Родени за ченгета

63

Когато приключиха с храната, слънцето вече залязваше. Хърбърт им я бе сервирал в мраморен павилион, наподобяващ римски руини, край изкуствено езеро с водопад и стотици водни лилии.

— Дали Хърбърт приема оферти за частни партита? — поинтересува се Рой и лапна последното сочно късче свинско с помощта на пръчиците.

— А защо ти е да си тръгваш оттук, след като ти предлагат пълно меню? — сви рамене Мейс, отпивайки глътка китайска бира.

— Това означава ли, че офертата ми да влезеш във ваната… — започна Рой, но изведнъж млъкна.

— Какво за нея? — изгледа го Мейс.

— Нищо, нищо.

— Виж какво, трябва ми известно време — каза тихо Мейс. — Последните няколко години от живота ми бяха толкова трудни, че всяка връзка беше немислима. Не че с моята професия имах особени шансове…

— Разбирам.

— Но твоята компания ми харесва — бързо добави тя. — Никога няма да забравя какво рискува заради мен.

Тя се наведе над масата и направи няколко резки с пръчиците си върху салфетката.

— Кабинетът на Даян Толивър.

— Нима искаш да се върнеш там? Защо?

— Нещо се е случило, Рой. Онези типове със седана се появиха непосредствено след посещението ми в кабинета.

— Откъде биха могли да знаят, че си влизала? С теб бях само аз. Можеш да бъдеш сигурна, че не съм го споделил с никого.

— Трябва да проникнем и в къщата й.

— Тя не е ли запечатана от полицията?

— Само с лента.

— Но това ще бъде престъпление! И то повече от едно. Като нищо ще те върнат в затвора!

— Аз вече съм в затвора, Рой! — мрачно въздъхна тя. — Просто другите не могат да видят решетките.

— Какво се надяваш да откриеш в къщата й?

— Тя ни насочи към Андре Уоткинс, но бандитите ни изпревариха. От което следва, че трябва да се сдобием с информацията по друг начин.

— Това не е ли работа на полицията?

— Някакви мръсници се опитаха да ме убият. Не мога да оставя нещата така.

— Но нямаш представа дали случилото се има връзка с Даян.

— Интуицията ми нашепва, че има. А аз вярвам на интуицията си.

— Никога ли не греши?

— Не и по важните въпроси.

Рой спря поглед на голямата спортна зала, която се издигаше малко встрани от къщата за гости на Олтман.

— Готова ли си за една малка баскетболна тренировка?

— Какво? — втренчи се в лицето му Мейс. — Не ти ли стигна онази с Психото?

— Предполагам, че нашата ще бъде доста по-приятелска.

— Не бъди толкова сигурен. Помниш ли как описа играта ми? Аз мога да се сравнявам с най-добрите. За съжаление не си нося екипа.

— Бас държа, че Олтман разполага с всичко необходимо.

— Не — поклати глава тя. — Видях какво направи с Психото. Не мога да се меря с теб.

— Хайде де! Ще бъда по-внимателен.

— Ей това исках да чуя! — иронично проточи тя, замълча за момент и вдигна глава. — Какво ще кажеш за „КОНЧЕ“?

— „КОНЧЕ“ ли?

— Е, знаеш за какво говоря.

— Мисля, че съм я играл един-два пъти.

— В интерес на истината, аз я играх непрекъснато през последните две години. Навит ли си?

— Няма проблеми.

— Не ми звучиш убедително. На какво ще играем?

— Как така на какво?

— Няма да се потя за нищо!

— Какво си намислила?

— Не е каквото очакваш. Никакви голи масажи за победителя, никакви подобни гадости!

— Добре. Без голота, без докосване. Обещавам.

Тя го погледна колебливо.

— Хайде, Мейс! Нали вярваш на интуицията си?

— В случая интуицията ми подсказва, че ще приема всичко, което предложиш.

— Добре. Ако ти победиш, ние продължаваме разследването самостоятелно, без ченгетата. Но ако победя аз, отиваме при тях, разказваме им всичко, което знаем, и оставяме нещата в техни ръце.

Мейс го гледаше с каменно изражение.

— Нали няма да обърнеш гръб на интуицията си? — настоя той.

— Май очаквах малко повече от теб, Рой — промълви тя.

— А пък аз мисля, че на даден етап ще ми благодариш — тръсна глава той. — Готова ли си?

— Добре — изправи се тя. — Очаква те сериозно изпитание, Кингман!