Птичарят

31

— Още една чиния отиде. — Вероника затвори вратата на кухнята и изсипа счупените парчета в отварящата се с педал кофа. — Мисля да скрия чашите на мама, преди да са строшили и някоя от тях.

Кафъри извади тапата на бутилка „Сансер“, помириса я и я завъртя в ръцете си, за да се увери, че коркът не се е натрошил. Беше се усамотил тук за миг спокойствие и не се изненада, когато Вероника избра същия момент, за да влезе в кухнята. Извади голяма купа от хладилника и, тъй като разбра, че Джак няма да й отговори, затвори с трясък вратата.

— Знаеш ли кой е смешен?

— Не. Кой?

— Не искам да бъда неучтива, Джак, но говоря за Мерилин. Каква крава. Приказвах си чудесно с нейния съпруг, който е наистина прекрасен, и тогава, без никаква причина, тя се приближи и се държа наистина гадно с мен.

Кафъри не отговори. Знаеше точно къде се цели Вероника с това. Цяла вечер се бе държала като мъченица — движеше се галантно из къщата, носеше чинии, препълнени с кростини, печени чушки и тапенада с тъжна, смела усмивка на лицето. Но истинското й желание беше малко внимание, малко неприятности, за да направи вечерта пълноценна.

— Не ме слушаш, нали? — Започна да сипва хумус, като чукаше силно с лъжицата по ръба на купата. — Мислех, че поне сме все още приятели, но както изглежда, вече не можем дори да поговорим.

— Няма да се поддам на това, Вероника. — Той хвърли тапата в кошчето и извади бутилка „Медок“ от шкафа. Нямаше повече енергия за нея тази вечер. Самото парти бе саможертва от негова страна — времето беше толкова ценно. — Няма да се карам с теб, така че не си прави всичкия този труд.

— Боже! — Тя поклати примирено глава. — Толкова си объркан, Джак. Толкова си объркан. Мисля, че трябва да се консултираш със специалист по този въпрос, наистина мисля така.

— Ти си пияна.

— Разбира се, че не съм. Ама честна дума, що за приказки! — Вероника стовари купата на един поднос и внезапно придоби спокойно изражение, сякаш не се беше случило нищо. — Такаа. — Взе една кърпа за бърсане на съдове. — Как сме с „Пайпър-Хайдсийк“? Извади ли онези бутилки от фризера? Ще се пръснат, ако ги оставиш и секунда по-дълго, отколкото трябва. — Приведе се непринудено към прозореца, повдигна завесите с един пръст, погледна, сякаш искаше да види нещо друго, освен собственото си отражение, и зацъка. — Тези деца. — Пусна завесата. — Прекалено късно е децата да стоят будни. Нищо хубаво няма да им се случи там, помни ми думите.

Нощта беше топла и френските прозорци бяха отворени, но може би гостите усещаха тежестта на дъжда в небето, тъй като само децата използваха градината. Възрастните стояха на закрито, оформили малки групички, балансирайки в ръцете си чинии и чаши, като от време на време поглеждаха към прозорците, за да видят отражението си в тях. Никой не обелваше и дума за случая, дори когато децата бяха достатъчно далеч, сякаш дори шепотът на тази тема можеше да се превърне в отрова. Кафъри, със „Сансер“ в едната ръка и с „Медок“ — в другата, който обикаляше из стаята и пълнеше чашите, спря само колкото да позволи на Криотос да му пъхне в устата триъгълниче от индийски сладкиш.

— Джак… — Тя огледа припряно обстановката през рамо и додаде шепнешком: — Джак, твоят човек Кук? Все още ли го проучваш? Просто не се върна повече при мен и…

— О, по дяволите! — Той се опита да избърше уста с опакото на ръката си, без да разлее вино. — По дяволите, съжалявам, Мерилин, съжалявам… заех се с нещо друго. Напълно забравих.

— Излита утре в четиринайсет часа от „Хийтроу“ със самолет на „Еър Индия“. Мога да вляза в раздел „Самоличност“, ако искаш.

— Не. Остави го да отпътува. Не знам, но явно просто се бях хванал за него като за сламка.

Криотос остави чинията и подаде чашата си, за да я напълни.

