Родени за ченгета

6

На изгрев-слънце седанът свърна в тихата задънена уличка и спря на алеята пред приятна двуетажна къща с широка веранда. Охраната и подвижните заграждения бяха единственият знак, че тя се обитава от най-високопоставения полицай в окръг Колумбия. Загражденията бяха изместени в момента, в който колата се появи на улицата.

— Какво става, Бет? — учуди се Мейс. — Никога досега не си имала охрана. Да не говорим за шофьора, който те вози.

— Времената се менят, сестричке. А и кметът настоя.

— Получила си заплахи?

— Заплахи получавам всеки ден. Както тук, така и в управлението.

— Знам. Но какво се е променило?

— Не мисли за това.

Колата намали ход. Бет свали страничното стъкло и размени няколко думи с дежурните полицаи. После влязоха в къщата. Мейс остави сака с малкото си вещи от затвора и се огледа.

— Няма ли да ми кажеш защо са ти сложили охрана?

— Вече ти казах. Не ми харесва особено, но кметът настоя.

— Но защо…

— Стига, Мейс!

Сестрите се спогледаха смръщено, после Мейс отстъпи.

— А къде е Слепеца?

Сякаш в отговор на въпроса се появи стар двайсеткилограмов пес с кафява козина на сиви и черни петна. Той подуши въздуха, изскимтя и се втурна към Мейс. Тя се отпусна на колене, почеса го зад ушите и навря нос в меката му козина. Щастливият пес я лизна по ухото.

— Слепеца ми липсваше почти толкова, колкото и ти — призна Мейс.

— И той страдаше за теб — отвърна Бет.

— Мъчно ли ти беше за мен, приятелю? — попита Мейс и разроши козината му.

— Още не мога да повярвам, че искаха да го приспят само защото е сляп! Това куче има нос, който му върши работа повече от мощен бинокъл!

Мейс се изправи, но продължи да гали главата на песа.

— Ти открай време мъкнеше у дома разни животни с проблеми — обърна се към сестра си тя. — Помниш ли глухата котка и трикракия боксер?

— Всяко живо същество има право на шанс в живота.

— Включително и по-малките сестри ли?

— Отслабнала си, но изглеждаш в отлична форма.

— Тренирах всеки ден. Това ме крепеше.

Тя разгада особения поглед на сестра си за част от секундата.

— Чиста съм, Бет. Влязох чиста и не се докоснах до нищо от онова, което се предлагаше. Трябва да ти кажа, че там циркулира повече дрога, отколкото в централата на „Пфайзер“. Смених метадона с ендорфини. Ако искаш, веднага ще дам проба урина за изследване, за да ти докажа, че съм чиста.

— Не искам нищо подобно — поклати глава Бет. — Но трябва да си готова, защото това със сигурност ще бъде едно от изискванията на пробационния служител.

Мейс въздъхна. Почти беше забравила, че ще бъде на пробация в продължение на цяла година заради някои допълнителни фактори в присъдата й. При нарушение незабавно щяха да я върнат в затвора, и то за по-дълъг срок от излежаните двайсет и четири месеца.

— Познавам човека, свестен е — добави Бет. — Първата ви среща е следващата седмица.

— Мислех, че ще е по-скоро.

— Обикновено е така, но аз го предупредих, че ще живееш при мен.

Мейс впери поглед в лицето й и попита:

— Нещо ново за онзи, който ме накисна?

— Имам известна представа, но за това ще говорим по-късно.

Тонът, с който бяха изречени тези думи, накара Мейс да не настоява.

— Умирам от глад, но първо искам да се изкъпя — смени темата тя. — Не е лесно да имаш две минути на ден под студения душ цели две години.

— Горе има всичко — кърпи, сапун, шампоан. Подредила съм дрехите ти в спалнята за гости.

Трийсет минути по-късно сестрите се настаниха в просторната кухня, за да хапнат бъркани яйца, бекон и препечени филийки, които Бет беше приготвила, докато Мейс беше в банята. Шефката се беше преоблякла в дънки и широка тениска с надпис „Академия на ФБР“. Беше боса, а косата й беше прибрана на конска опашка. Мейс носеше бяла риза с дълъг ръкав и джинси, които не беше обличала две години. Преди й бяха впити, а сега й висяха.

— Ще ти трябват нови — отбеляза сестра й. — Колко тежиш в момента? Около шейсет?

— По-малко — отвърна Мейс и изопна с палец колана на джинсите. — Не знаех, че преди две години съм била такова прасе.

— Ами, прасе — поклати глава Бет. — Дори тогава правеше повече обиколки от колегите си. Никой мъж не смееше да се надбягва с Мейс Пери.

