Птичарят

19

През 1984 г. Лусила Хартвълд, петдесет и пет годишна, тежка сто и петнайсет килограма, беше приета в болницата „Крал Едуард VII“ на улица „Ню Кавендиш“ с болки в гърдите. Електрокардиограмата й показа, че е претърпяла лек инфаркт на миокарда. Натъпкаха я с анистреплаза и дизопирамид. Хенрик Хартвълд се свърза незабавно със сина си.

След предпазливата среща между майка и син — от болничното легло се носеше такава миризма, сякаш Лусила бе направила тайничко нещо под завивките и сега се наслаждаваше на дискомфорта, който причиняваше това на посетителите й — Тоби и Хенрик тръгнаха със сериозен вид по „Мейфеър“ с намерение да вечерят в „Оксфорд енд Кеймбридж клъб“. Останали сами, за първи път без надзора на Лусила, двамата мъже разговаряха до полунощ. Хенрик, който очакваше, че ще изгуби съпругата си, седеше с изправен гръбнак на стола, и поръча „Перие-Жуе“. Тоби призна, че е напуснал медицинското училище и прекарва дните си в безполезно седене в малкия си апартамент в Югоизточен Лондон.

На другия ден Хенрик запретна ръкави.

Без да се посъветва с Лусила, той пусна фармацевтичната си компания „Хартвълд кемикълс“ на борсата, задържа контролния пакет акции и прехвърли 1 500 000 лири от печалбата на сина си. Правеше го без съгласието на Лусила и трепереше, сам в кабинета си с богата ламперия, направо се тресеше от страх и вълнение при мисълта за реакцията й, като разбере за това, което бе направил. За да придаде на събитието известно благоприличие, той назначи Тоби за заместник-директор по маркетинга, една напълно пантомимна длъжност, която изискваше от него само да облича костюм веднъж на всеки няколко дни и да се появява в административната сграда на компанията край Севъноукс, цялата от хром и опушено стъкло.

И така, Тоби Хартвълд забогатя.

Той изостави временно миниатюрния апартамент в Луишам, с възрастните съседи и спящите покрай стените котки, и се сдоби с къщата на „Крумс хил“, като нае озеленители и строители, чистачи и градинари. Използвайки реномето, което имаше името Хартвълд сред фармацевтичните среди, бе назначен в управителния съвет на частния сектор на Тръста на болница „Сейнт Дънстан“. Уреждаше партита, пълнеше вилата с височайши особи: сърдечни хирурзи и наследници, търговски магнати и актриси, жени, които знаеха как да носят естествена коприна, и мъже, които знаеха как да извикат келнера само с един поглед. Разговорът скачаше от бъдещи сделки към експерименталния и алтернативния театър, платноходството в Кенебункпорт. Опитваше да вкара в живота си форма и значимост и успя за кратко да поддържа илюзията за собствената си нормалност.

Но докато външно се стремеше към съвършенство, докато животът му се покриваше с лустрото на успеха, вътре в него отчаянието и отчуждаването нарастваха. Тайната му болест се задълбочаваше.

Никой от неговите познати не знаеше за момичетата, на които плащаше, за да се срещнат на улицата и да ги доведе в „Крумс хил“, които след това изпращаше да стоят голи в градината, докато посинеят от студ, за да се пъхнат после треперещи в двойното му легло. Или за изискването му да лежат неподвижно и без да реагират по никакъв начин, завъртели очи навътре към главата си…

„Не мога, от това ме заболява главата.“

„Млъквай, не можеш ли, просто млъкни и лежи неподвижно.“

Все още можеше да получава оргазъм, стига да държеше очите си плътно затворени и да се концентрираше с всички сили върху фантазиите си.

Един ден, докато седеше в офиса си в Севъноукс, чиято температура се контролираше от климатик, с поставен край лакътя аперитив преди обяда, загледан как канадските гъски се приземяват в изкуствените езерца наоколо, внезапно видя тежестта на този товар в нова светлина. Може би състоянието му беше нелечимо. Възможно ли беше, запита се той, всяко човешко същество да е осъдено цял живот да изпълнява някакво упражнение за волята, като дългът му е да го приема благопристойно и с проява на сила? И възможно ли беше тук, в своята мания, да се бе срещнал със своята пожизнена битка?

Пое си дълбоко въздух и се облегна на стола си. Чудесно тогава. Щеше да приеме битката. Щеше да живее рамо до рамо с вечното въздържание и компромис.

Но се нуждаеше от помощ.

Плъзна пръст надолу по високата млечнобяла чаша с пастис. Имаше нужда от прекратяване на осъзнаването си и за тази цел щеше да му бъде необходимо нещо по-добро от питието.

Две седмици по-късно откри предпазния клапан, от който се нуждаеше, докато вечеряше със стар приятел от Шерборн, току-що върнал се от тропическите гори на „Танджунг Путинг“7, където бе правил проучвания за докторската си дисертация. След вечерята приятелят му вдигна малка чанта и я постави на масата срещу Хартвълд.

— Кокаин, Тоби? Или нещо, позволяващо още по-успешно бягство? Ето ти опиум. Сладък, кадифен опиум, просто ммм. — Потри пръсти. — Малайзийците го берат наистина гальовно.

Хартвълд се поколеба за миг, после отпусна клепачи. Разтвори ръце върху масата, с дланите нагоре в жест на благодарност и облекчение. Точно това, което търсеше. Добрият, чаканият бряг на бягството.