Птичарят

21

Тъй като не успя да свали препоръчваните от лекарите четирийсет килограма, през 1985 г. Лусила Хартвълд получи втори инфаркт на миокарда. Той предизвика неконтролируема аритмия и завърши фатално след трийсет минути. След погребението Хенрик се върна в Гринич с Тоби и двамата тръгнаха из парка.

Хенрик спря под сянката на „Права фигура“ на Хенри Мур. Обърна се спонтанно към сина си и тихо, с богатия си хелдерландски акцент започна да разказва историята, която бе пазил за себе си близо шейсет години. Тя била холандска медицинска сестра, обясни той, и за последен път я видял на 20 септември 1944 г. в Гинкел Хийт. По-късно му казали, че загинала в хаоса на Арнемската битка заедно с войниците от Южностафордската бригада, за които се грижела. Беше вярвал на това, докато двайсет и пет години по-късно тя се бе появила, наскоро останала вдовица на богат белгийски хирург, работеща в едно сиропиталище на остров Сулавеси.

Тоби се взираше някъде встрани от говорещия Хенрик, надолу към долината, където розовите колонади на дома на кралицата сияеха като вътрешност на раковина. Бавно започваше да осъзнава, че през по-голямата част от брака на родителите му баща му беше чакал.

Месец след разговора Хенрик продаде имението в Съри, преведе още 2 000 000 лири на сина си и се премести да живее в Индонезия.

Сега, когато баща му беше в чужбина и разполагаше с допълнителните пари, Тоби се отдалечи още повече от централния житейски поток. Рядко се появяваше в офиса в Севъноукс. Вече слагаше костюм единствено за срещите на комитета в „Сейнт Дънстан“. През останалото време престана да се бръсне; и се обличаше така, сякаш беше в перманентна ваканция — с ленени костюми, скъпи ризи с навити ръкави, еспадрили или обувки от телешки бокс на бос крак. Опиумът и по-късно кокаинът вършеха своето. Те попиваха най-лошите му импулси, трамбоваха и заглушаваха, без да оставят доказателства, че са му навредили физически. Умишлено не държеше големи количества от тях на „Крумс хил“ и използваше самотния малък апартамент в Луишам като склад. Никой от неговите контакти не знаеше адреса и можеше да попълва запасите си безнаказано.

В продължение на повече от едно десетилетие успяваше да контролира, макар и несигурно, живота си.

В края на деветдесетте години обаче, партитата започнаха да придобиват нов нюанс, нова непринуденост. Сега, заедно с леденостудените чаши „Кристал“ и „Столичная“, поднасяха кокаин, сервиран в японски купички за мисо, изрисувани с върби. Момичета, които бе срещал на „Мейфеър“, стояха отпуснато край стените, пушеха цигари „Сейнт Мориц“ и подръпваха минижупите си. Сега вече се снабдяваше със стоката по-близо до дома си, използвайки дискретна мрежа от контакти, за да го заведат до източника. Някои от познатите му останаха, но скоро бяха безнадеждно удавени от новата порода гости: момичетата и техните „опашки“.

— Диво е, нали? — обърна се едно от тях към Хартвълд, който само секунди след като бе взел хероин, се отпускаше на дъбов стол с висока облегалка в библиотеката.

— Моля? — Той вдигна замъгления си поглед. — Моля за извинение, не ви чух.

— Казах, че е диво. Нали?

Беше високо, спокойно момиче на около двайсет и пет, с фини кости, с кестенява коса и дълги, гъвкави крака. Никога досега не го беше виждал. Изглеждаше странно не на място тук с пестеливия си грим, сивата вълнена рокля с копчета и ниските обувки.

„Наистина ли това е едно от момичетата? Наистина ли?“

— Да — успя да отвърне той. — Да, струва ми се, така ми се струва.

— Никога не съм виждала нещо подобно. Очевидно човекът, който го организира, осигурява наркотици на хората, които искат. Достатъчно е да отидеш в тоалетната и той е там, направо ти го подава като бонбони. Дори ти бие инжекцията, ако си новак в тази област.

Хартвълд я гледаше невярващо.