Ярките лъчи на утринното слънце нахлуваха през прозореца. Бет наблюдаваше как сестра й се наслаждава на всяка хапка и внимателно отпива от чашата с кафе. Мейс забеляза погледа й и остави вилицата и чашата на масата.

— Знам, че изглеждам жалка — промълви тя.

Дългите пръсти на Бет хванаха китката й.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че всичко свърши и отново си тук, до мен…

Гласът й секна, очите й се насълзиха. А тези очи бяха видели най-лошото, което градът можеше да предложи. Подобно на Мейс, и тя беше започнала кариерата си в най-опасните квартали на Вашингтон — напълно непознати на туристите, с изключение на онези от тях, на които животът им е омръзнал.

Шефката скочи и отиде до плота, за да си налее още кафе. Остана там за малко, насочила поглед към миниатюрния заден двор, докато възвърне самообладанието си. Мейс отново започна да се храни.

— Спомена, че си ми подготвила някаква изненада — подхвърли между хапките тя.

— Ела, ще ти я покажа — кимна Бет, доволна от смяната на темата.

Отключи вратата, свързваща къщата с гаража, и чукна с лакът електрическия ключ. Широкото помещение беше разделено на две. В едната част беше паркиран черен джип чероки, но широката усмивка на Мейс беше предизвикана от возилото, което заемаше другата част.

Яркочервен мотоциклет „Дукати Спорт 1000“ — единственото нещо, за което бе пръснала пари, без да мисли. Беше го купила на смешно ниска цена от едно дебело ченге, което се беше сдобило с него по време на своята криза на средната възраст, но така и не беше посмяло да го възседне.

Тя коленичи и плъзна длан по предната вилка „Марцоки“, изработена от матиран алуминий. После пръстите й докоснаха амортисьорите „Закс“, неведнъж омекотявали тръскането по неравни терени, докато преследваше бандити. Задната част на мотоциклета имаше подвижен капак, който му придаваше аеродинамична форма, а под него се криеше допълнителна седалка, превръщаща го в двуместен. Но Мейс предпочиташе да кара сама. Дукатито беше оборудвано с шестстепенна скоростна кутия, пълен инжекцион „Марели“ и четирицилиндров двигател, който развиваше мощност от почти сто конски сили при осем хиляди оборота в минута. Мейс го беше задържала далеч по-дълго от мъжете, с които бе имала връзка, защото любовта й към тази машина беше много по-силна.

— Как са го пропуснали кредиторите ми? — вдигна глава тя.

— Нищо не са пропуснали. Просто го прехвърлих на мое име като част от хонорара за административните услуги, които ми дължиш. — В ръката на Бет се появи ключ. — Валидността на книжката ти не е изтекла, нали?

— Дори да е изтекла, не можеш да ми попречиш да го възседна! — възбудено отвърна Мейс.

— Хубав отговор пред началник на полицията, който се е клел да спазва закона — поклати глава Бет.

— Хайде, чао! — каза Мейс и нахлупи каската.

— Хей, чакай малко!

Тя се обърна точно навреме, за да види как Бет й подхвърля черното кожено яке, което й беше купила малко след като се сдоби с мотоциклета.

Облече го. Беше й леко отесняло в раменете, но въпреки това се почувства прекрасно. Вероятно защото раменете и останалата част от тялото й най-сетне бяха свободни. Тя натисна бутона на стартера.

Откъм кухненската врата се разнесе драскане на нокти, после Слепеца започна да лае.

— Никога не е понасял този мотоциклет! — извика Бет, опитвайки се да надвие грохота на двигателя.

— Защо? — широко се усмихна Мейс. — Звукът е чудесен!

Бет вече беше натиснала копчето за автоматично отваряне на гаражната врата. Само след секунда дукатито излетя с рев в чистия утринен въздух, оставяйки характерния си подпис върху циментовия под на гаража.

Охраната така и не успя да отмести подвижните бариери. Мейс ловко ги заобиколи, навеждайки спортната машина на сантиметри от земята. Двигателят реагира безупречно, сякаш отдавна се беше превърнал в неразделна част от нея. От италианските ауспуси се проточи дълга диря синкав дим.

Униформените охранители се почесаха по главите и отправиха въпросителни погледи към шефката. Тя вдигна чашата си с кафе в шеговит тост, след което се прибра. Но за всеки случай остави гаража отворен. Преди четири години се беше разделила с една врата, защото малката й сестричка нямаше търпение да изчака действието на автоматиката. А Бет нямаше никакво намерение да повтаря грешката си.