Родени за ченгета

42

Мейс яхна мотоциклета и продължи пътя си, потъвайки още по-дълбоко в района, в който дори човек на риска като нея би трябвало да се появява само с оръжие и с подкрепата на минимум две патрулни коли. Но тя знаеше точно къде отива. Не беше сигурна защо, ала някакво вътрешно чувство я тласкаше напред. Може би то имаше връзка с думите на Мона, изречени в онази тоалетна. Мейс беше готова дори да се върне в затвора, но не и да повлече Бет със себе си.

Намали скоростта. По-скоро усещаше, отколкото виждаше неясните силуети по улиците, очите зад пердетата и главите, залепени за затъмнените автомобилни стъкла. Всички се питаха какво прави толкова късно в район като този. Тук човешката екосистема беше изключително крехка, но същевременно безкрайно устойчива. И напълно непозната за повечето жители на града. Но Мейс изпитваше силно влечение към нея. Тя добре знаеше, че тук границата между ченгето и бандитът е почти невидима, но съществува. Обикновеният гражданин трудно би проумял за какво става въпрос, ала всяко ченге щеше да я разбере.

Вдигна глава и го видя. Беше точно пред нея, разположен в центъра на 6Д като глиобластом, заобиколен от други, по-малки тумори. Изоставеният жилищен блок беше виждал повече дрога, смърт и насилие от всички други сгради на територията на града. От време на време полицията го прочистваше, но бандитите винаги се завръщаха — като мравките от разринат мравуняк. Именно там, на покрива на блока, Мейс беше организирала своя наблюдателен пост. Главно защото никой бандит не можеше да повярва, че някое ченге би дръзнало да се приближи до него. Проникването й в този затворен свят беше предшествано от едномесечна работа под прикритие. Скрила фотоапарат и очила за нощно виждане в широките си дрехи, тя купуваше и продаваше дрога в големи количества, като същевременно отблъскваше сексуалните апетити на цяла банда хищници с помощта на голямата си уста и любимия си Глок 37. Това беше едно от предимствата на работата под прикритие на подобно място — без оръжие щеше да изглежда подозрителна, защото всички останали бяха въоръжени.

От покрива се разкриваше отлична гледка към мястото, което трима братя латиноамериканци бяха превърнали в център за продажба на дрога. Те ръководеха една от най-жестоките банди на територията на Вашингтон. По онова време Мейс работеше в Отдела за борба с наркотиците, но амбициите й съвсем не се изчерпваха с разбиването на поредната нелегална мрежа. Тези типове бяха заподозрени за поне дузина жестоки убийства. Мейс правеше снимките, а колегите й подслушваха джиесемите на братята с надеждата да съберат доказателства за доживотни присъди.

Почти нищо не се беше променило. Сградата беше все същата изоставена дупка, макар че след изграждането на полицейска сателитна станция на първия етаж по нареждане на Бет престъпната дейност в нея рязко намаля. Според циркулиращите в затвора слухове двама от братята латиноамериканци се бяха преместили в Хюстън. Полуразложеният труп на третия беше открит в парка „Рок Крийк“. Говореше се, че е бил ликвидиран от собствените си братя, които го хванали да отклонява значителни суми от общата им търговия с дрога. Явно тези момчета бяха брутално жестоки и не се спираха пред нищо. Мейс беше убедена, че братята я бяха разкрили по някакъв начин — най-вероятно чрез съгледвачите си в района или благодарение на свой човек в полицията. И отмъщението им се стовари върху нея със страшна сила.

Защо просто не ми пуснахте един куршум в главата? Всичко щеше да приключи бързо и чисто, с мигновена болка, и толкова.

Пред очите й отново изплува видението, което не я беше напускало през двете години в затвора. По-ясно от всякога. Мръсниците, които я подредиха, най-вероятно щяха да се измъкнат. Докато лежеше на желязното легло, в главата й се подреждаха сложни планове — как ще се хване за някоя незначителна улика, ще работи по нея денонощно и в крайна сметка ще ги пипне. А после триумфално ще ги предаде на полицията и ще си върне предишния живот.