— Добре, но ако решиш нещо друго…

Не довърши мисълта си. Малката й дъщеря Джена бе нахлула в стаята от градината и, като се притисна в краката й, запищя, тръскайки глава:

— Мамо! Мамо!

— Какво има? — Мерилин се приведе. — Кажи на мама.

— Някой в гадина.

— Има някой в градината ли?

— Чу’вище.

— Джена. — Мерилин взе малката, свита в юмруче ръчичка на дъщеря си и я разтърси леко. — Говори както трябва, моля те.

— Чу’вище в… в — Спря, за да си поеме дъх и погледна през рамо назад към градината. — В градината.

Криотос погледна към останалите и завъртя очи към тавана.

— Ние си стоим удобно тук, а сега в градината се е появило чудовище, но поне е само едно.

— Вярно е, мамо. — Дийн, по-големият брат на Джена, се появи на прага на френския прозорец; яйцето му беше бледо като луната. — Чухме го.

Мерилин се изчерви.

— Дийн, хайде без тези номера. Предупредих те.

— Честно.

— Дийн! — Тя вдигна показалец. — Достатъчно.

— Слушай какво ще ти кажа, миличка Джена. — Мадокс нави ръкавите си със съчетанието от мекота, и сериозност на човек, който си спомня живо какво е да имаш малки деца. — Какво ще кажеш да излезем с моите хора и да арестуваме чудовището? Но трябва да ни обясниш точно какъв вид чудовище е това, разбира се. За да знаем как да му сложим белезниците.

— Не знам какъв вид е — обади се тържествено Дийн. — Не сме го видели, чухме го. Като ходи по листата.

— О, добре тогава. — Есекс се надигна от стола си. — Вероятно е просто някое от невидимите чудовища на купчините с гниещи листа и клони.

— Може би — съгласи се сериозно Дийн.

— Всеки ден в полицията си имаме работа с купища от тях. Дори майка ви може да се справи с някое с вързани зад гърба си ръце.

— Нееееее! — изпищя Джена и се вкопчи в полата на Криотос, барабанейки с малките си стъпалца по пода. — Мамаааа остава!

Мерилин я погали по главата.

— Мама ще остане. Виж. Полицията отива да се погрижи чудовището да си отиде.

— „Ловци на чудовища“! — Есекс изскочи на двора, приведе се като воин, присвил очи, обтегнал длани като ножове, и издаде тънък протяжен звук. — Чудовището се среща със Сузи Вонг, цветето на Изтока и велик последовател на Пътя на Лотоса, господарка на тайната техника за изкълчване.

По лицето на Дийн премина сянка на усмивка.

— Удрям без угризения на съвестта. Ки-ай!

Кафъри, благодарен за това отвличане на вниманието, постави бутилките на перваза и се запъти към центъра на градината, докато Есекс размахваше ръце към храстите и образуваше бурно редуващи се сенки върху поляната. Мадокс го последва, като пердашеше показно храстите, наведе се да провери дали няма нещо особено под група лупини, внимателно прибра встрани увисналите клони на една плачеща върба.

— Нищо. Тук няма никой! — провикна се той. — Няма чудовища.

— Никой няма там! — Кафъри побърза да отнесе вестта на Джена, която рискува да отдели обляното си в сълзи лице от полата на майка си, за да напъха кокалчетата на ръцете си в устата и да се взре неуверено навън към градината.

Есекс изпълни няколко удара с крака, изненадващо пъргаво за размерите си.

— Сузи Вонг казва: „Швърши ти шивота, чудовище“.

Джена се усмихна свенливо и отново скри чело в коленете на Криотос, този път вече не от страх, а от престорена момичешка свенливост, докато бузките й потръпваха, разтегнати в усмивка.

— Сузи е име на момиче — изсумтя тя. — Не на момче. Той е глупав.

— Нали? — съгласи се Мерилин.

— Мунен мушин! Ки-ай, ки-ай! — носеше се откъм двора.

— Да, ки-ай, ки-ай! — повтори търпеливо Кафъри и изкачи стъпалата обратно към къщата, като се усмихваше на събраните край осветения прозорец лица. — Не се ли чувствате много по-сигурни, като знаете, че има мъже като Есекс, пазещи обществото?

