Птичарят

24

Мисис Фробишър свали палтото си и го окачи внимателно на закачалката в гриничкия офис на детектив инспектор Басет. Но остана с шапката и ръкавиците си.

— Чаша чай, мисис Фробишър?

Тя се усмихна.

— Би било чудесно.

Басет я наблюдаваше дискретно, докато отваряше жалузите и включи електрическия чайник. Не се чувстваше особено спокоен. Мисис Фробишър беше добре известна сред персонала на полицейския участък на Гринич: през последните шест месеца тя го посещаваше методично, за да се оплаква от всичко: от сбиванията в блока срещу общината, през мръсотията и шума от строителните работи в района, до антисоциалното поведение на обитателя на апартамента на долния етаж. Дежурният екип беше започнал да гледа на нея като на част от неприятните задължения в понеделник сутрин.

До този понеделник. Същата сутрин в десет часа тя влезе тържествено, както обикновено, сложила най-хубавата си шапка и палто през горещия летен ден, и даде изявление пред дежурния полицай, което го накара да посегне към телефона. Детектив инспектор Басет, един от първите, придружили следователите от криминалния отдел в оградения терен на строежа предишния уикенд, отложи утринната си среща с офицера, отговарящ за връзките с местното население, и покани мисис Фробишър в кабинета си.

Тя седна, подобна на врабче, на крайчеца на стола, загледана през огрения от слънцето прозорец към „Ройъл хил“.

— Прекрасно е тук — въздъхна тя. — Наистина е прекрасно.

— Благодаря — отвърна Басет. — Аз също мисля така. А сега… — Вдигна пакетчетата чай с една чаена лъжичка и ги пусна в кошчето за боклук. — Сега, мисис Фробишър, сержантът в приемната ми каза, че сте имали някакви неприятности. Какво ще кажете да поговорим за това?

— О, за това ли? Така, е вече от месеци, но никой не обръща никакво внимание. — Тя свали ръкавиците си, постави ги в пазарската чанта от изкуствена кожа в същия бежов цвят и затвори ципа й. Шапката остана на мястото си. — Идвам тук като по часовник всяка седмица и без никакъв резултат до този момент. Не искат да ме чуят. Може да съм стара, но не съм глупава. Знам какво си казват — „побъркана стара вещица“ — чувала съм ги.

— Да, да. — Басет й подаде едната чаша. — Съжалявам за това, мисис Фробишър. Искрено съжалявам. Само че преди изпратихме едно-две от нашите момчета при вас и мисля, че те чувстват…

— Само когато става дума за секси мадами! По това време на годината те настояват да изкарат своите малки романси и тем подобни. Какъв шум вдигат само! Ще речеш, че някаква жена крещи, а човек никога не може да е прекалено предпазлив, особено в наши дни. — Взе чашата чай, постави я върху коленете си. — Когато беше жив, моят Джордж хвърляше тухли по тях. Той знаеше каква е разликата между крещяща лисица и жена. — Приведе се напред, доволна, че има слушател. — Аз съм родена в Луишам, господин офицер, и живея на улица „Бразилия“ вече петдесет години. И изпитвам специална привързаност към този район въпреки всичко. Видях как немците бомбардираха това място, как градският съвет сложи ръце върху него, после чужденците и сега — строителите. Те събориха всичко, което ми беше мило, и непрекъснато издигат нови сгради. Многоетажни постройки, преобразуване на тавански помещения и не знам си какво още.

— Мисис Фробишър — Басет постави чая си до бележника и седна срещу своята посетителка, — в изявлението, което сте направили пред дежурния сержант в приемната, сте говорили за някакъв свой съсед, нали така?

— За него! — Тя наклони глава назад и присви устни. — Да. Сякаш си нямах достатъчно тревоги и без него.

— Разкажете ми за този човек. Той притежава ли апартамента на долния етаж?

— Притежава го. Но това не означава, че дава пет пари за него, нали? Изобщо не прилича на дом.

— Отдавна ли живее там?

