Птичарят

36

В края на деня вече бяха открили отпечатъци от пръстите на Шелин върху една чаша, вилица с костена дръжка и бутилка „Малибу“, измъкната от дъното на барчето в дневната. Два косъма с патладжаненовиолетов цвят бяха намерени на решетката на канала в гардеробната на първия етаж, а в една лакирана кутия Логан откри спринцовки и по малко кокаин и хероин в две антични бутилки от синьо и сребристо стъкло. Всичко беше грижливо поставено и запечатано в торбички.

— Все още съм притеснена — призна Фиона Куин при вечерната среща. — Очаквах доказателствен материал от осакатяването с органичен произход. Не мисля, че го намерих при днешното претърсване.

Нито пък беше открила материали за шевове и хирургическия скалпел, с който според Кришнамурти бяха осъществени осакатяванията, нито пък катранен сапун „Райт“.

— Трябваше да има повече останки. Невъзможно е да не е останала кръв. Все щеше да е останало нещичко, поне по решетките на каналите. Хората от лабораторията откриха доста такъв материал в колата му, в багажника, и аз мисля, че това е ключът — според мен ги е отнасял другаде. Може би, за да ги убие, но по-вероятно — след като ги е убил. Трябва да ги е отнасял там, където държи клетките с птиците.

— „Шлос-Лосън енд Уокър“ — обади се Кафъри. — Семейни адвокати. Изготвят списък на другите му имоти. Съгласен съм с Куин: открием ли друг имот, ще го претърсим.

— Да — промълви Куин. — А когато го открием, мисля, че ще открием Джаксън.

Известно време никой не проговори. Първата работа на Есекс утре сутринта щеше да бъде да се обади на Кловър Джаксън — за да я помоли да дойде и да огледа снимките, направени на намерените в банята на Хартвълд вещи. Да види дали лимоненозелената пола не беше тази, с която е излязла дъщеря й в нощта, в която бе изчезнала.

— Добре. — Мадокс въздъхна. — Мерилин, ето какво трябва да се предприеме сутринта, след като научим кои са другите жилища на Хартвълд. Искам Джаксън, преди времето да й се е отразило прекалено силно.

След срещата Кафъри, изтощен, свали вратовръзката и се обади на Ребека.

— Готвех се да излизам в парка — каза тя. — Искам да рисувам военноморския колеж.

— Може ли да те видя там?

— О, разбира се. След половин час? Хей… добре ли си?

— Да. Защо?

— О! — Тя замълча за момент. — Не звучиш добре.

— Е, добре съм. Супер съм. Честно.

Щом чу това, Есекс го смъмри.

— Какъв разгонен чукач си само. И си траеш. Ще й кажеш ли да спомене една-две думи пред Джони за мен, а? Да й обясни колко съм чувствителен или нещо от този род.

Кафъри заключи вратовръзката си в чекмеджето на своето бюро, наплиска лицето си с вода в тоалетната, пъхна мобилния телефон в джоба и потегли към Гринич. Залязващото слънце беше позлатило прозорците на Кралската обсерватория, когато пристигна в парка. Сега, когато Хартвълд беше мъртъв, трябваше да изпитва облекчение. Вместо това беше притеснен, нервите му бяха оголени и нащрек, сякаш тялото му се подготвяше за нови препятствия. „Просто си уморен, Джак — рече си той. — Поспи тази нощ и утре светът ще ти се стори по-добър.“

Тя седеше на тревата срещу подобния на лукова глава купол на Фламстийд, с блокче листове за акварел върху вдигнатите колене, захапала между зъбите си четка за рисуване, докато смесваше боите с друга четка. Кафъри спря, наслаждавайки се на възможността да я понаблюдава, без да го е видяла. Слънцето осветяваше извивката на бузата й; струваше му се, че може да види всяко едно от фините златни косъмчета по кожата й. В късата си карирана пола Ребека изглеждаше шокиращо уязвима. Като насърчение върху смарагдовозелената трева.