Криотос беше изкривила настрани глава, за да вижда градината.

— Е, как успя да направи това старият глупак?

— Какво?

— Изчезна.

Джак се обърна. В градината се бе възцарила тишина.

Мерилин се изсмя нервно.

— Трябва да е бил изяден.

— Хмм. Голяма цапаница ще има.

— Не знам, Джак. — Мадокс се приближи и застана до него, почервенял и усмихнат, подавайки чашата си, за да бъде напълнена. — Аз мисля, че дори едно чудовище би предпочело да мине без Есекс.

— Няма защо да се тревожим — заяви Кафъри. — Сутринта ще почистя каквото е останало.

— Не, не ти трябва — поклати глава Мадокс. — Остави го. Суровото свинско е хубаво за розите.

— Това е отвратително — обади се Криотос.

Всички се взираха в смълчаната градина — чуваше се само шумоленето на предшестващия бурята ветрец в клоните на плачещата върба. Есекс като че ли наистина се беше изпарил във въздуха. Джак огледа тъмните ъгли, опитвайки се да разбере какъв беше номерът, напрягайки поглед, за да види как бе успял да се скрие така бързо.

— Къде е той?

— Чу’вището го е отнесло.

Джена заплака тихичко.

— Не ставай глупава.

Мадокс изгледа Кафъри с повдигнати вежди. Кафъри вдигна рамене.

— Не гледай мен.

— Чу’вището го е изяло.

— Абсурд — заяви Вероника и излезе учудена пред къщата, за да огледа градината. — В градината ти няма чудовища. Нали така, Джак?

Кафъри остави бутилките пред къщата и заслиза бавно по стъпалата, водещи към градината.

— Пол?

Цветните лехи мълчаха, в мрака сякаш се носеха призрачните петна от цветовете на повета. Повдигна клоните на плачещата върба и погледна под тях. Тъмнината от другата страна на железопътната линия беше по-плътна. Светлините в дома на Пендерецки бяха изгаснали.

— Ще го убия за това — прозвуча зад гърба му гласът на Мадокс. — Ще те убия за това, Есекс. Край на шегите. Разстрои децата…

Спря рязко.

— Какво има?

— Чу ли?

— Какво?

— Това.

Нещо тъмно излетя към тях от мрака. Мадокс се приведе инстинктивно, а застаналият пред къщата Дийн извика. Кафъри отскочи назад, дишайки тежко. „Божичко!“ И тогава шокиран видя, че през поляната към тях се носи Есекс, подскачайки като човекоподобна маймуна, а ръцете му се полюшват от двете страни на тялото.

— Ки-ай, ки-ай.

— Идиот. — Джак поклати глава и се засмя. — Ти. Вече си мъртво месо.

Събралите се пред къщата гости се закискаха с видимо облекчение.

— Проклет побъркан лунатик. — Мадокс размаха показалец. — Ще си платиш за това.

Есекс беше оскърбен.

— Ки-ай, ки-ай? Мунен мушин?

— Къде се беше скрил?

Той прокара длани над косата си и поклати главата.

— О, те просто ме отведоха в космическия си кораб.

— И правиха сексуални опити с теб, предполагам?

— Оу, и с теб ли се е случвало? Ужас. — Есекс прегърна през раменете Мадокс и Кафъри и ги поведе към къщата. — Коя година е това? Все още ли на трона е прелестната мисис Тачър?

В дневната Джена не откъсваше погледа си от Есекс; не беше сигурна дали да плаче, или да се смее. Криотос, зачервена, го удари по бицепсите.

— Не го прави никога повече, голям… голям морж такъв. — Усмихна се, постави покровителствено ръце върху ушите на дъщеря си и се приведе към Вероника. — Господ не им е дал достатъчно кръв, за да обслужва едновременно и мозъка, и пишките им. И ако опитат да използват и двете едновременно… ох! — Поклати тъжно глава. — Бедствие е слаба дума за онова, което ще последва.

— Не е нужно да ми го казваш — отвърна глухо Вероника.

