Птичарят

20

— Мистър Хенри, тук е детектив инспектор Дайъмънд. Запознахме се онзи ден в „Дог енд бел“. — Чу се шум като от драскане и капачето, закриващо отвора на пощенската кутия, се повдигна, за миг се появи служебна карта, малкият загорял на слънцето нос беше разпознат. — Пускам няколко снимки през пощенската кутия. Мисля, че сте ги виждали преди. — На пода се посипа водопад от фотографии с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра. Близнака, облегнал гръб на стената, се взираше безмълвно в лицата на пода на коридора си. — Разполагаме с потвърждаващи се изявления, че са ви виждали в компанията на поне три от тези момичета. Да имате да кажете нещо?

Близнака мълчеше. От другата страна на вратата Дайъмънд се изкашля.

— Може би ще размислите и ще дойдете в участъка да си побъбрим? — Изчака за момент. Близнака продължаваше да мълчи, загледан в пощенската кутия, заслушан в шума от сгъването на тънката хартия. Майка му все още спеше в спалнята в дъното на коридора; не искаше тя да се събужда, не искаше да бъде обезпокоена. — Пускам също така копие от разрешително за обиск. В съответствие със Закона за полицейските и криминалните доказателства съм длъжен да попитам дали ще се съгласите да претърся колата ви, регистрационен номер C966HCY, и ви давам възможност да ми предадете ключовете за нея. — Близнака се отпусна безсилно на пода. — Приемам това за „не“ — На пода се приземи копие на разрешителното. — Разрешителното, мистър Хенри. Ще се върнем с документацията за всичко задържано, което за целите на това разследване означава автомобила и неговото съдържание.

— Ник’ва кола няма да вземате.

— Ало? — В отвора на пощенската кутия се появи едно светлосиньо око и премигна. — Ало?

— Вземате колата ми, така ли?

— Точно така.

— ’Щот мислите, че момичетата са били в мойта кола?

— Знаете защо се интересуваме от тях, нали? — Дори оттук Близнака долавяше възкиселия дъх на своя събеседник. — Нали?

— Може би — прошепна Близнака. — Може би.

— Не е Близнака — каза Кафъри. — Не може да е той.

Мадокс вдигна яката на шлифера си, за да се предпази от затихващите пориви на бурята, и го изгледа със зачервените си очи. Стояха в подножието на висока жилищна сграда, част от проект за жилищен комплекс „Пийнс“, Детфорт, докато техническият персонал, в зелени комбинезони, закрепваше червения „Фолксваген“ на Близнака на лекотоварния камион на лабораторията. Невидими ветрове високо над тях дърпаха облаците извън Детфорт, по-далеч от Темза. Беше събота, определиха интервютата в „Сейнт Дънстан“ за понеделник и Кафъри беше в „принудителен престой“. Беше предпочел да прекара времето си с екипа.

— Чувал ли си за серотонин? За свободни хистамини? Първи и втори стадий от развитието на ларвата?

— Не съм учен.

— Раните са направени след смъртта — обясни Кафъри. — Искам да кажа, много след смъртта.

Мадокс пъхна ръце в джобовете си.

— Разбрахме го от аутопсията.

— Не. Помислихме, че са били нанесени в разгара на момента, веднага след смъртта им, като част от акта на убийство. — Погледна към техника, който прикрепяше бяла табелка „Задържана собственост“ към чистачката на предното стъкло на фолксвагена. — Стив, гледай. Жените са били изнасилени. Използвал е презерватив, защото е съвсем откачен или има фобия от СПИН, и го е направил след смъртта им.

— След смъртта им ли?

— Затова не е имало следи от насилие, никакви синини по гениталиите. Мъртвата тъкан не реагира на неагресивното насилие.

— И как го измисли?

— От лабораторията казаха, че раните са нанесени до три дни след смъртта.

— Три дни?

— Все се питахме защо не са били изнасилени. И ето ти обяснението. Той не се е разделял веднага с телата. Изнасилването вероятно е ставало по същото време като обезобразяването, вероятно многократно. — Кафъри забеляза, че лицето на Мадокс лекичко се изопна. — Той е некрофил, Стив. Това не обяснява лекотата, с която ги е убил, но обяснява защо така се стреми към убийството, защо няма синини.

— Не мисля, че искам да слушам това.

— Смъртта трябва да бъде бърза, без усложнения. Самото убийство не го интересува. Не там е забавното. Интересното и привлекателното е трупът. Освобождава се от тях едва когато започнат да гният прекалено. — Мадокс потрепери, сякаш слънцето се бе скрило зад някаква планина. Дъждът все още не беше спрял напълно, въпреки че вече беше съвсем слаб. Джак пъхна ръце в джобовете си и направи крачка към него, главите им почти се допряха. — Птича… извършителят пази телата три дни и после, когато убийството се превърне просто в спомен, после ги обезобразява. Нали знаеш какво имам предвид?