Тя остави четката, избърса ръце в малко парче плат и, сякаш през цялото време беше знаела за присъствието му, се извъртя лекичко, като закри със слабата си кафява длан очите си от слязлото ниско слънце.

— Здравей. — Беше без грим и той съзря началото на усмивка в дясното ъгълче на устата й. — Здравей, Джак.

— Знаеш името ми?

— Да. — Тя сведе поглед, а косата падна така, че закри изражението й. — Виж, нося бургундско. — Отвори някаква раничка и извади от нея бутилка и тирбушон. — И това. Цяла торба пресни нектарини. Надявам се, че не си се готвел да ходим в „Макдоналдс“.

— Това означава, че ще изпием заедно по чаша.

— Е, и?

Кафъри сви рамене, свали сакото си, седна на тревата и пое бутилката от ръката й.

— Не съм аз притесненият.

— Във всеки случай, ти пожела да ме видиш.

— Така е.

— И защо? Какво искаш?

„Истината ли? Бих искал да…“

Спря се. Започна да сваля станиола от гърлото на бутилката.

— Хванахме го. Действително беше Тоби Хартвълд. Пуснахме новината за пресата преди един час.

— О! — Ребека пусна раничката и го погледна. — Тоби.

— И още нещо.

— Какво?

— Той е мъртъв. Ще го видиш по телевизията, но исках да разбереш още сега. Скочи от Лондонския мост тази сутрин в десет.

— Ясно. — Младата жена остави бавно четката си и се загледа към проснатия пред тях Лондон. Нагоре по течението Лондонският мост бе подпрял лакти сред синкавата мараня, а надолу, проблясвайки в близост до нашарения от смога хоризонт, Милениум дом се издигаше като оглозгана кост на синия небесен фон. Някъде там дворът на строежа… — Значи историята приключи.

— Така смятам.

Ребека мълча дълго. Най-сетне, сякаш решила да се отърси от цялата тази тъжна история, тя извади две чаши от раничката и ги постави до него на тревата. Погледна го и се усмихна.

— Ние имаме нещо общо. Ти и аз.

— Добре. — Джак се зае с тирбушона. — Какво?

— Ноктите. — Погледна дланите си. — Откакто започна това, не мога да се докосна до нищо без някой нокът да ми се счупи. Като че ли стресът излиза оттам. — Направи пауза. — Какво е твоето извинение?

Кафъри се усмихна и повдигна палеца с насинения нокът.

— Това ли?

— Да?

— О… наистина ли искаш да знаеш?

— Разбира се.

— Ами, имахме дървесна къщичка. Това е първото.

— Дървесна къщичка ли?

— От нея вече не е останало почти нищо. Може би някой ден ще ти покажа къде беше.

— Ще ми бъде приятно.

— Брат ми, Юан, ме блъсна. Аз бях на осем години. Черният нокът трябваше да израсте, но не стана. Докторите са шашнати. Аз съм медицинско чудо.

— Надявам се, че си го убил за това.

— Кого?

— Брат ти.

— Не… аз… — Направи пауза. — Не. Простих му. Струва ми се.

Потъна в мълчание и Ребека се намръщи.

— Какво казах?

— Нищо, нищо.

Извади тапата на бутилката и наля вино в чашата й.

— Съжалявам, нямах предвид… понякога съм нетактична.

— Недей! — Джак вдигна разперената си длан. — Наистина, Ребека, недей. Просто не се притеснявай.

Двамата се гледаха, Ребека озадачена, Кафъри с окачена на лицето уверена, фалшива усмивка. Мобилният телефон в джоба на сакото му избра тази смутена пауза в разговора им, за да издаде остър звън и да накара и двамата да подскочат.

— Боже! — Той остави бутилката, пресегна се, хвана ръкава на сакото между показалеца и средния пръст и го издърпа по тревата. — Виж как избра момента. Извинявай.

— Не се извинявай.

Тя се отпусна на хълбок, отчасти благодарна за прекъсването. Джак вдигна телефона.

— Направих го.

Гласът й звучеше съвсем слабо.

— Вероника?

