Родени за ченгета

32

За място на вечерята Бет беше избрала „Кафе Милано“ — един от най-шикозните ресторанти на Вашингтон, посещаван от хора, които искаха да бъдат забелязани. Широките му витрини гледаха към тиха странична уличка, която тази вечер беше задръстена от черни лимузини и джипове с правителствени номера.

Барът беше свързан със залата за хранене, което я правеше доста шумна, но благодарение на високия си пост Бет получи маса в най-отдалечения й край. Беше се разделила с униформата и бе облякла пола до коленете и бяла блуза с отворена яка. Русата й коса падаше свободно на раменете, а грубите боти бяха заменени от елегантни черни обувки с високи токчета. Основната част от охраната й беше останала навън, но на бара се бяха настанили двама цивилни агенти, които се наливаха на воля с безалкохолни.

Моторът на лъскавото дукати заглъхна. Мейс смъкна каската си и влезе в заведението, разминавайки се с групичка мъже в официални костюми и платената им компания, чийто дъх със сигурност би повредил полицейските дрегери във всички щати на страната. Очите й на ченге машинално ги проследиха до огромния бял хамър, зад волана на който се беше настанил трезвен на вид техен колега, също облечен в черен костюм.

Тя спря до бара и се огледа. Почти веднага забеляза сестра си, която й махаше от дъното на салона. Седна срещу нея и пъхна каската си под масата. Колосаната покривка светеше от чистота, от кухнята се носеха съблазнителни аромати. Публиката наоколо беше разнообразна — хора на всякаква възраст, във всякакво облекло — дънки, костюми, маратонки и елегантни обувки.

— Добре си се пременила, сестричке — подхвърли тя.

Бет се усмихна и огледа дрехите на Мейс. Черни панталони, плътно прилепнал сив пуловер с изрязано деколте и обувки с висок ток.

— Днес май си пазарувала — отбеляза тя.

— Аха. Сама каза, че съм отслабнала.

— Тези обувки не ти ли пречат да сменяш скоростите?

— Никакъв проблем. Просто прескачам онези, които са ми неудобни.

Бет поръча две чаши вино на сервитьора, който безшумно се изправи край масата. Изчака го да се отдалечи и предложи:

— По-добре да пием нещо леко, защото си с превозно средство. Освен това ти плащаш, а тук е доста скъпо.

— Звучи ми добре. Предполагам, че тази вечер не си въоръжена.

— Не съм. Правилникът забранява да нося оръжие, когато възнамерявам да пия алкохол.

— Още ли предпочиташ четирийсети калибър, когато не си на служба? Или се задоволяваш с Глок двайсет и шест?

— Двайсет и шест, служебното ми оръжие.

— Сигурно ти харесва.

— Нищо подобно, Мейс. Службата ни изисква да бъдем въоръжени.

— Твоята служба.

— Е, тази вечер и двете сме беззащитни.

Донесоха виното.

— Да пием за сестрите Пери и да си пожелаем още дълги години да сме заедно — вдигна чашата си Бет.

— За това ще пия с удоволствие — отвърна Мейс, бързо възвърнала доброто си настроение.

— Значи твоят приятел Кингман е открил ключ в някаква книга, която му е изпратила Толивър — започна Бет, наблюдавайки я над ръба на чашата.

Мейс сдъвка една твърда маслина и направи опит да демонстрира изненада.

— Ключ ли? За какво?

— Все още не знаем.

— Отпечатъци?

— Да.

— На Толивър?

— Откъде знаеш?

— Ами след като го е изпратила, трябва да го е пипала, нали?

— Днес си ходила в магазина на онзи мошеник Байндър. Защо?

Мейс отпи голяма глътка вино и бавно остави чашата.

— Следиш ли ме, Бет?

— Не бих го нарекла следене.

— А как би го нарекла, по дяволите?

— Наредих да те наблюдават.

— Да ме наблюдават! За две години светът май доста се е променил. Просто не знам какво означава това.

— Бет!

Обърнаха се и видяха кмета, изправил се на няколко крачки от тях. Зад него се виждаше част от антуража му, нареден в индийска нишка. Беше млад и хубав мъж. Повечето обитатели на Вашингтон бяха единодушни, че върши добра работа за града. Същевременно обаче беше от онези потайни политици, чиито намерения и цели не бяха лесни за разгадаване.

— Здравейте, господин кмете. Помните ли сестра ми?

Кметът се приближи, стисна ръката на Мейс и се приведе над нея.

— Радвам се да те видя — прошепна той. — Ако имаш нужда от помощ, обади се. Внимавай и се пази от неприятности, окей?

Изрече всичко на един дъх, с равен глас и без никакво замисляне. Този човек едва ли помни собствените си думи, рече си Мейс.

— Семейна вечеря, така ли? — изправи гръб кметът.

— Нещо такова — усмихна се Бет.

— Много добре. Как върви разследването на убийството на Толивър?

— Вече ви звънят телефоните, нали?

— Те винаги звънят, но аз съм се научил да обръщам внимание само на онези, които заслужават.

— Тези такива ли са?

— Просто ме дръж в течение.

— Напредваме — отвърна Бет. — Ще ви информирам за всичко ново.

— Много добре.

— А какво става с другия случай?

— Съжалявам, но той е извън моите компетенции.

След тези думи кметът се обърна и изчезна с бързината, с която се беше появил. Сътрудниците му го последваха с телефони на ухото. Явно приемаха обажданията на важни люде, които имаха значение за него.

— Този човек ще запази поста си, докато е жив — отбеляза Мейс.

— При всички случаи много по-дълго от мен — кимна Бет.

— Да се върнем на наблюдението — сухо предложи сестра й.

Бет шеговито се прекръсти.

— Нали щяхме да празнуваме?

— Добре де, ще празнуваме. Но за целта се нуждая от още една чаша вино. Искам да вдигна тост за наблюдението.

— Не, една ти е достатъчна. А преди да яхнеш проклетия си мотоциклет, ще хапнеш добре и ще се поразходиш на чист въздух. Една положителна проба за алкохол автоматично ще те върне в затвора.

— В такъв случай да поръчваме, иначе ще вземеш да извадиш дрегера направо на масата!

Храната беше отлична, както и обслужването. Поне десетина души се отбиха да поздравят шефката на полицията. Повечето от тях бяха любезни, но имаше и такива, които на всяка цена държаха да се оплачат от някакъв проблем.

— Доста си популярна — отбеляза Мейс. — Фактът, че не си в униформа, очевидно няма значение.

— Май съм прекалено популярна — въздъхна Бет.

— Какво?

— Не се обръщай. На хоризонта се появи нашата любима прокурорка.

— А аз съм само на една чаша вино, по дяволите! И цял ден не съм помирисвала забранени субстанции!

Сестрите се обърнаха към Мона Данфорт, която тържествено крачеше към масата им.