— Само дето се оказва, че е дори още по-чалнат, отколкото си мислехме?

— И не само това.

Мадокс прехапа устна. Нова, измита от дъжда слънчева светлина потрепна по бетонните сгради и той му се стори внезапно остарял. Вдигна поглед по високата сграда към най-близкия апартамент до този на Близнака.

— Значи има условия за усамотяване?

— Да, и живее сам. — Кафъри проследи погледа на Мадокс, насочен към апартамента. Завесите бяха спуснати. — Най-вероятно има фризер.

Мадокс се изкашля.

— Не можем да се сдобием с разрешително за обиск на апартамента.

— Добре.

Кафъри тръгна към входа.

— Къде мислиш, че отиваш?

— Искам да ти покажа нещо.

— Хей. — Мадокс го настигна. — Не искам да го стряскаш, Джак.

— Няма.

В коридора някакво момиче на около десет години с дълга мръсна руса коса и бебе със сополив нос в ръцете, се взираше през стъклото в тях. Беше с мърлява розова тениска и одрани боси крака. Кафъри почука по стъклото. Момичето отвори вратата, отстъпи назад и ги загледа безмълвно.

— Благодаря. — Джак стовари ръката си върху бутона за асансьора и вратите му се отвориха. Пристъпи вътре и се обърна към Мадокс. — На кой етаж е?

— Седемнайсети. Няма да говорим с него, приятел. Още не.

— Не. — Джак натисна бутона за седемнайсетия етаж. — Влез и нека видим колко пъти ще се отворят вратите оттук догоре. Нека видим доколко осъществима е идеята на Мел Дайъмънд.

Двамата мъже стояха с ръце в джобовете, обърнали лица нагоре към червената светлинка, движеща се зад тясната стъклена ивица над вратата.

— Представи си, че си извършителят, Стив. Имаш тяло в торба за боклук ей тук, на пода. Говорим за тяло на жена. Насечено. Смърдящо.

Асансьорът се изкачваше: девет, десет, единайсет. Мадокс наблюдаваше мълчаливо пълзенето на червената светлинка. Дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Срещу тях стоеше възрастна жена с водонепромокаема пазарска чанта и миниатюрно кученце на каишка.

— Надолу ли слизате?

— Качваме се.

— Е, все пак ще се кача с вас. — Тя влезе усмихнато и завърза найлонова качулка върху ситно накъдрената си коса. — Човек никога не знае кога ще спре дъждът, като гледа как невъзмутимо си ръми.

Кафъри погледна Мадокс и прошепна:

— Сега си припомни — на пода.

На петнайсетия етаж се качи майка с две мъничета между една и три години и, след като спря на седемнайсетия, асансьорът продължи към най-високия, двайсети етаж. Сега вътре се бяха събрали шестима човека и едно куче. Мадокс пристъпваше от крак на крак, явно не се чувстваше комфортно. На слизане спряха още три пъти. Когато стигнаха партера, асансьорът беше препълнен.

— Сега е ден — заяви Мадокс, когато излязоха навън, и потри уморено лице. Момичето с бебето притисна нос към стъклото, щом отминаха. — Той ги е пренасял нощем.

— Да, но можеш ли да си представиш да изминеш всичките тези етажи, независимо дали е ден или нощ? Да се взираш в цифрите, както го правихме току-що ние с теб и най-накрая, след всичко това, да издърпаш товара от асансьора. — Тръгна към паркинга. Зад него хидравличната рампа на лекотоварния камион се затвори и фолксвагенът потрепери на мястото си. — Целият този път от входа на блока до паркинга. — Спря, разтвори длани. — Погледни нагоре. Колко прозорци виждаш?

— Джак, това все пак е комплекс „Пийнс“. Определено няма да е бил първият път, когато пред този блок посред нощ някой е мъкнал подозрителен пакет, бъди уверен.

— Ти видя труповете. — Кафъри понижи глас. — Недей да твърдиш, че не си усетил миризмата им. Трупът мирише дори три дни след смъртта, Стив, направо смърди. Знаеш го много добре. Тази миризма не се забравя никога, не може да се отмие.

— Може да има и друго място.

— Разбира се. — Джак кимна и пое шумно въздух през носа. — Да, разбира се. Значи ти просто си се вкопчил в това, ясно. Просто си се вкопчил в тази навежда.

При тези думи изражението на Мадокс се промени. Една синя веничка на слепоочието му изпъкна, а когато заговори, гласът му беше много тих, почти недоловим.