В стаите ставаше все по-горещо и по-многолюдно с наближаващата заплаха от дъжд. Пристигаха нови хора и в дневната от купчината пълнозърнести френски франзели останаха безредно пръснати трохи и корички, ледът в кофичките от неръждаема стомана се разтопи, подносите със сирена лежаха оплячкосани и изоставени. Някой беше открил компактдиск с валсове на Щраус и Мерилин танцуваше с Есекс, като се блъскаше в хората и се кискаше. Стаята се осветяваше често от металния синкав цвят на светкавиците.

Кафъри държеше чашата си с вино и седеше в ъгъла, наблюдавайки Дийн. Той беше горе-долу на същата възраст, на която беше Юан. За Дийн стаята имаше същите размери, криеше същите страхове, градината беше изпълнена със същите тъмни вълнуващи неща. Както беше застанал прав, очите му се намираха на едно и също ниво с цокъла, както бяха очите и на Юан.

— Хубава къща — дочу зад гърба си гласа на Мадокс. — Не си я купил със заплатата на детектив инспектор.

Джак се обърна, откъснат от размислите си.

— Не, не. — Впери очи във винената чаша. — Родителите ми. Оставиха ми я.

— Оставили са я на теб?

— Не. Оставила мен с нея. — Усмихна се и завъртя останалото в чашата си вино. — Продадоха ми я евтино, много евтино. Радваха се, че няма да я видят повече. Както и мен.

— Още ли са живи?

— Разбира се. Някъде там.

— Интересно. — Мадокс кимна замислено. — Интересно, че никога досега не си споменавал за това.

— Ами, да… — Размърда крака, прокашля се. — Вино?

— Давай тогава. Една чаша повече няма да навреди. — Мадокс подаде чашата си. — Вероника получи официално одобрението на Ромейн за готварското си майсторство. Тя се справи добре тази вечер. — Преполови съдържанието на чашата си. — Но аз трябва да тръгвам, приятел. Искам да се отбия в Гринич, за да видя как се справя Бетс.

— Как вървеше?

— Когато стигна до пресата ли? Ужасно.

— Няма да се получи, така ли?

Мадокс се загледа за миг в лицето на своя събеседник, после го хвана за ръката и го отведе настрани.

— Само между мен и теб ли?

— Да.

— Тази история няма да издържи повече от четирийсет и осем часа.

— Няма да казвам: „Нали ти казах“.

— Благодаря. — Мадокс въздъхна. — Утре в девет сутринта започва първият ни ден отсрочка и когато мине, ще трябва да го обвиним в нещо, със или без достатъчно доказателствен материал: резултатите от серологията се бавят, а претърсването на апартамента не доведе до нищо, чиновниците от службата за даване на разрешителни за обиск са на мнение, че сме дяволски забавни, цял Гринич ни се присмива. И…

— И?

Мадокс пресуши чашата си и подържа виното в устата си, сякаш това, което се готвеше да каже, не му допадаше. Изправи се.

— Той ни даде насока. Казва, че момичетата имали някакъв клиент в „Крумс хил“. Оставил последната от тях там десет дни, преди да го докараме тук. Мисли, че е била Шелин Кро. Казва, че правил секс с нея. Това обяснява косъма.

— „Крумс хил?“

— Да. Известно ли ти е това място?

— Стив. — Кафъри се приведе към събеседника си и заговори възбудено. — Стана дума за него днес следобед. С Есекс започнахме да работим по това.

— А. — Мадокс кимна. — Продължавай.

— Той е богаташ. Истински, сред стотината най-богати. Но има малък проблем. Доставя качествен кокаин, а опиумът е „Златен триъгълник“. Истински малък Хун Са8. Освен това е главният акционер на „Ейч Си“ ЕООД.

— Което е?

— Фармацевтична компания. Чувал ли си за „Снап-Хейдър“?

— Някъде.

— За астматици. „Ейч Си“ е спечелила лиценз за цял свят, цената на акциите й се е устремила към небесата, животът е сладък. Тя е също така…

Над градината изтрещя гръмотевица, подносът с чаши с тънки столчета завибрира. Стъклото беше така лъснато, че трептенето им разпръсна светлината. Някои от жените подскочиха, а Мерилин се разсмя на собствената си нервност. Есекс я пусна и отиде да затвори френските прозорци, но Вероника постави хладната си длан върху ръката му.

