Родени за ченгета

72

— Здрасти, Нед — каза Рой, насочвайки се към служебните асансьори. През нощта не беше мигнал, ослушвайки се за стъпките на убийците. Дотук дойде с автобуса, за да може да се върне с маркизата, която беше останала в гаража.

Нед стоеше зад мраморния плот и изглеждаше възбуден.

— Разбра ли, че тази нощ тук е имало пожар, Рой? — попита той.

— Пожар ли? — направи се на изненадан адвокатът. — Къде?

— Всъщност не е било точно пожар. Някой просто е включил алармата. Това е престъпление!

— Знам — кимна Рой. — Но кой би извършил подобно нещо?

— Пожарникарите бяха бесни. Чух ги да казват, че алармата е била включена на петия етаж. Предполагам, че ще проверят магнитните карти на всички, за да открият виновника.

При тези думи на Рой направо му призля. Снощи беше използвал магнитната си карта, за да проникнат в сградата, което беше регистрирано в базата данни. Как щеше да обясни този факт? Какво беше наказанието за злонамерено включване на противопожарната аларма?

„Денят едва ли може да започне по-зле“, мрачно поклати глава той.

Но се оказа, че греши.

— Рой?

Честър Акерман го гледаше намръщено от преддверието на кантората.

— Да, Честър?

— Какво се е случило с лицето ти, по дяволите?

Рой докосна подутото си око и насинената си буза.

— Блъснах се в една врата.

— Трябва да говоря с теб — процеди Акерман и тръгна към кабинета си. — Веднага!

— Какво става, Джил? — попита Рой, поглеждайки към младото момиче на рецепцията, което беше станало свидетел на репликите.

— Загазил си, Рой.

— Вече разбрах. Имаш ли представа защо?

— Много скоро ще научиш.

Рой се отби в кабинета си да остави куфарчето и тръгна към стаята на шефа си. Затвори след себе си и седна срещу него.

— Виждаш ми се по-малко стресиран, Честър — приятелски подхвърли той.

— Съмнявам се да е така, защото главата ми всеки миг ще се пръсне! — рязко отвърна Акерман.

Рой преметна крак върху крак и направи опит да не изглежда прекалено любопитен.

— Какво става?

Моля те, Господи, нека да не е проклетата противопожарна аларма!

— Чух, че си поел защитата на онзи тип, когото полицията арестува за убийството на Даян! Вярно ли е? Моля те, кажи ми, че е пълна глупост. Моля те!

— Чакай, ще ти обясня…

— Значи е вярно?! — надигна се със зачервено лице Акерман.

— Срещнах се с този човек и той ме помоли да го представлявам. Нямам никакви…

— Ти познаваш убиецът на Даян?! Познаваш този мръсник?!

— Все още не е доказано, че той е убиецът, Честър.

— О, я стига глупости! Нали е бил в сградата онази сутрин? Незаконно! Казаха ми, че полицията разполага с неоспорими доказателства за вината му!

— Кой ти каза?

— Няма значение. Искам да знам, защо си решил да поемеш защитата му?

— Вероятно защото не съм забравил принципа „невинен до доказване на противното“, на която ни учеха в университета.

— Престани с тези глупости! Ти си служител на тази кантора. Ние не се занимаваме с наказателни дела, което означава, че нямаш право да поемаш защитата на когото и да било без съгласието на фирмата и лично моето! — Акерман замълча за миг, после гневно добави: — Съгласие, което никога няма да получиш!

— Срещнах се с този човек само веднъж, нищо повече — сви рамене Рой. — Преди време, още като служебен защитник, съм го защитавал по обвинение в нападение. Освен това не съм убеден, че той е извършителят, Честър…

— Пет пари не давам в какво си убеден! Няма да го защитаваш, и точка!

— Нещо не ми харесва тонът ти! — хладно го изгледа Рой и започна да се надига от мястото си.

— Още по-малко ще ти хареса, ако не ме послушаш!

— Мога да напусна.

— Разбира се, че можеш. Но защо би го направил, по дяволите? Нима ще размениш златната кокошка за някакъв шибан клошар, обвинен в убийство?

— Той не е шибан клошар, а ветеран, който е проливал кръвта си за тази страна! — възрази Рой и лицето му почервеня. — В гърба му и до ден-днешен има виетнамски шрапнел!

— Добре, добре. Но е убил Даян. Така че решавай.

— Ще те уведомя — кимна Рой и тръгна към вратата.

— Кингман!

— Казах, че ще те уведомя!

Вратата се затръшна зад гърба му.