— Тази сутрин се обади шефът: чул, че подготвяме някакъв профил. Така че сега имам задачата да те покривам.

— Главният детектив предпочита почиващи върху случайността огледи и улики? — Кафъри поклати глава. — Стив, погледни фактите в очите — екип „Е“ вероятно е почукал на вратата на всички расисти в Източен Гринич и всички ще бъдат на седмото небе, ако им се удаде да натрият носа на някакъв нещастен местен дилър на наркотици. Закарай го някъде, по-далеч от тях за няколко дни. На детектив инспектор Дайъмънд това просто му харесва, то му е в кръвта, а аз започвам да се питам, Стив, дали не го прави, защото знае, че може, защото… — Той пъхна ръце в джобовете си и срещна сивия поглед на Мадокс с тъмносините си очи, изпълнени с предизвикателство. — Защото ти му позволяваш.

— Все още си на тримесечен изпитателен срок при нас, Джак. Не го забравяй.

— Не съм.

— Ще те върна в Шрайвмур. Пожелай на Вероника късмет за химиотерапията от мое име.

— Стив, почакай…

Но той вече бе тръгнал и се наложи Кафъри да надвика рева на лекотоварния камион.

— Старши детектив Мадокс! — Гласът му рикошираше между високите етажи. Децата на входа подадоха глави, стреснати от вика. — Ще докажа, че сте насочили подозренията си не към когото трябва, старши детектив Мадокс… Ще докажа, че той дори не е черен!

Но Мадокс не спираше да върви. Лекотоварният камион мина на втора и фолксвагенът на Близнака, покрит с бяла мушама, бе понесен из улиците на Детфорт на нещо като парад, наподобяващ индийска сватба.

Пъбът беше празен. Куче вълча порода спеше край газовата отоплителна печка, подпряло глава на предните си лапи. То отвори едното си око, когато Кафъри влезе и се запъти към бара. Бети, барманката, с дантелена блуза с дълбоко деколте и чифт очила с големи стъкла и рамки, увесени на верижка около врата й, не си направи труда да го поздрави. Извади цигарата от устата си и просто го зачака да заговори, поставила леко лакираните си нокти върху кранчето за наливна бира.

Кафъри показа служебната си карта.

— Добрата стара полиция.

— Да, помня. Искате ли нещо за пиене, или не искате?

— Давайте, след като сте почнали. Една… — В този пъб нямаше никакво уиски. — „Белс“. — Потърси дребни в джоба си. — Как върви работата?

— Ами, вижте как изглежда заведението. Репортерите се появиха отникъде, нахлуха вътре и изплашиха половината ни редовни клиенти.

— Вие разговаряхте ли с тях?

Бети изсумтя и висящите й тюркоазени обеци затрептяха.

— Не бих се докоснала до мръсните им пари. Казвам ви, ще ми се нищо от това да не се беше случвало.

— Такова е желанието на всички ни. — Джак отдели стъпала от лепкавия мокет и седна на една табуретка. — Бети, помниш ли младия мъж, когото интервюирахме тук?

— Цветнокожото момче ли? Дето офейка?

— Да.

— Това е Близнака. Тези хора дават толкова странни имена на децата си, нали? Приближете се. — Даде му знак да се доближи с осеяната си с изпъкнали вени ръка. В пъба нямаше никой друг, но тя заговори едва когато Кафъри се надвеси достатъчно близо, за да може да чуе шепота й. — Този Близнак. — Обхвана китката му с ръката си. — Вестниците пишат, че момичетата го използвали. Нали се сещате — наркотици.

— Да.

— Е, те трябва да ги вземат отнякъде, нали? — Бети се потупа заговорнически по носа. — Това е всичко, което казвам. — Тя избърса една чаша с кърпа на „Джей Клоф“ и я постави пред него. — Той се преструва, че просто ги вози като таксиметров шофьор, но аз не съм сляпа. Знам, че това им дава възможност да вършат дребните си трансакции.

— Джони познава ли го?

— Разбира се. — Бети премигна насреща му и Кафъри бе възнаграден с пълния изглед на богатите сенки по клепачите й. — Близнака винаги я откарва. Нея и Пинки, ако не дойде с колелото си.

— Нея и кого?

— Наричаха я „Пинки“, когато работеше.

— Ребека — прошепна той, странно смутен заради нея самата.

— Точно тя. Сега е художничка. Седи в онзи ъгъл на бара с четките си и не обелва и дума по цял следобед.

Внезапно кучето стана и изръмжа. Кафъри се обърна навреме, за да види как вратата се затвори и сянката на някакъв мъж се оттегли зад матираното стъкло.

