Птичарят

37

Будилникът звънна в седем часа. Той остана да лежи на една страна, загледан в сенките на листата по стените. След цяла вечност се завъртя по гръб, закри очи и започна да диша.

Прекадено далеч. Този път бяха стигнали прекалено далеч.

През годините беше имало и други като Вероника. Някои връзки се бяха разпадали след няколко месеца. Но дори там, където бе имало горчивина, отмъщението никога не беше толкова ожесточено. Никога досега не го беше ранявало.

„Трябва ли да научиш нещо от случилото се? Дали това не е «жизнен урок»?“

Кафъри притискаше слепоочията си и мислеше за Ребека, как беше прибрала кестенявите коси от очите си. Питаше се дали щеше да провали и това, колко време щеше да му бъде необходимо, за да доведе нещата до провал. Може би шест месеца. Или година, ако положи известни усилия. И тогава щеше да се озове отново в това положение. Сам. Без деца. Сети се за родителите си, изпълнени с оптимизъм, окрилени от надежди: как наблюдаваха живота на двамата си сина, точно тук, в тази осветена от лятното слънце стая.

— Джак, Джак — измърмори той. — Вземи се в ръце. — Надигна се на лакът, премигвайки срещу новата светлина на деня, и придърпа телефона върху леглото. Гласът на Ребека беше сънен. — Събудих ли те?

— Да.

— Обажда се детект… Ребека, аз съм, Джак.

— Знам.

Безизразна интонация.

— Съжалявам за снощи.

— Няма проблем.

— Питах се…

— Да?

— Може би тази вечер. Да отидем да пийнем нещо. Или да хапнем.

— Не. — Направи пауза. — Не. Не мисля.

„Това да ти е за урок, Джак“ — помисли си той и стана от леглото.

Мадокс, със свежо лице и в риза с къси ръкави, го посрещна в коридора на Шрайвмур с чаша кафе в ръка.

— Джак. Какво има? Да не би пак онзи перверзен тип?

— Няма нищо.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря.

— Как беше уличното движение?

— Не беше зле. Защо?

Мадокс извади от джоба си ключовете на служебната кола и ги размаха.

— Защото се обръщаш и се връщаш.

— Какво се е случило?

— Мисля, че намерихме Пийс Джаксън. Някаква жена я открила преди петнайсет минути в една от големите кофи за боклук на колелца.

„Ройъл хил“, свързващ Гринич и Луишам, като че ли бе възнамерявал да се извиси колкото „Блекхийт“, но по някое време ентусиазмът му се бе изпарил. След четвърт миля завиваше наляво и започваше да слиза отново, за да се срещне със „Саут стрийт“. Когато пристигнаха и паркираха колата, вече се беше събрала тълпа. Съседи надничаха от високите прозорци, скръстили ръце и отместили мрежестите завеси. Повиканите от съдебния лекар представители на погребално бюро, двама набити мъже в тъмни бродирани жилетки и черни вратовръзки, стояха и чакаха до черния си „Форд транзит“. Един полицай отделяше с ленти малката градина, а на тясната бетонна алея се намираше кофата за боклук с отворен капак. Детектив инспектор Басет стоеше до портата, свел глава, потънал в разговор с Куин. Мадокс тъкмо се подписваше в папката, която му бе предложил стоящият там полицай, когато Басет го забеляза и се отправи към него, протегнал ръка.

— Детектив инспектор Басет. — Мадокс поклати глава. — С какво разполагаме?

— Както изглежда, една от жертвите на вашия Хартвълд, сър. Жена, гола, частично увита в три найлонови торби за боклук. Куин надникна вътре и мога да ви уверя, че имаме основателна причина да ви повикаме. Тя има издайнически шевове по гърдите, стернумът й е бил отварян. Не можем да видим главата й, тя е с носа надолу, но е с афро-карибски произход, ако това може да ви бъде от някаква помощ.

— Да. Имаме някого предвид.

— Краката й са свити към гърдите, което означава, че вкочаняването е преминало.

— А, очарователно. — Мадокс набърчи нос и погледна към небето. — Кога ще ни се удаде случай да имаме работа с приятни, пресни трупове? — Пое маската за лице и гумените ръкавици, които му подаде Логан, и се обърна. — Джак. Защо не поговориш с жената, която я е открила? Ние с Логан ще се заемем с нещата тук.

Кафъри откри жената в кухнята на къщата с две спални, заедно с друга жена, полицай. Двете се взираха безмълвно в електрическия чайник. При неговото влизане подскочиха стреснато.

— Съжалявам, вратата беше отворена.

Колежката му се намръщи.

— Кой сте вие?

Той затършува за служебната си карта.

— AMIP. Детектив инспектор Кафъри.

Тя се изчерви.

— Извинете, сър. — Кимна към чайника. — С мис Велинор тъкмо правехме чай. Ще желаете ли и вие?

— Благодаря.

Домакинята му се усмихна неубедително. Беше привлекателна, със строго, изваяно, египетски тип лице, с прибрана назад с лента коса. Носеше скъп бизнес костюм. Дипломатическото й куфарче бе сложено на масата, до купчина списания: три „Мениджмънт тудей“, наръч психометрични тестове „Савил & Холдзуърт“, и един „Гардиън“, сгънат така, че снимката на Хартвълд бе най-отгоре. На сушилката за пране отпред висяха четири жълти като невен кърпи за баня и закриваха прозореца зад себе си.

