бележчица, която гласеше: „Като ми звъниш, все едно си извиваш врата“.

Кафъри разкопча маншета на ризата си, така че да покрие дланта си с него, и внимателно обърна предметите. Кукла за малко момиченце, с руси найлонови коси, невиждащите очи бяха обърнати нагоре, ръцете бяха вдигнати, сякаш готови да хванат топка. Барби или Синди. Равни гърди без зърна, кръст с дебелина на пръст, а по извитата пластмаса между краката бе изрисувал с червено мастило прекалено голямо, като че ли възпалено влагалище.

Напълно в стила на Пендерецки.

Опипа другата кукла и я обърна по гръб. Екшън мен или войник, със същия невиждащ поглед и надраскани допълнително гениталии, същите застинали в умоляващ жест ръце. На гърба беше щампован малък надпис „Хазбро“.

Нея Кафъри позна. Беше играчка на Юан.

Ясно помнеше мистерията около изчезването й. Един слънчев следобед в началото на седемдесетте години. Преди обяд куклата бе лежала по лице на тревата в задната градина, притисната от оловната тежест на миниатюрни гранати и манерки за вода. След като обядваха, не я намериха. Сякаш се беше изпарила. „Е, Юан — бе казала майка им, също толкова озадачена, колкото бяха и момчетата, като вдигна подозрително поглед към небето, — може да е била открадната от някой гарван.“ На другия ден тя купи нов Екшън мен от „Улуърт“ в Луишам. „Виж му ръцете, Юан — могат да хващат. Така не е ли по-добре?“

Всичко това не беше нещо ново от страна на Пендерецки, цялото това изтънчено мъчение. Джак взе куклите, намери ключовете си и уморено бутна входната врата.

Кухнята светеше и той видя купчина от своите ризи, сгънати върху дъската за гладене.

Вероника.

В умората си не беше забелязал колата й отвън.

„Бъди добър с нея, Джак. Тя е болна. Не забравяй, бъди добър.“

Хвърли якето си на един стол в кухнята, взе руло прилепващо прозрачно фолио и внимателно уви с него куклите поотделно, за да ги сложи след това в някоя от кутиите с доказателствен материал в стаята на Юан. Тенджерата „Льо Крьозе“ беше върху котлона и носещите се от дневната звуци от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин се смесваха с приятния аромат на джинджифил и кориандър. Той взе от полицата една чаша и бутилката „Гленморанджи“ и си наля щедро. Цялото тяло го болеше от умора. Искаше тишина, уискито си, ваната и после — леглото. Нищо повече. И в никакъв случай Вероника.

— Джак?

— Да, здравей — провикна се безрадостно той.

— Отключих си и влязох. Надявам се, нямаш нищо против.

„Е, Вероника, ако имам нещо против, какво ще ми помогне това?“

— Ела тук.

В стаята на Юан. Защо тази жена вечно гравитираше около стаята на Юан? Той взе куклите и уискито и заизкачва бавно стълбището.

Тя седеше на пода. Беше с грижливо ушит морскосин костюм — пола, бели колосани маншети и малки златни брошки. Беше изритала обувките от краката си, така че той видя бледите луни на пръстите на стъпалата й през чорапогащите с телесен цвят. Около нея бе пръснато съдържанието от всички кутии, свързани по някакъв начин с Пендерецки.

— Вероника?

— Какво?

— Какво правиш?

— Подреждам ти нещата. Сетих се, че гостите на партито могат да пожелаят да разгледат къщата, затова се заех да подредя нещата ти вместо теб.

— Е, недей. — Кафъри остави уискито и увитите кукли на бюрото и започна да събира нещата. — Просто не го прави.

Вероника се взря в него.

— Само се опитвах да помогна…

— Помолих те да не влизаш тук. — Той се обърна. — Ще го кажа отново: не идвай тук. И не пипай тези неща.

Тя набърчи чело, издаде леко устни.

— Съжалявам. Остави на мен да ги върна по местата им…

— Не. — Той я отмести внимателно. — Просто ги остави!

Вероника трепна и той спря. „Крещиш, Джак. Недей да й крещиш.“

— Слушай. — Пое си дълбоко въздух. — Извинявай. Наистина съм… Вероника…

Прекалено късно. Лицето й вече се бе сгърчило, клепачите потрепваха, устата се движеше. Младата жена скочи на крака и очите й се напълниха със сълзи.

— О, боже! — Той затвори очи и си наложи да се притисне в нея, да прокара длани по треперещите й рамене. — Вероника, съжалявам, съжалявам… имах тежък ден.

— Заради рака е, нали? Искаш да ме напуснеш заради рака?

— Разбира се, че не искам да те напускам. Никъде не отивам. — Притисна я към гърдите си и постави брадичка върху темето й. — Виж, дал съм вече не знам колко допълнителни дежурства. Ако искаш, мога да взема отпуск… да идвам на химиотерапията с теб.

— Взел си си отпуск?

Тя спря да подсмърча и вдигна поглед към него.

— Искам да бъда с теб.

— Наистина ли?

— Да, наистина. А сега хайде да седнеш. — Натисна рамото й с ръка и двамата седнаха на пода, подпряха гърбовете си в стената. — Не искам да слушам повече за това, окей? — Сплете пръстите си с нейните. — Не се страхувам от болестта на Ходжкин.

— Извинявай, Джак. — Вероника избърса очи с опакото на дланта си. — Извинявай, че това се случи с мен. Иска ми се да можех да го променя, наистина ми се иска.

— Вината не е твоя. — Кафъри завря лице в косите й. — Така, и не забравяй… — Изкашля се. — Не забравяй, че сме в това заедно.

— Няма.

Двамата стояха мълчаливо, наблюдавайки как кафявите като гъби нощни пеперуди навън се блъскат в стъклото на осветения прозорец. Той вдигна ръката й към устата си, целуна я лекичко и я обърна, за да се вгледа в дланта й.

— Добре ли си?

— Да — прошепна тя.

Той я целуна по косата и се вгледа в дланта й полуусмихнат.

— Как така този път не си си направила теста с боята?

— Хмм?

— Онзи, за който ми разказа. Който си правила последния път.

— Направих го — отвърна замечтано Вероника.

Джак вдигна ръката й близо до лицето си. Кожата беше бледа, леко зацапана, като риба. Но нямаше и следа от линии, никаква подкожна мрежа, потънала дълбоко в плътта.

— Мислех, че след това боята се вижда.

— Не точно. Избледнява доста бързо. — Тя прибра косите зад ушите си и го погледна. Полукръгове от спирала подчертаваха очите й. — Джак?

— Мммм?

— Може би ще бъде добре да ходя сама. Иска ми се да покажа на д-р Кавендиш, че не е нужно някой да ме държи за ръката.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре, добре. — Подръпна леко края на полата надолу по бедрото й и се вгледа в закръгленото й коляно. Никога досега не беше виждал Вероника да плаче. Странно, но това го беше възбудило. — В такъв случай имаш ли право на едно питие? — Прокара длан надолу по вътрешната страна на бедрото й. — В хладилника има „Гордън“, ако искаш от него.