— От години. Откакто умря моят Джордж. Още не го бях положила в земята, а синът ми реши, че домът ми е прекалено голям за мен, включи в кампанията си градския съвет, плановиците, борда на директорите на газифицирането и не знам кой още. Те зазидаха стълбището, поставиха врата отстрани и един от онези ужасно изглеждащи навеси, които имат типичен американски вид, каквито никога не бих си сложила. Преди да разбера какво става, продадоха долния етаж на него, и ние с котката трябваше да останем горе като прокажени в собствения си дом.

— Входът му отстрани ли е?

— Отзад, под навеса… така че той получи градината, както виждате. Не че се грижи за нея. Ууф, ни най-малко. — Тя си пое шумно въздух и поклати глава. — Не, не, не. А и как, след като все го няма. Както я кара, през юли всичко ще се покрие с поветица. Но дори да я поддържаше както трябва, кой би пожелал да поседне там при целия този шум, прах и чукане във всеки миг от деня? И сякаш това не стига, ами онези отсреща на улицата крещят с цяло гърло… няма как да победи човек, господин офицер, няма как.

— Сигурен съм — кимна Басет. — Сигурен съм, че не можете да го направите. А сега нека се концентрираме върху онова, което сте казали на дежурния сержант в приемната за вашия съсед?

— Казах на вашия сержант, че според мен отново е изключил фризера си. Мирише ужасно. Миризма, която не може да бъде сравнена с нищо, господин офицер. Не знам от какво е, но със сигурност не е здравословна. Този човек беше наред, когато се пресели при нас — поддържаше прилично мястото, доколкото разбирах. Но сега е стигнал дотам, че не се вясва там дни наред, без изобщо да провери какво става. И това… — Тя почука с изкривения си от артрита пръст по бюрото, за да подчертае думите си. — И при това положение подобно нещо просто няма как да не се случи. Човек ще рече, че ще постъпи като професионалист, че ще прояви някакво уважение. — Постави чашата си върху бюрото на Басет и започна да сваля иглата на шапката си, сякаш най-сетне се беше почувствала комфортно. — Жал ми е за неговите пациенти.

— Той лекар ли е?

— Може би не е точно лекар, но има нещо общо с медицинската професия, така казва синът ми. Трябва да е нещо важно за него и хубавата му кола, и двата му имота. Но не му пречи да си остава странна птица. Начинът, по който е изоставил апартамента…

— Но е имало нещо по-особено, което ви е притеснило — настоя Басет. — Нали така, мисис Фробишър? Не сте ли казали на дежурния сержант в приемната за… за някакви животни? — Той замълча. Посетителката му премигна насреща. За момент той се зачуди дали дежурният не беше чул неправилно. И всичко това беше грешка. — Не сте ли споменали за някакви животни? За лошо отношение към тях?

— О, това ли. — Лампичката просветна. — Да. Това също. Той не се грижи както трябва за тях. Намерих две мъртви в кофата отвън. Изглежда са умрели от глад. — Отпи от чая си и въздъхна. — Да, хубав чай. Казват, че от пликчетата не може да се направи хубав чай, но аз не съм съгласна в този случай.

— Мисис Фробишър. — Басет пое въздух, за да се успокои. — Мисис Фробишър, за птици ли става дума? Птици ли сте видели в кофата за боклук?

— Точно това казах. — Изгледа го така, сякаш беше бавноразвиващ се. — Точно така казах. Птици.

— И какви птици? Големи? Гълъби? Врани?

— О, не, не. Не, не. Малки. — Раздалечи артритните си пръсти на около пет сантиметра. — Мънички, съвсем мънички — човек може да си ги гледа в клетка, ако няма котка, за която да мисли. С червени пера. Червеникави.

— Възможно ли е да са сипки?

Тя направи пауза, завъртя замислено очи.

— Да, точно така. Точно така. Сипки. Готова съм да се обзаложа на каквато сума искате.

— Добре. — Басет избърса чело. — Добре. — Приведе се напред и постави ръце върху бюрото. — Питам се дали бихте се съгласили да разкажете тази история на един колега?