— Аз го направих.

Кафъри погледна към Ребека и се обърна настрани, като закри с длан долната част на мобилния си телефон.

— Аз го направих. Най-накрая го направих.

— Не говори с гатанки.

Не получи отговор.

— Вероника?

— Копеле такова. — Пое си дъх, сякаш плачеше. — Ти го заслужаваше.

— Виж…

Но тя затвори.

Младият мъж въздъхна, постави телефона между краката си и погледна към Ребека. Тя рисуваше линии по тревата с дръжката на една четка, без да вдигне очи.

— Кой беше? — попита най-сетне тя.

— Една жена.

— О! Вероника? Така ли се казва?

— Да.

— Какво искаше?

— Внимание.

— Е… — Отпусна брадичка върху дланта си и го погледна. — Смяташ ли да й го отделиш?

— Не.

Ребека кимна.

— Разбирам.

„Тя не ти вярва, Джак.“

Той затършува из джобовете си за цигара и внезапно откъм обсерваторията излетя цвъртящ рояк скорци. Кафъри спря и се загледа в тях, необяснимо шокиран.

— Птици.

Младата жена наклони назад глава, за да ги погледне, и светлината на залязващото слънце се плъзна по лицето й.

— А. — Усмихна се. — „Ти не си родена за смърт, безсмъртна Птицо! Нито една от гладните генерации не успя да те стъпче.“ — Скорците се завъртяха във въздуха, спряха за миг, през който техните наблюдатели затаиха дъх, изпълниха небето с криле. Ребека повдигна рамене. — Ох!

Птиците се завъртяха отново и се отдалечиха така внезапно, както се бяха появили, загубиха се някъде зад хълма. Едно перо се залюля във въздуха и бавно се приземи в краката на Джак.

— Помислих, че ще ни атакуват! — разсмя се Ребека, като оправи коси и се кискаше на нервността си. Тогава видя лицето му и спря. — Какво има?

— Не знам. — Поклати глава. Беше видял птиците отблизо, беше зърнал пъстрите им ириси и от това вътрешностите му се бяха свили. Сети се за Вероника, за купчината кости, за напрегнатата й, нездрава усмивка, когато Пендерецки се появи в стаята, сякаш го беше планирала. Изведнъж Джак смачка цигарата и се изправи. — По-добре да вървя.

— Значи все пак смяташ да й отделиш внимание.

— Да. — Свали навитите си ръкави. — Така ми се струва.

Червената „Тигра“ на Вероника беше паркирана пред къщата. Не й липсваше самодоволство. Сякаш имаше право да бъде тук. Вече се беше стъмнило и над покривите, от другата страна на железопътната линия, се издигаше тънка струйка дим. Къщата беше тъмна. Кафъри влезе вътре предпазливо, готов за най-лошото.

— Вероника? — Стоеше на рогозката пред прага, нервен в собствения си дом. — Вероника?

Тишина. Включи осветлението в коридора и остана неподвижен известно време, премигвайки. Всичко беше така, както го беше оставил: килимът в коридора не беше съвсем чист, торбата с дрехите от химическо чистене стоеше край перваза, където я беше забравил тази сутрин. През отворената врата на кухнята различаваше очертанията на сутрешната си чаша кафе върху масата. Затвори входната врата, окачи сакото и влезе в кухнята.

— Вероника?

Вътре беше задушно. Едно от растенията й на перваза беше разцъфтяло през деня в мръсночервен цвят. Стори му се, че то изсмукваше кислорода от къщата с дебелите си месести листа. Побърза да отвори прозореца, за да пусне вътре задимения нощен въздух, и отпи голяма глътка направо от бутилката „Гленморанджи“ за „добре дошъл“.

Дневната не беше пипната. Безценните чаши на Вероника все още очакваха да бъдат взети. Джак отвори френския прозорец и се върна в коридора. Първото доказателство за присъствието й откри в трапезарията. Тя беше почистена до блясък, почти вманиачено, въздухът бе натежал от миризмата на препарат за почистване на мебели с аромат на лавандула.

