Родени за ченгета

70

— Да, помня мисис Толивър. Тя беше от постоянните ни клиенти.

Мейс и Рой седяха на една маса в „Симпсънс“. За късмет се оказа, че сервитьорът, с когото разговаряха, беше обслужвал Даян в петък вечерта.

— Не беше сама, нали? — попита Мейс.

— Не, беше с кавалер. Случилото се с нея е ужасно!

— Можете ли да опишете мъжа? — попита Рой.

— Мислите, че има нещо общо със смъртта й? — обърна се към него сервитьорът.

— Все още не изключваме нищо.

— А вие от полицията ли сте?

— Частни детективи сме — поясни Мейс. — Наети от семейството й. Предполагам, че полицията вече е била тук, нали?

— Да — кимна човекът.

— Е, ще ни го опишете ли? — нетърпеливо каза тя.

— Бял, около петдесет, с прошарена руса коса. Късо подстригана и доста оредяла. — Ръката му посочи Рой. — По-нисък от вас, някъде към метър и осемдесет. Носеше костюм.

— Брада, очила?

— Не.

Мейс му показа снимката от шофьорската книжка на Уоткинс.

— Не е той — поклати глава сервитьорът.

— Случайно да разбрахте името му?

— Не. Сметката плати мисис Толивър.

— Виждали ли сте го и друг път с нея?

— Не.

— Как бяха с апетита?

— О, много добре. Мисис Толивър поръча филе миньон с картофено пюре и салата. Накрая пи кафе, без десерт. Мъжът избра сьомга, а преди нея яде супа от миди.

— Вино, коктейли?

— Тя изпи чаша наливно мерло, а той две чаши шардоне.

— Имате добра памет.

— Не съвсем. Когато полицията се появи, просто извадих поръчката им от компютъра.

— Помните ли кога дойдоха и кога си тръгнаха?

— Дойдоха към седем и половина, тръгнаха си два часа по-късно. Помня с точност времето на пристигането им, защото тъкмо тогава погледнах часовника. Братовчед ми беше обещал да дойде в осем без петнайсет, за да изпие едно питие на бара, та проверявах дали не е станало толкова.

— А сигурен ли сте за часа на напускането?

— Беше петък вечер, но заетите маси бяха само две-три. По тази причина ги забелязах, като си тръгнаха. А и на сметката са изписани датата и часът. Тръгнаха си почти веднага след като платиха, а аз отидох да отсервирам.

— Някой от двамата да ви изглеждаше нервен? — поинтересува се Мейс.

— Всъщност те не дойдоха заедно. Тя дойде първа, а след малко се появи и той. Седнаха на ей онази маса. — Показалецът му се насочи към малка ниша в дъното. — Доста е уединена.

— А заедно ли си тръгнаха? — попита Рой.

— Не. Тя си тръгна първа. А той излезе с наведена глава, сякаш не искаше да виждат лицето му.

Зададоха още няколко въпроса, после Рой остави визитната си картичка — за всеки случай. Излязоха на улицата и Мейс измъкна от джоба си заключенията на съдебния лекар.

— Какво има? — попита Рой.

— Не знам. Вероятно нищо.

— Не е вечеряла с Уоткинс, което означава присъствието на друг мъж.

— По всичко личи, че е така. Освен това не са искали да ги виждат заедно. Срещат се в отдалечен ресторант, на уединена маса, идват и си тръгват поотделно.

— Колата ми остана в гаража, а до Александрия е твърде далеч, за да стигнем пеша — отбеляза той.

— Можем да вземем такси до имението на Олтман, а оттам ще продължим с моето дукати.

— Мислиш ли, че онези, които ни следят, вече знаят, че си се нанесла у Олтман?

— Възможно е.

— Ами ако се опитат да хванат Олтман, за да ти окажат натиск?

— Хърбърт ми каза, че в имението живеят трима охранители, които се въртят на смени. Предполагам, че след сблъсъка си с бандата ХЗ-12 Ейб е решил да си създаде своя малка армия. Единият е бивш тюлен, вторият е бил снайперист в Отряда за спасяване на заложници към ФБР, а третият е работил в Сикрет Сървис, откъдето са го изпратили в Ирак като част от звено за борба с тероризма.

— Мамка му! — учудено поклати глава Рой. — Защо не видях никой от тези хора, когато бях там?

— Защото така са обучени.

Таксито ги стовари пред имението на Олтман. За няколко минути Мейс събра вещите, които й бяха нужни, и ги хвърли в раницата. Излязоха навън и се насочиха към мястото, на което беше паркиран мотоциклетът.

— Какво има в раницата? — попита Рой.

— Разни неща.

— За взлом?

— Хайде, качвай се.

Рой едва успя да възседне дукатито, когато кракът на Мейс включи на скорост, отпусна съединителя и задното колело с пронизителен вой захапа асфалта. След секунди профучаха през автоматично отворилият се портал и тя превключи на най-висока скорост. Минути по-късно вече се носеха по магистралата „Джордж Уошингтън“, оградена от дървета. Скоростта беше толкова висока, че Рой не можеше да види дори лицата на хората в колите, които задминаваха.

— Защо караш толкова бързо, по дяволите? — най-после извика в ухото й той.

— Обичам високите скорости.

— Някога да си падала с това нещо?

— Още не съм — извика тя, опитвайки се да надвие грохота на мотора.

Рой я прегърна през кръста и отправи кратка, но пламенна молитва към Всевишния.