— Той ще направи ли нещо по въпроса?

— Със сигурност ще му бъде много интересно.

Мисис Фробишър се намести назад на стола си, доволна от вниманието.

— Ще се почувствам по-добре. — Скръсти длани върху скута си. — Той ще дойде ли да поговори с мен?

— Ще му се обадя още сега.

Басет приседна на ръба на бюрото и набра номера на Кройдънската телефонна станция, за да го свърже с Шрайвмур. Наблюдаваше как мисис Фробишър отпива от чая си, когато се чу щракане и го свързаха. Усети, че му се гади леко.

Есекс потрепери, когато видя вперените в него непремигващи очи на куклата с цвят на незабравка.

— Не оставяй прозорците затворени, иначе това нещо ще оживее. Не си ли гледал „Доктор Ху“?

Кафъри обгърна глава с дланите си. Умората бе проникнала дълбоко в мускулите му.

— Близнака излъга.

— Да. Лоша новина. — Огледа офиса. — Къде искаш да сложа снимките?

— Можеше да обърне всичко с една дума. Да. Да, познавах Шелин. Да, беше в колата ми. Да, снабдявах я с дрога, правил съм секс с нея или каквото друго е правил. Така или иначе знаем, че е бил такси на момичетата, трябваше просто да го каже. — Кафъри се облегна назад на стола си и разпери ръце. — Единственото, на което можем да разчитаме, е кръвната група на образеца; но като знам какъв ни е късметът, ще съвпадне. — Телефонът на бюрото му звънна. Той го изгледа безучастно. — Имаме ли заповед за обиск на апартамента му?

— Дайъмънд тръгна току-що да го вземе. После ще го отведат за разпит.

— Божичко! — Кафъри забарабани нетърпеливо по бюрото. — Опциите ни свършват дотук. Дано да излезе нещо от тези интервюта в „Сейнт Дънстан“. — Посегна към телефона, който в този момент престана да звъни. — По дяволите!

Облегна се отново назад на стола си и потърка лице.

— Искаш ли снимките, или не?

Джак кимна и протегна ръка.

— Мисля, че знам какви са раните по главата. — Извади снимките от плика и ги пръсна по бюрото. — Ето. Виждаш ли? Тези разрези са съвсем точни. Кришнамурти все още не е сигурен с какво са направени.

— Но ти си?

— Да.

— Е, и?

— Дупките са от шевове.

— Шевове ли? — Есекс взе снимката на Шелин, вдигна я край прозореца и примижа насреща й. — Добре. С теб съм. И какво е шил?

— Помниш ли какво каза лелята на Кейли?

— Какво?

— Каза, че Кейли си сменила прическата.

— Да.

— Кейли нямаше тези прободни ранички. Косата й беше почти същия цвят като перуката. Косата на Шелин беше по-тъмноруса. Златиста, не пепелява.

— И?

— Не е зашил нищо на главата на Кейли, защото не е било необходимо. Отрязал я е така, както е искал да изглежда. Перуката, която мислехме, че е носил извършителят? Твоята перука от „Облечен да убива“?

— Да?

— Не я е носил той. Била е за момичетата. Зашивал я е за тях, за да не пада, докато си е играел с телата им. А когато е издърпвал перуката, кожата се е разкъсвала между шевовете. Очевидно се е опитвал да им придаде идентичен вид. — Кафъри напъха снимките обратно в плика. — Ето това е целта и на грима и на рязането на гърдите. Той клонира някакъв образ. Вероятно ги държи в леглото си дни наред. — Изправи се и си облече якето. — И сега, ако открием на кого е искал да приличат жертвите, ще сме свършили половината работа. — Извади ключовете си. — Е, тръгваме ли?

— Къде?

— Към „Сейнт Дънстан“, струва ми се.

Стаята на Мерилин беше пълна с народ. Полицаи, облечени с ризи с къси ръкави поради ранното настъпване на лятото, разнасяха напред-назад разни списъци. Щорите бяха спуснати, осветлението — запалено. Криотос беше събула обувките си под бюрото и бавно ядеше парче фонданов кекс, докато подготвяше необходимата справка за интервютата на Джак в болница „Сейнт Дънстан“. Налагаше й се да направи повече от сто и осемдесет именника, за да покрие всички необходими справки.