Стоя дълго на прага, преди да забележи закрепената на полицата над камината картичка с черни краища, от тези, които се използват от погребалните бюра. Посланието беше съвсем простичко.

— Благодаря ти, Вероника.

Пъхна картичката в джоба си, отвори панорамните прозорци и отново се върна в коридора. Единствените звуци идваха от тиктакането на стария стенен часовник и ленивото механично жужене на някаква умираща муха. Тогава значи, горе. Тя трябваше да е на горния етаж.

— Тук съм, Вероника. — Спря на половината път до стълбищната площадка и вдигна очи към затворената врата на спалнята. — Вероника.

Мълчание. Кафъри изкачи последните няколко стъпала и направи пауза, поставил длан върху дръжката на вратата.

Внезапно се почувства неизразимо уморен. Ако се беше предозирала и лежеше в леглото му, щеше да прекара още една безсънна нощ. „Бърза помощ“. Промивки на стомаха. Преглед от психиатър. Гранитносивото й семейство щеше да стои безмълвно, давайки му да разбере, без да произнесе нито дума, че за случилото се е отговорен той.

Или пък можеше, можеше — тази мисъл го накара да потръпне — просто да се обърне и да излезе. Да се обади на Ребека, да й се извини, че я беше оставил, да се срещнат, за да пият по нещо, да опитва цяла нощ да я примами да легне с него, докато Вероника безмълвно мине от другата страна на барикадата, сама.

Стоеше с препускащ пулс, докато тази възможност се въртеше в главата му. После пое дълбоко и продължително въздух и бавно, много бавно отвори вратата на спалнята.

— По дяволите!

Тя беше оправила леглото и бе разтребила и тук. Но нямаше шокиращи картини на смърт, нямаше опръскана с артериална кръв стена, нито празни шишенца от лекарства. И Вероника я нямаше.

Провери набързо шкафовете. Всичко беше както трябва, хавлиите бяха спретнато сгънати, часовникът край леглото тиктакаше тихичко. Тогава стаята на Юан. Върна се на стълбищната площадка и установи, че вратата на неговата стая е отворена. Вероника стоеше вътре и го гледаше.

— Вероника.

Двамата се изгледаха, сърцата им тупкаха силно. Тя беше с бяла копринена блуза и бели ленени панталони. На врата й с диамантена игла беше закрепено шалче с щампа, изобразяваща миниатюрни златни токички. Лицето й беше бледо и сдържано. Нищо във вида й не показваше, че се е опитвала да си навреди.

— Защо си в къщата ми?

— Дойдох за чашите на мама. Позволено ли е това?

— Вземай ги и си върви.

— Любезност. — Пое шумно въздух през зъбите си и изви вежди. — Позната ли ти е тази дума, Джак? Любезност?

— Не съм дошъл да спорим…

Не довърши мисълта си. Беше погледнал по-навътре в стаята и бе видял празните рафтове, кутиите на пода — отворени, до една широко отворени и празни.

Постоя така за момент, обгръщайки сцената с поглед, безмълвен и неподвижен — единствената му компания бяха тъпите удари на сърцето. „По дяволите, тя знае точно къде да ме настъпи.“ После пристъпи напред, без да й обръща внимание, и коленичи насред останките, а ръцете му трепереха. Докато вдигаше папките, докато ги обръщаше в треперещите си длани, прокарвайки пръсти по бялата им повърхност, Кафъри разбра, че няма да намери кой знае какво. Знаеше колко методично върши работата си едно свито сърце като това на Вероника.

— Е? — попита най-сетне той, като отпусна тежестта на тялото си върху петите и дишаше тежко. — Е? Какво си направила? Къде сложи всичко това?

Тя повдигна рамене, сякаш интересът му я изненадва, и се обърна непринудено, за да погледне през прозореца. Той проследи неохотно погледа й. Зад бледите пердета към луната се издигаха флегматични струйки дим.

— По дяволите! — въздъхна Кафъри. — По дяволите! Ами да, разбира се, трябваше да се досетя.