— Знаете ли кой съм аз?

— Не. Трябва ли?

— Името ми е Тоби Хартвълд. Това е моята къща.

— Ааа. — Младата жена се усмихна, без да се смути ни най-малко. — Значи ти си Тоби. Е, Тоби, приятно ми е да се запознаем най-сетне. Имаш прекрасна къща. Онзи Патрик Херън на стълбищната площадка оригинал ли е?

— Да.

— Превъзходен е.

— Благодаря. А сега… — Надигна се с усилие от стола и подаде треперещата си ръка. — Относно хероина. Доколкото разбрах, поканата да го опиташ няма да бъде отхвърлена?

— Не. — Тя поклати глава, все още усмихната. — Благодаря, но аз не съм ценител на наркотиците. Само ще повърна или ще направя нещо друго покъртително.

— Чудесно тогава. В такъв случай може би шнапс? В зимната градина. Там има, чакай да се сетя, а, творба на Фрида Кало. Мисля, че ще те заинтригува.

— Фрида Кало? Шегуваш ли се? Разбира се, че ме интересува.

В зимната градина, която се намираше в задната част на къщата, беше много студено. Ивици светлина с цвят на манго от партито падаха върху саксиите с дървета и образуваха сиви сенки върху каменния под. Миришеше на храна и студена пръст, гласовете на гостите звучаха приглушено. Хартвълд се чешеше по ръцете, мислите му криволичеха. Така, защо бяха дошли тук? Какво искаше да направи?

„Определената синина на вените й, Тоби, релефни и замръзнали. Косата й, мокра и прибрана от челото.“

Момичето се обърна и го погледна.

— Е?

— Моля?

— Картината? Къде е?

— Картината — повтори като ехо той.

— Да. Кало, нали?

— О, това ли било… — Хартвълд се почеса по корема и сведе поглед към нежните контури на лицето й. — Не, объркал съм се. Не е в зимната градина. В кабинета е.

— О, за бога.

Младата жена се обърна да си върви, но той я стисна за ръката.

— Виж, има нещо, което ми е необходимо да направиш. Обикновено… — В главата му жужеше цял рояк мисли. — Обикновено давам две стотачки, но за теб ще ги направя три.

Тя го изгледа невярващо.

— Аз не съм в играта. Дойдох със съквартирантката си. Това е всичко.

— Хайде! — подкани я той, внезапно притеснен от отказа й. — Четиристотин. И изобщо не съм труден. Единственото, което трябва да правиш, е да стоиш неподвижно, това е всичко. Аз не…

— Казах, че не работя.

— Няма да ти отнема много време. — Стисна ръката й по-силно. — Ако стоиш съвсем неподвижно, ще свърша за няколко минути. Хайде…

— Казах „не“. — Младата жена тръсна ръка, за да разхлаби хватката му. — Да вървим или ще започна да викам.

— Моля те…

— Не!

Шокиран от новопоявилата се императивна интонация в гласа й, Хартвълд изпусна ръката на момичето и отстъпи крачка назад. Но то беше възмутено и не смяташе да остави нещата дотук. Пристъпи към него, видимо ядосано.

— Не ми пука… — Посегна рязко към него, чистите му розови нокти го одраха по брадичката. Появиха се капки кръв. — … кой си, дяволите да те вземат.

— Проклятие! — Той се хвана за врата, зашеметен от внезапното й ожесточение. — По дяволите, защо… защо направи това?

— За да се научиш да приемаш, като ти кажат „не“. — Младата жена се завъртя на пети. — Разбра ли?

— Ти! — извика той след нея, стиснал врата си. — Ти. Слушай, малка кучко. Не си желана в тази къща. Ясно? — Но меките й черни обувки вече се отдалечаваха по каменния под. Самодоволно. — Ти идваш тук и приемаш моето гостоприемство, моето вино, моите наркотици… крава такава. Вече си нежелана тук!

Но непознатата си беше отишла и той разбра, след като свали ръце и огледа тъмните петънца по дланите си, че започва да губи контрол, че проблемите всеки момент ще изплуват на повърхността.