— Джак, Джак, Джак — промърмори тя. — Какво се мъти в главата ти?

Въздействието, което Кафъри оказваше върху жените, не беше убягнало от Криотос, земната майка, от наблюдателния й майчински поглед. Наблюдаваше работещите зад мониторите момичета, когато той минаваше през стаята, как докосваха косите си, кръстосваха или разкръстосваха крака, посягаха разсеяно надолу, за да потрият прасци и да прокарат пръсти под каишките на обувките си по глезените. А той преминаваше със спокойно нехаен вид, понякога с леко порязана при бръсненето буза… Мерилин не се съмняваше какво биха искали да направят момичетата с тези резки в резултат на бръсненето. Но Кафъри изглеждаше някак си дистанциран от всичко това, сякаш в неговия свят имаше много по-важни неща, за които да мисли. Криотос беше любопитна да се запознае с Вероника, пословично смелата Вероника, която не се бе отказала да организира парти тази седмица, въпреки че бе тръгнала на химиотерапия.

След като никой не отговори на позвъняването на телефона в офиса на старшия детектив, сигналът на детектив инспектор Басет бе прехвърлен автоматично в стаята на Криотос, на съседния до нейното бюро телефон. Детектив инспектор Дайъмънд, който тъкмо обличаше якето си на път към вратата, за да вземе заповедта за обиск за Близнака, спря да отговори.

— Слушам ви. — След кратка пауза додаде: — Детектив инспектор Кафъри не е тук. Кой го търси?

Криотос вдигна поглед.

„В стаята си е“ — изрече беззвучно, само с устни тя.

— В момента е по други задачи. Мога ли да помогна с нещо? — Дайъмънд слуша известно време и рече: — Ако разполагате с улики, какво ще кажете да вземете свидетелските показания, да ни ги изпратите и ако ни харесат, да ги използваме? — Последва нова пауза. — Добре, приятел, както кажеш. — Извади химикалка, свали й капачето и се разположи така, че да може да пише. — Какво имате да ми кажете в такъв случай?

Нахвърли някакви бележки, хвърли гладен поглед към фондановия кекс на Мерилин, изслуша това, което му казаха от другата страна, затвори капачето на химикалката, намести телефона под брадичката си, погледна отново към кекса и мързеливо се почеса по глезена, непосредствено над чорапа. „Пак тематични чорапи“ — отбеляза си Криотос. Този път — „Уолас енд Громит“. Горе-долу това, което беше очаквала. Мерилин се обърна отново към монитора.

— Вижте, мистър Басет… Басет! Ако е възможно все пак и аз да вметна една-две думи. Благодаря. Така, кажете ми, за бял мъж ли става дума? Да? Добре. А тази жена има навика да ви навестява, нали? — Заслуша се и се усмихна. — Ясно. Не, не, не. Отнасяме се към всяка информация сериозно. Благодаря ви за насоката. Ще се постарая да стигне до екипа. Окей?

Върна слушалката върху телефонния апарат, откъсна страницата от тетрадката, стана, протегна се и се почеса по корема.

— Боже! — Прозя се. — Какви ли не мръсотии започват да летят към нас, веднъж щом се разчуе за ставащото. — Облиза устни. — Къде ти е папка тринайсет, кукло?

Мерилин вдигна поглед.

— Моля?

— Къде е боклукът?

Тя побутна с босия си крак торбата с надпис „Поверителна документация“.

— Устройството за рязане на хартия е в лошо състояние. Ще трябва да използваш това.

— Добро момиче. Знаеш ли какво? — Той смачка хартията на топка, отстъпи няколко крачки назад и я хвърли в торбата. — Проклети жени.

— Проклети детективи — процеди през зъби Криотос.

Отстрани деликатно от пръстите си една троха от кекса, избърса ръце с хартиена салфетка и се върна към работата си.