Изправи се уморено и прекоси стаята, постави леко студените си пръсти върху рамката на прозореца. И там, точно както беше очаквал, от другата страна на железопътната линия, осветен в червено и черно от догарящата жар, стоеше Пендерецки, вдигнал капака на портативната пещ за горене на смет, за да хвърли още една шепа, като си подсвиркваше и се усмихваше, сякаш очакваше появата на Джак. — О, Вероника. — Притисна горещото си чело в стъклото и изпусна дълга въздишка. — По-добре да беше накъсала на парчета сърцето ми.

— О, хайде, Джак, не преигравай.

— Каква кучка си само — промърмори той. — Малка кучка…

— Какво? Как ме нарече?

— Кучка. — Кафъри се обърна спокойно към нея. — Нарекох те „проклета кучка“.

— Ти си луд. — Младата жена го изгледа невярващо. — Знаеш ли, понякога ме караш да се надявам, че онзи перверзен тип наистина е убил брат ти. При това бавно. — Лицето й се изкриви. — Защото ти го заслужаваш, Джак. Заслужаваш го заради начина, по който ме убиваш. Ти ме убиваш… — Но Кафъри я сграбчи грубо за ръката. Копчетата на маншета й се разхвърчаха из стаята. — Джак!

Той я задърпа към вратата, тъпчейки и разпръсквайки валящите се по пода празни папки и кутии.

— Джак! — Вероника го срита. — Пусни ме, Джак!

— Млъкни.

Гневът му даваше сила и самообладание. Задърпа я надолу по стълбището, наслаждавайки се на безсилието й, на напразната й съпротива, на дългите лакирани нокти, които се впиваха в перилата. Щом стигнаха долу, спря и, държейки я на една ръка разстояние от себе си, я изгледа спокойно.

— Божичко! — Тя отскубна ръката си от хватката му и отстъпи крачка назад, масажирайки лакътя си, разчорлена, с широко отворени очи. В бялата част на лявата й очна ябълка се бе спукало капилярче, но лицето й беше сухо. Кафъри видя, че я беше изплашил. — Не ме докосвай повече, окей? Недей…

— Просто млъкни и ме чуй.

— Моля те! Татко ще се отнесе много сериозно към случая, ако се приближиш към мен.

— Казах млъквай, по дяволите, и ме чуй! — Приближи лицето си до нейното. — А сега, ще ти го кажа само веднъж: ако някога се доближиш отново до мен, ще те убия. Говоря сериозно. Ще те убия, без да ми мигне окото. Ясно ли е?

— Джак… моля…

Кафъри я разтърси силно.

— Попитах ясно ли е?

— Да, да! — Внезапно Вероника се разрида. — А сега си м-махни ръцете от мен, окей? Просто си махни проклетите ръце от мен.

— Вън от къщата ми. — Пусна я. Присви уста с отвращение и отвори със замах входната врата. — Върви. Махай се от къщата ми веднага.

— Добре, добре. — Младата жена заслиза припряно по стъпалата, като си мърмореше нещо под носа. Хвърли поглед през рамо, за да се увери, че не я следва. — Тръгвам си, окей?

Кафъри влезе в дневната, взе кутията с чашите и я изнесе навън. Вероника стоеше на градинската алея, като набираше с треперещи ръце някакъв номер на мобилния си телефон. Когато вратата се отвори, отстъпи, обзета за момент от страх. После видя какво носи и изражението й се промени.

— О, не — извика тя. — Струват цяло състояние.

Но той я подмина, излезе на улицата и запрати кутията във въздуха. Тя се завъртя грациозно, сипейки чаши от оловен кристал и зелена хартия за увиване, удари се веднъж, отскачайки, в капака на тиграта, разцепи предното стъкло и се сгромоляса с трясък насред улицата.

— Говоря сериозно, Вероника — прошепна Джак в ухото й, преди да я подмине на връщане към дома си. — Ще те убия.

Тръшна входната врата, пусна резето и отиде в кухнята за бутилката „Гленморанджи“.