Родени за ченгета

11

Двама патрулни полицаи се възхищаваха на дукатито на Мейс, паркирано пред Дейли Билдинг.

— Страхотно е — каза по-възрастният от тях, докато Мейс възсядаше машината.

— Да — кимна тя.

— Дукати, а? — попита той, разчел емблемата на резервоара.

— Италианско производство. Истинска мечта.

По-младият полицай огледа стегнатата й фигура и красивото лице.

— С удоволствие ще я споделя с теб, ако ме повозиш някоя вечер — предложи той и се ухили.

— Спрете да разговаряте с бивши затворнички и си вършете работата! — излая някакъв глас зад тях. Думите бяха изречени с такава злоба, че полицаите подскочиха. Когато видя кой е, Мейс машинално посегна към мястото, на което някога държеше оръжието си.

Жената крачеше към тях и патрулните ченгета побързаха да се изпарят.

Както обикновено Мона Данфорт беше облечена в скъп костюм на „Армани“. Край добре оформеното й бедро се полюшваше голямо дипломатическо куфарче, в което със сигурност се криеха съдбите на поне десетина бъдещи жертви на амбициите й. Тя беше висока, изключително привлекателна и все още нямаше четирийсет. Мейс с неудоволствие беше принудена да признае, че русите къдрици около изящната й шия са в състояние да завъртят ума на всеки мъж. Краката й бяха дълги почти колкото цялото тяло на бившата полицайка. Беше завършила Юридическия факултет на Станфорд, където, разбира се, бе изпълнявала длъжността главен редактор на студентското списание. Беше омъжена за шейсет и пет годишен мултимилионер от Ню Йорк, който щедро задоволяваше всичките й финансови претенции, и то без да й натрапва присъствието си. Благодарение на него тя живееше във фантастичен мезонет близо до Пен Куотър, обграден с огромни тераси. Но външният вид, парите и служебното й положение бяха само част от причините, поради които Мейс ненавиждаше тази жена, при това не най-главните.

Тя прекрасно знаеше, че позицията федерален прокурор е само поредното стъпало в кариерата й. Беше чувала, че животът на Мона Данфорт е планиран внимателно, до последния детайл: след кратко пребиваване в кабинета на федералния прокурор на окръг Колумбия тя възнамеряваше да стане главен прокурор на САЩ и член на Апелативния съд — позиция, която й отваряше пътя към голямата мечта на живота й — пожизнено назначение във Върховния съд на страната. Преследвайки тази мечта, Мона печелеше възложените й дела с всички възможни средства, включително нарушаване на закона и притискане на свидетели, като в хода на този процес използваше политически услуги от всякакъв вид, за да задоволи амбициите си.

Вече беше успяла да присъства на две официални вечери в Белия дом просто защото съпругът й беше един от главните спонсори на предизборната кампания на президента. За разлика от нея Бет Пери, която беше изградила кариерата си с упорит труд и стриктно спазване на законите, не беше канена нито веднъж на подобна вечеря. И това беше една от причините за ненавистта, която по-малката й сестра изпитваше към тази жена.

Мона спря на крачка от мотоциклета и огледа фигурата на Мейс, която се беше облегнала на него с каската в ръце.

— На какво си заприличала, господи! — възкликна Мона. — Допусках, че изобщо не си толкова твърда, колкото говореха хората, и се оказах права. Двете години вътре са детска забавачка в сравнение с онова, което те очакваше при максимална присъда! Трябва да благодариш на сестра си, че беше наблизо, за да ти държи потната ръчичка!

Мейс нахлупи каската и натисна стартерния бутон. После вдигна визьора, закова очи в лицето на Данфорт и иронично подхвърли:

— Хей, Мона, само до временно изпълняващ длъжността ли успя да стигнеш за двете години, през които ме нямаше? Май трябва да удвоиш подмазването, преди лицето ти да е заприличало на задник!

След тези думи тя пусна съединителя и рязко потегли. В страничното огледало за миг се мярна разкривеното от гняв лице на госпожа прокурорката. Безспорно беше постъпила глупаво, но си мислеше, че е проявила крайна сдържаност. Това беше най-малкото, което би желала да причини на тази жена.

Разполагаше с доста време до срещата с богаташа Олтман и знаеше точно как иска да прекара първия си ден на свобода. Превключи скоростите и дукатито се стрелна напред.

Носеше се с рев по крайбрежния булевард. Над мътните води на Потомак летяха гларуси, които пикираха стремително, грабваха в човките си някакви лъскави боклуци и бързо набираха височина. Край огрените от слънцето паметници се тълпяха туристи с карти в ръце. Пред високата ограда на Пенсилвания Авеню 1600 се разхождаха агенти на Сикрет Сървис. Отсреща, на Капитолийския хълм, цареше обичайното оживление. Заобиколени от армия сътрудници и сладкодумни лобисти, сенаторите и членовете на Камарата на представителите ловко играеха сложен политически танц.

В много отношения този град беше болен, корумпиран и влудяващо дразнещ. Но въпреки това Мейс се усмихна на ококорените туристи в един автобус, от който разглеждаха забележителностите на столицата — мемориалите на Джеферсън и Линкълн и внушителния бял обелиск на Джордж Уошингтън. Това беше нейният град.

Мейс Пери се беше завърнала в него.