— Влизай, скъпи, отворено е — провикна се Бети, преметна кърпата през рамо и излезе иззад бара. Отвори вратата и остана там известно време, като гризеше ноктите си и се взираше по улицата, преди да се предаде и да я затвори. — Един от редовните ни клиенти. Трябва да ви е видял и да си е помислил, че сте от някой вестник. — Взе чашата му, избърса бара и я постави на чиста подложка. — Или пък знае, че сте полицай.

Кучето се настани отново край газовата печка и се почеса по ухото със сивкавата си задна лапа, примижало от удоволствие.

Когато Кафъри си тръгна, улиците бяха пусти. Тротоарите бяха изсъхнали, но от дърветата все още капеше вода, а в процепите между плочите пълзяха земни червеи. Внезапно забеляза очертанията на сянка, която се движеше с неговото темпо, и тихото поскърцване на велосипед. Обърна се.

— Добър ден, детектив.

Ребека спря и се подпря с дългия си крак на бордюра на тротоара, за да запази равновесие. Беше с кафяви шорти, широка сивкавобяла блуза и хваната на опашка дълга коса. Към задното колело с изтъркани каишки беше прикрепена кожена папка.

Джак пъхна ръце в джобовете си.

— Това случайна среща ли е?

— Не съвсем. — От люляка над тях се стичаха капки, които оставяха тъмни петънца по блузата й. — Продължавам да ходя в пъба, знаете ли, и се питам… видях ви, като си тръгнахте.

— Разбирам. — Очевидно тя имаше да му каже нещо. — Сетили сте се нещо ли?

— Ами, да. — Тя присви извинително уста. — Вероятно не е важно. Вероятно само ви губя времето.

Докато я гледаше, си помисли, че беше забравил колко е хубава.

— Все пак го кажете, по-добре е от нищо.

— Добре. — Говореше предпазливо, сякаш очакваше да й се присмее всеки момент. — Спомних си нещо за Петра.

— Какво?

— Понякога докато заспивам, нали се сещате, онзи момент преди да се унесеш напълно, когато всичките ти сънища от предишната нощ се връщат?

— Да.

Моментът му беше много добре познат. Именно там срещаше често Юан и Пендерецки.

— Сигурна съм, че не е важно, но снощи, вече в полусън си спомних следното: Петра ми беше казала, че е алергична към грима. Никога не се гримираше. Вижда се по картините ми. Беше винаги бледа. — Слънцето си проби дупка през облачната покривка и сянката на миглите й падна върху златистозелените ириси на очите й. — На снимката в дипломатическото ви куфарче… тя прилича на кукла. Виждала съм и преди мъртъвци, но изглеждаха по-реални от нея.

— Съжалявам, че видяхте това.

— Не съжалявайте.

— Ребека.

— Да? — Младата жена наклони глава на една страна и го погледна. Една дъждовна капка падна от люляковото дърво върху бузата й. — Какво има?

— Защо не ми казвате нищо за Близнака?

— Какво за него?

— Той е тръгнал с Шелин през онзи ден. Защо не го казахте?

Тя кръстоса ръце под малките си гърди и се вгледа в пръстите на краката си.

— Защо според вас не съм казала?

— Нямам представа.

— Не бъдете наивен. Той търгува с наркотици, продава на Джони, ето защо.

— О, боже! — Кафъри поклати обезсърчено глава. — Ребека, нали знаеш колко сериозно е това?

— Разбира се, че знам. Нима мислите, че съм мислила за нещо друго? — Младата жена прехапа устна. — Близнака няма нищо общо със случилото се.

— Добре, добре. — Джак потри челото си. — Мисля, че сте права. Проблемът е, че май съм единственият. Според всички играчи, които са от значение, засега Близнака е най-вероятният извършител. Той го е загазил, Ребека, ама съвсем истински го е загазил.

— Не е той. Не знам как можете дори да си помислите…

— Аз не го мисля! Казвам ти — аз не мисля, че е той!

— Боже мили! — Ребека изви кормилото на велосипеда встрани от него, внезапно притихнала. — Не е необходимо да ставаме гадни по този въпрос.

— Ребека… виж. — Кафъри направи пауза, почувствал се изведнъж глупаво. — Съжалявам. Просто… имам нужда от помощ в това отношение. Имам нужда от някой, който да бъде напълно откровен с мен, за да мога да си поема дъх, за разнообразие.

— О, за бога! — прошепна тя. — Всички имаме нужда да си поемем дъх. А на вас ви плащат, за да разкривате нещата.

— Ребека…

Но тя не се обърна. Продължи да върти педалите, блузата се плъзна надолу по едното й кафяво рамо. Кафъри остана сам и стоя така няколко минути насред тротоара, ядосан и объркан, загледан натам, където я бе погълнал градът.