Не се върна на партито. Чистачката го откри на другия ден, свит на един диван, където бе пропълзял в малките часове, обвил с ръце глава, с обляно със сълзи лице, със засъхнала кръв по яката. Тя не каза нищо, но започна да отваря прозорците и да почиства шумно пепелниците.

По-късно му донесе кафе, нарязани плодове и чаша „Перие“, постави подноса върху мраморната маса и го изгледа със съжаление. Хартвълд се завъртя на леглото и подуши свежия въздух, влизащ през прозорците. Носеше обещание за зима, за облаци и сняг. И за още нещо. Нещо лошо наближаваше към града. И на него то му миришеше на криза.

Беше четвърти декември, трийсет и седмият му рожден ден. И тя дойде.

Откри момичето под пианото малко преди три сутринта, когато партито започваше да приключва. Беше завъртяла очи нагоре, обхванала с ръце раменете си. От време на време изохкваше и се извиваше леко, като дебела какавида. Беше доста пълна и носеше къса бебешкосиня рокля. На бицепсите й имаше татуировка, която сякаш се процеждаше от кожата. Белезникави нишки от някакво вещество образуваха нещо като паяжина по и около устата й.

Развеселен от тази гледка, той подпря лакът на пианото и се приведе, за да я види.

— Хей, ти. Как се казваш?

Очите й се завъртяха, опитвайки да се концентрират върху източника на шума. Устата й се отвори и затвори на два пъти, преди да успее да излезе някакъв звук.

— Шарън Дон Маккейб.

От тези три думи стана ясно, че е дете на Горбълз, бедняшкия квартал на Глазгоу.

— Знаеш, че не си с всичкия си, нали?

Момичето изхълца и кимна със затворени очи.

— Знам.

И така, той отнесе бедната дебела Шарън в спалнята си, съблече я в тъмното и я сложи в леглото. Изчука я много бързо и безмълвно, като я стискаше изотзад за студените гърди. Тя не помръдна, нито издаде звук. Долу партито приключваше, чуваше как кетъринговата фирма прибира чашите. Отвън пред тъмния прозорец западаха снежни парцали.

Лежащата до него Шарън Дон Маккейб започна да хърка много силно. Той я изчука отново — смяташе, че е прекалено пияна, за да разбере какво се е случило — и заспа.

Сънува, че се намира в лабораторията по анатомия през онзи зимен следобед, клекнал на пода, и наблюдава, едновременно ужасен и възбуден, как дебелият охранител си помогна с меката си бяла длан да получи пълна ерекция и, като се надигна на пръсти до масата за дисекция, видимо намирайки се в дълбока концентрация, издърпа безжизнената жена към себе си, така че ханшовете им се срещнаха.

Хартвълд не беше в състояние да издържа повече. Изпусна дъха си във вид на лека въздишка.

Охранителят спря и завъртя очи, опитвайки се да види кой го шпионира. Не беше висок, но на клекналия на пода Хартвълд му се стори, че закрива хоризонта. Очите му бяха влажни и студени.

Все трябва да имаше някаква възможност да се изправи, да протестира, да се отдели от тази сцена, но Тоби се беше парализирал от страх. И в мига, в който избра да не помръдне, охранителят, по чието чело бе избила пот, разбра, че слабият студент по медицина чакаше тук сам в мрака, за да направи същото, което правеше в момента той самият.

Мигът се проточи. И после охранителят се усмихна.

Хартвълд се събуди, години по-късно, в къщата си в Гринич, скимтейки като животно. Отпечатъкът от усмивката беше все така ярък в спомените му. В стаята още беше тъмно, измежду завесите се прокрадваше тънка ивица лунна светлина. Той лежеше, плувнал в пот, загледан в тавана, заслушан в емоциите на сърцето си, които забавяха темпото, очаквайки мислите му да улегнат.

„Разбирам — беше казала усмивката. — Аз съм като теб; изродите и болните не могат да стоят дълго далече едни от други. Те рано или късно се сблъскват.“

Хартвълд прокара пръсти през косите си и простена. Завъртя се на една страна, видя какво лежи на възглавницата до него и трябваше да затисне с длан уста, за да възпре напиращия вик.