Изправена на седалката, тя озадачено поклати глава. Нима наистина съм го вярвала?

Трийсет процента от сините униформи във Вашингтон бяха убедени, че Мейс е виновна. Това бяха хиляда и двеста полицаи. Но трийсет процента звучеше по-добре от хиляда и двеста души. Съзнаваше, че това няма значение, но не можеше да не мисли за него. Огледа тъмната уличка, на която се беше появила след часове взиране през телеобектива, в резултат на което животът й се беше променил завинаги. Усети напоения парцал в устата си, който беше превърнал мозъка й в желе. Силните ръце, които приковаха нейните към тялото. Свистенето на гуми, поставило началото на пътуването й към ада. Иглите в тялото си, течността в носа и устата си. Повръщането, безутешните ридания, стенанията, проклятията. Но най-вече риданията. Бяха я пречупили. Отне им адски много време, но в крайна сметка бяха успели.

Ако ви пипна, ще ви убия. Но по всичко личи, че няма да успея. И какво ще ми остане? Надеждата, че някакъв ветеран бездомник ще бъде обвинен в убийство благодарение на мен, а после ще ми върнат нашивките?

Ами ключето и имейлът? Какво общо можеше да има с тях Докъри? Явно изникваха доста повече неизвестни, отколкото си беше въобразявала.

Разсъжденията й бяха прекъснати от някакъв шум наблизо. Ръката й машинално се плъзна към джоба. Мъжът беше чернокож, с бръсната глава. Само няколко сантиметра по-висок от нея, но поне с трийсет и пет килограма по-тежък. И нито грам от тези килограми не беше тлъстина. Тя знаеше, че много бандити поддържат отлична физическа форма, за да избягат от ченгетата или пък да могат да ги пребият, ако се наложи.

— Хубава машинка — каза чернокожият. Носеше яке с качулка и джинси. Беше обут в червено-бели баскетболни маратонки с развързани връзки.

— Всички така казват — отвърна Мейс и вдигна визьора на каската си.

Десният джоб на якето му беше издут, очевидно от пистолет. А изпънатият крачол на джинсите подсказваше, че носи резервно оръжие, прикрепено към левия прасец. Пръстите й се стегнаха около предмета, който държеше в собствения си джоб.

— Сигурно — каза чернокожият. — Ама за това не си чувала, нали?

В ръката му се появи обемист полуавтоматичен пистолет, който Мейс с един поглед прецени като пълен боклук. Но когато жертвата ти е на половин метър, едва ли са ти нужни уменията на снайперист от морската пехота.

— Искам мотоциклета! — обяви той.

— Можеш ли да платиш?

Дулото се насочи към челото й.

— Мога, стига тази каска да не е от кевлар. А сега си извади ръката от джоба, кучко! Много бавно, за да не ти пръсна черепа!

— Това е само телефон.

— Покажи го!

Мейс издърпа телефона и го вдигна пред очите му.

— Ето, най-обикновена „Нокиа“ три-пет-седем.

— Ти си много загубена кучка!

— Чакай да чуеш мелодията.

— Каква мелодия?

Струята лютив спрей го удари право в зениците. Той изкрещя, изпусна пистолета и падна по гръб, притиснал длани към очите си. Мейс прибра флакона за самозащита, маскиран като джиесем, който беше купила от магазина на Байндър.

— Има всички екстри, плюс план за лична защита — спокойно обясни тя, после вдигна пистолета, извади патрона от цевта и го хвърли в близкия контейнер за смет. С резервното оръжие 22-ри калибър се случи същото, след като тя успя да навие крачола на джинсите му и да го изтръгне от ластика. През цялото време бандитът се гърчеше на тротоара.

— Как се казваш?

— Очите ми изгоряха, кучко! — простена той.

— Значи трябва да прекратиш грабежите. Та как ти беше името?

— Ще те убия, кучко! Ще те убия!

— Това е интересно, но няма да ни отведе доникъде. Името?

— Няма да ти го кажа, да те вземат мътните!