— Не, остави ги. Обичам дъжда.

Погледна към градината, сякаш очакваше да се случи нещо. Първите дъждовни капки паднаха, в стаята замириса на влажна пръст.

Джак се обърна отново към Мадокс и прошепна:

— Освен това е член на някакъв ръководен комитет в „Сейнт Дънстан“.

Мадокс мълчеше, загледан в падащия дъжд. Затвори очи за момент, после оправи вратовръзката си и кимна.

— Продължавай.

— Учил е медицина. Прави инжекции на гостите на своите партита. Бях готов да натикам друг човек в рамките на този хипотетичен образ, от техническия персонал в „Сейнт Дънстан“, макар да беше доста неубедителен, и изведнъж, бинго, появява се този тип и монетите започват да се сипят — всичко просто си идва на мястото. А сега и ти с твоята информация за „Крумс хил“. — Кафъри вдигна чашата си, пресуши я на един дъх. — Дай ми възможност да го наблюдавам. Една седмица. Толкова съм уверен, че мога да отида още сега и да се заема лично с това.

— Джак, не мога просто да щракна с пръсти и… — Вгледа се в лицето на своя събеседник и поклати глава. — Добре, добре. Ще накарам шефа да се съгласи за четирийсет и осем часа. После ще преразгледаме случая.

— Е, Джак, струва ми се, че вече те познавам достатъчно добре, за да ти дам един съвет. — Ромейн хвана нежно съпруга си под ръка и се усмихна на своя домакин. — Трябва да научиш златното правило. Да не говориш по работа извън работното си място.

— Не сме го правили — рече Мадокс.

— Лъжеш. Виждам го по лицето ти.

— Не й обръщай внимание, Джак. Тя иска да се пенсионирам рано.

— Трябва да разбереш съпруга ми. — Потупа го по гърдите. — Опитва се да ощастливи всички. И това натоварва него самия.

Мадокс пое ръката й и целуна вътрешната страна на китката.

— Вече приключихме, обещавам. Тъкмо гледах децата на Мерилин. Мислех си за Стеф и Лор, когато бяха на същата възраст.

— О, боже! Сантименталности. — Ромейн го целуна и се отдръпна, набърчила нос. — Пфу! Виждам, че ще карам аз. — Затършува в дамската си чанта. — Мислех, че ще работиш тази нощ.

— Ще работя. — Той отвори уста и позволи на съпругата си да впръска в нея малка доза от един зелен освежител. — Изпих само две чаши.

— Аз съм виновен — намеси се Кафъри. — Аз съм главният сервитьор по вината…

Не довърши мисълта си. Лицето на Ромейн се бе променило. Тя допря пръст до устата си.

— Виж — произнесе само с устни тя, без да откъсва поглед от френския прозорец зад гърба му. — Погледни зад теб.

В този момент Джак усети как другите разговори замлъкват — гостите спираха насред изречението си и насочваха погледи към френския прозорец със странни, замръзнали изражения. Приятната му възбуда се изпари моментално.

— Виж — повтори Ромейн, насочила пръст към градината.

Той се обърна бавно; страхуваше се от това, което знаеше, че ще види.

Дийн стоеше на прага с бледо и изопнато лице, шокиран и онемял от привидението, намиращо се само на сантиметри от него. Стоящата до него Вероника се усмихваше слабо, почти като хипнотизирана. Френските прозорци бяха широко отворени и на слабото сияние на електрическото осветление, разсипано от дъждовните струи, хванал в ръцете си някакъв странен, неясен предмет, стоеше Пендерецки, с разчорлени редки коси, флуоресциращи на светлината.

В стаята се възцари абсолютно мълчание. Кафъри се взираше глуповато с натежали клепачи, неспособен да различи какво точно държеше в ръцете си неговият съсед.

Тогава Пендерецки облиза дебелите си устни и се усмихна, като направи само една стъпка напред. Тълпата се раздели, той премигна бавно и с нещо подобно на въздишка пусна от ръцете си костите, които се пръснаха сред краката на присъстващите.