— Искате да ми зададете някои въпроси — рече тя. — Но нека първо да пийна чай. Страхувам се, че ми стана зле.

— Разбира се.

Помогна им да занесат всичко, заедно с прясното мляко и захарта, до малката масичка. Настаниха се до прозореца. Мис Велинор отпи от чая си и цветът на лицето й бавно се върна, напрегнатите линии по него се загладиха.

— Така е по-добре.

Кафъри извади бележника си.

— Разкажете ми какво се случи, бавно, с ваше темпо. Излязохте за работа и се отбихте да хвърлите боклука?

Тя кимна и постави чашата в чинийката й.

— Помислих, че някой е изхвърлил там нещо ужасно, за да се „пошегува“. Партньорът ми е бял, а аз съм… както виждате, аз съм от смесен тип и хората все още реагират странно. Преди две седмици бяха рисували графити по входната врата. Реших, че това е началото на някаква кампания. Чували сте за всевъзможните ужасии, които пускат в пощенските кутии, нали? Помислих, че става въпрос за нещо подобно.

— Значи го отворихте.

— Трябваше да видя какво е. То… тя… миришеше толкова противно. Бях готова за… не знам за какво… — Притисна основата на носа си и набърчи лице. — Но не и за това. Не очаквах подобно нещо.

— Колко време според вас е прекарала там?

— Не знам. Нямам представа.

— А колко ви се струва?

— Струва ми се, че от снощи. Но не може да е вярно, нали, защото Хартвълд е мъртъв? От вчера сутринта? — Взря се в броя на „Гардиън“ със сериозните си кафяви очи. — Онова… онова момиче отвън е свързано с него, нали?

— Какво ви кара да мислите, че е там от снощи?

— Ами… — произнесе бавно мис Велинор, озадачена. — Не знам. Може би просто съм решила, че щях да разбера, ако в кофата ми за боклук лежи мъртво тяло. — Изсмя се на подобен абсурд. — То това, разбира се, не е непременно вярно. Имам предвид че капакът бе плътно затворен и ако не бях изнесла боклука тази сутрин, щях да отмина кофата и така и нямаше да разбера.

— Кога за последен път изхвърляхте боклук?

— Тъкмо опитвах да се сетя. Боклукчийският камион идва в понеделник. Партньорът ми остана тук във вторник вечерта и двамата пийнахме. Беше рожденият му ден. Така че торбата беше пълна с опаковки от подаръци и празни бутилки. Струва ми се, че ги изхвърлих снощи. Но явно греша; трябва да съм ги изхвърлила вчера сутринта.

— Къде работите, мис Велинор?

— В болница „Сейнт Дънстан“.

Кафъри повдигна вежди.

— „Сейнт Дънстан“ ли?

— Да. Защо?

— Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която мистър Хартвълд е избрал да причини това на вас?

— Да е избрал мен ли? — Тя поклати глава. — Не. Имам предвид, че го познавах съвсем бегло — били сме в един и същ болничен комитет един-два пъти, той познаваше един от моите колеги… но не мога да си представя да съм се отличила пред него повече от който и да било другиго. Той едва ли знаеше за моето съществуване.

Когато Кафъри приключи и излезе през входната врата, боклукчийската кофа, покрита със сребрист прах за вземане на отпечатъци от пръсти, беше поставена на една страна върху голям найлон, застлан на алеята. Край отвора му бе коленичил Логан, вече с бял костюм и обувки. До него Куин беше застанала на ръце и колене и горната част на тялото й беше почти изцяло в боклукчийската кофа. Мадокс стоеше извън оградения с въже участък и премигваше сериозно под бялата маска.

Куин се измъкна донякъде и погледна към него.

— Бинго! — заяви тя; гласът й звучеше приглушено под маската. Направи с длан кръг около главата си. — Има следи по челото си. Да я извадим.

Джак стоеше на прага с ръце в джобовете. Намираха се само на около петстотин метра от квартирата на Ребека. Тя вероятно минаваше покрай тази улица на път към центъра на града. „Странно как всичко в живота е взаимносвързано и преплетено, макар и да не го виждаме“ — помисли си той.

Куин и Логан поставиха хванатите си на „столче“ длани под таза на трупа. Когато тя се появи от кофата, в съзнанието на Кафъри изплува асоциация с раждане: кожата беше влажна и на петна, косата беше полепнала по слузестата гугла на разложението, крайниците висяха безпомощно до двамата професионалисти в бяло. Тя се плъзна и се приземи във вид на влажна купчина върху найлона, а главата й увисна. Застаналият край портата полицай покри с длан лице и се обърна. Чертите на жената бяха отпуснати в резултат на разлагането, но от прага двамата можеха да видят познатия грим на очите и устата, кобалтовосините шевове на гърдите. Неравномерния разрез на гръдния кош.

Куин се приведе към лицето й. Присвила очи, погледна към Мадокс и свали маската.

— Мисля, че има бенка над горната устна.

Мадокс кимна, лицето му се сви за момент.

— Джаксън. Това е Джаксън.