Родени за ченгета

22

Тази сутрин Рой Кингман пропусна баскетбола и отиде направо на работа. Нед беше на поста си. Изглеждаше много по-съсредоточен от обикновено и дори не беше разхлабил униформената си вратовръзка, която се беше впила дълбоко в месестия му врат. Поздрави го с два пръста, а решително вирнатата му брадичка недвусмислено сочеше, че днес не е пропуснал нито един убиец.

Влизай спокойно.

Рой взе асансьора за „Шилинг и Мърдок“. Полицията все още беше там. Кухнята и кабинетът на Даян бяха запечатани с ленти. Очевидно криминалистите продължаваха работата си. Размени по няколко думи с колегите си, опитвайки се да запази самообладание. Така бе постъпил и с Мейс, която явно беше виждала много повече трупове от него, но гледката на тялото на Даян в хладилника го беше разтърсила. От тогава насам не можеше да мисли за нищо друго.

Мина покрай кабинета на Честър Акерман, но вратата беше затворена. От секретарката му в съседната стая научи, че в момента управляващият съдружник е разпитван от полицията. В крайна сметка Рой се прибра в кабинета си и затвори вратата. Седна зад бюрото, включи компютъра и се зае да преглежда пощата си. Вниманието му беше привлечено от петия имейл, който беше изпратен от Даян Толивър. Датата беше петък, няколко минути след десет. През уикенда не беше проверявал пощата си, тъй като нямаше неотложни задачи. Възнамеряваше да го направи в понеделник, но точно тогава откри тялото й в хладилника. Имейлът беше подписан само с инициалите й: ДЛТ.

Самото послание беше кратко дори по най-съвременните стандарти.

„Трябва да се фокусираме върху А-“.

Защо беше прекъснала писането? И защо беше изпратила имейла, без да го довърши?

Рой си даваше сметка, че това може да се дължи на десетки причини, всяка по-тривиална от другата. Самият той беше правил какво ли не с клавиатурата пред себе си. Ако беше нещо важно, Даян със сигурност щеше да повтори имейла или да го потърси по телефона. Включи мобилния си телефон, но съобщение от нея нямаше. Прегледа списъка с пропуснатите обаждания, но Даян не фигурираше и там. Нищо. Нула.

„А“.

Самотната буква не му говореше нищо. Ако означаваше името на клиент, имаше поне няколко, чиито имена започваха с А. Извади списъка им на екрана и ги преброи. Оказаха се двайсет и осем. С единайсет от тях беше работил в екип с Даян. Повечето бяха фирми от Близкия изток, но имаше и доста имена на хора. Колега от кантората? Тук работеха близо петдесет души, плюс още двайсет и двама в чужбина. Рой се познаваше лично с всички, които бяха във Вашингтон. След кратко ровене в паметта си установи, че с „А“ започват личните и фамилните имена на десет души. Алис, Адам, Абърнати, Айкенс, Честър Акерман.

Знаеше, че полицията е копирала файловете от компютъра на Даян, следователно вече разполагаше с това, което той откри току-що. Но не беше ли по-добре да им се обади и да разкаже какво е намерил в пощата си?

Може би няма да ми повярват.

За пръв път в живота си разбра какво са изпитвали хората, които беше защитавал в съда. Излезе от кабинета си и тръгна към асансьорите. Имаше нужда от кратка разходка край реката, за да прочисти главата си. Кабината спря на четвъртия етаж, вратата изсъска и се отвори. До слуха му долетя чукане, придружено от пронизителното свирене на флексове. В асансьора влезе мъж на средна възраст с каска на главата и бяла риза с къс ръкав.

Етажът беше в основен ремонт, поискан от новия наемател. Всички в сградата брояха дните до приключването му, изнервени от постоянния шум и мръсотията.

— Как върви работата? — поинтересува се Рой и огледа навитите на руло чертежи, които човекът с каската стискаше под мишница.

— Бавно — каза той. — Имаме твърде много проблеми.

— Обичайните самоотлъчки? Или инспекторите не бързат да приемат обекта?

— И двете. Пък и разни неща изчезват…

— Как така изчезват? Какво липсва?

— Инструменти, храна. А пък аз си мислех, че тази сграда се охранява.

— Човекът с униформата долу не върши работа — рече с въздишка Рой.

— Чух, че убили някаква адвокатка — подхвърли работникът. — Вярно ли е?

— За съжаление, да.