— Ако го кажеш, ще ти дам нещо, което ще облекчи паренето.

Чернокожият престана да се гърчи, но ръцете му останаха върху очите.

— Какво? — изкрещя той.

— В джоба ми е. Името?

— Бръснача.

— Истинското ти име!

— Дарън.

— Дарън кой?

— Хей, умирам!

— Фамилното ти име?

— Мамка ти! Ще те убия!

— Името! — спокойно настоя тя.

— Роджърс, по дяволите! Роджърс!

— Добре, Дарън Роджърс. — В ръката й се появи малък флакон. — Погледни ме!

— Какво?!

— Ако искаш паренето да изчезне, трябва да ме погледнеш, Дарън.

Той се изправи до седнало положение. Дланите му останаха притиснати към лицето.

— Така няма да стане. Отвори очи и ме погледни.

Чернокожият бавно свали ръце и успя да вдигне към лицето й сълзящите си кървясали очи. Цялото му тяло се разтърси от усилията. Тя напръска зениците му с течността във флакона. Няколко секунди по-късно Дарън изправи гръб и напълни дробовете си с въздух.

— Какво направи, мамка му?

— Магия.

— Защо ме подреди така?

— Да кажем, че съм свръхчувствителна към заплахите с пистолет и псувните.

— Ти изобщо знаеш ли къде се намираш? Сигурно си от Айова или някой друг смотан щат! Наоколо няма паметници, които да зяпаш.

— Всъщност съм родена във Вашингтон и работното ми място беше тук в продължение на години.

Дарън се изправи и започна да разтърква очите си.

— Веднага престани! — заповяда Мейс. — Иначе отново ще почнеш да виеш от лютивото вещество, което е полепнало по ръцете ти. Не съм сигурна, че магията ще подейства втори път.

Той отпусна ръце.

— Какво направи с пищовите ми?

— Изхвърлих ги на боклука, но първо извадих патроните. Между другото, пружината на полуавтоматичния нищо не струва. Сигурно засича на всеки втори изстрел. А ако някой види другия, положително ще умре от смях!

— Платих за него двеста кинта.

— Значи са те ограбили. Той е толкова точен, колкото и старият картечен ТЕК-9 от хиляда метра. Преведено на нормален език, означава, че можеш да улучиш нещо само с голям късмет.

— Май те бива по оръжията, а?

— Едно време бяха най-добрите ми приятели.

— Шантава кучка!

— Пак тази грозна дума!

— За какво ти е името ми?

— Наблизо ли живееш?

— Ти ченге ли си?

— Не съм. Питам от любопитство.

— Израснал съм на една пряка оттук — каза мрачно чернокожият.

— С какъв екип работиш? Тук изборът е голям.

— Нямам екип.

— Аха. Значи си един от самотните бандити, които действат наоколо…

— И какво?

— Нищо. Питам се как още си жив без екип и със скапано оръжие.

— Защо според теб ми викат Бръснача?

— Ами може би защото наистина си умен?

— За такъв ме броят.

Мъжът направи една крачка напред, скрил очите си с ръка.

— Хич не си го и помисляй, Дарън! — вдигна телефона тя. — Виждаш ли копчето тук? Натисна ли го, малкото ми телефонче се превръща в електрошоков „Тейзър“ с мощност един милион волта. А ти се превръщаш в пържола.

Той свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Имаш ли семейство? — попита тя.

— Може ли да си прибера скапаните оръжия от боклука?

— След като си тръгна. На мен не ми викат Бръснача, ама и аз не съм глупава.

— Какво търсиш тук? — попита той и се огледа. — Наоколо наистина действат доста екипи.

— Те са прекалено заети да се гърмят едни други, за да ми обърнат внимание. Но ти благодаря за загрижеността.

— Пет пари не давам дали ще ти откъснат главата, или не!

— Че защо да даваш? — сви рамене тя. — Хайде, Бръснач, върви да си прибереш скапаните пищови. И се радвай на малкото време, което ти е останало.

Завъртя ръчката на газта и дукатито се стрелна в нощта.