Родени за ченгета

15

— Значи току-що излизаш от пандиза и веднага бързаш да се забъркаш в убийство, а? — подхвърли той.

Успяха да си намерят място на бара в прочутото заведение на Бен, което се намираше на Ю стрийт, в съседство с театъра „Линкълн“, и както обикновено беше претъпкано. Рой отхапа от лютия хотдог и облиза горчицата от пръста си.

— В нищо не се забърквам. Просто се аклиматизирам към външния свят.

Мейс лапна парче пушена наденичка, сдъвка го и облиза устни. После натопи шепа пържени картофки в кетчупа и ги натъпка в устата си.

Забелязал блаженото изражение на лицето й, Рой се ухили.

— Искаш ли цигара?

— Може би.

— Затворническата храна е отвратителна, нали?

— Аха.

— Все още недоумявам кой е посегнал на Даян.

— Добре ли я познаваше?

— Две години работехме заедно.

— Това не означава, че я познаваш. Ходил ли си й на гости?

— Два пъти. На някакъв служебен купон преди около три месеца, а първия път беше още преди да постъпя във фирмата. Тя отговаряше за набирането на нови адвокати.

— Трудно ли те взеха?

— Не съвсем. Но ми дадоха повече пари, отколкото заслужавам.

— Срещу които те вкараха в мелницата на платените часове?

— Нищо подобно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме разбирай погрешно. Работя здраво, понякога седем дни в седмицата. Но в „Шилинг“ много-много не разчитат на платените часове.

— Мислех, че адвокатите изкарват пари точно така. Като в романите на Гришам.

— Ние работим с договори — обясни Рой. — Имаме солидни клиенти с дълбоки джобове, които ги предпочитат. Наясно сме с обема на работата и те са готови да си плащат. Фирмата разпределя дивидентите според приноса на всеки отделен служител. Така се избягват неприятните изненади, а системата е далеч по-ефективна от изсмукването на платени часове от клиентите.

— Но какво става, ако се случи нещо необичайно?

— В договорите има специална клауза, която гарантира плащанията при настъпването на подобно събитие. И тогава получаваме повече пари.

— За съдебни дела или сделки?

— За сделки. Делата ги възлагаме на външни фирми, но запазваме отговорността и надзора.

— Ти колко изкарваш?

— Това е поверителна информация.

— Ако беше публична, нямаше да те питам.

— Повече, отколкото заслужавам. Вече ти казах.

— Баща ми смяташе, че правото е благородна професия.

— Може би, но не за всички.

— И аз не му повярвах — каза Мейс и изяде остатъка от наденичката си.

По-късно, когато излязоха от заведението, Рой попита:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Довечера имам среща, на която очаквам да получа предложение за работа.

— Каква?

— Асистент при научни изследвания.

— Не те виждам в някоя лаборатория, облечена в бяла престилка и с очила на верижка около шията — констатира Рой.

— Не става въпрос за лаборатория. Професорът се занимава с урбанистични проблеми. Изследва градски райони, които познавам добре, или поне доскоро познавах.

— Районите с голяма престъпност?

— Бинго!

— Кой е професорът?

— Ейбрахам Олтман.

— Бащата на Бил Олтман?

— Кой е този Бил Олтман?

— Работеше в градската полиция, докато бях адвокат по наказателни дела. По-възрастен от мен, някъде към четирийсет и пет. Добър юрист, един от благородниците в професията.

— Не зная дали са роднини.

— Ейб е професор в Джорджтаун, неприлично богат човек.

— Значи е същият. От сестра ми знам, че е милиардер, но не е работил за богатството си.

— Вярно е. Значи го познаваш, така ли?

— Случи се така, че веднъж му помогнах.

— Но без да подозираш, че е богат?

— Това нямаше връзка с желанието да помогна. А откъде идват парите му?

— Родителите на Ейб са живеели в Омаха, къща до къща с някакъв младеж, който току-що бил основал инвестиционна компания. А те решили да вложат всичките си пари в нея.

— Омаха? Да не би да имаш предвид…

— Точно — кимна Рой. — Уорън Бъфет, станал известен като Оракула от Омаха. По всяка вероятност родителите на Ейб са продължили да инвестират при него, постепенно превръщайки се в най-големите акционери на „Бъркшър Хатауей“. След смъртта им няколко десетилетия по-късно състоянието им възлиза на повече от един милиард долара, дори след плащането на солидни данъци. Наследява го Ейб, който е единственото им дете.

— А пък аз се чудех как един университетски професор може да си позволи служител като мен — промърмори Мейс.

— Кажи му, че искаш шестцифрена заплата, пълна здравна осигуровка и платен отпуск. Убеден съм, че няма да му мигне окото.

— А ти ще му кажеш ли една добра дума за мен?

— Какво?!

— Да ми ходатайстваш.

— Искаш да дойда с теб при Олтман?

— Аха. Към шест и половина ще мина да те взема от службата.

— Няма да се връщам там.

— В такъв случай ще те взема от къщата ти.

— Апартамент е — поправи я той. — Винаги ли действаш толкова бързо?

— Искам да наваксам двете изгубени години от живота ми.