Родени за ченгета

20

Мейс летеше по виещите се пътища към „земята на конете“, където течеше бавен и обикновено труден процес на обединение между старото и новото. Тя отиваше на гости при майка си, но скоро си даде сметка, че се е загубила. Реши да се върне, но това доведе до окончателното й объркване. В крайна сметка спря на някакъв черен път в гората и направи опит да се ориентира. Долови движение вдясно от себе си, обърна се и сърцето й пропусна един такт. Машинално посегна към пистолета, какъвто, разбира се, нямаше.

— Как успя да се измъкнеш, по дяволите? — изкрещя тя.

Към нея се приближаваше Кравата Хуанита, следвана по петите от Бялата лилия Роуз с деветнайсетте зъба в устата. Хуанита беше въоръжена с широка до ушите усмивка и револвер „Смит & Уесън“ 40-и калибър, а Лилията размахваше любимия си назъбен нож. Мейс натисна стартера, но двигателят отказа да запали. Двете жени хукнаха към нея.

— Няма я сестра ти да ти помогне, кучко — викна Хуанита.

Роуз не каза нищо, просто вдигна ръката си с ножа, очаквайки командата на пчелата майка, за да забие назъбеното острие в шията й.

— Направи го, Бяла лилия. А после ще се махнем от това шибано място.

Острието се стрелна надолу със страшна сила и потъна в шията на Мейс, близо до ключицата.

— Не!

Мейс падна от леглото. Топла кръв шурна от носа й, влязъл в съприкосновение с ръба на нощното шкафче. Приземи се по корем на килима.

Слепеца, който спеше на пода, облиза лицето й, издавайки състрадателно скимтене.

— Добре съм, приятелю, нищо ми няма.

С усилие се обърна по гръб, стана и пристъпи към ъгъла. Там сви ръцете си в юмруци и приклекна в защитна позиция. Дишаше учестено, очите й пронизваха мрака. Слепеца легна пред нея, а червеникавата му муцуна потрепваше, безпогрешно подушила страха.

Час по-късно все още беше там, залепила гръб за стената, боядисана от сестра й в успокоителни сини тонове специално за нейното завръщане. Не мислеше за Хуанита и Роуз, а за себе си. Виждаше собственото си изтерзано от метадона тяло, натикано в ъгъла. Никога през живота си не беше изпитвала такива мъки.

Тя изобщо не видя бандитите, които се нахвърлиха върху нея, докато наблюдаваше един от центровете за разпространение на дрога в Шести район. А след като в продължение на три дни й инжектираха упойващи вещества, вече не помнеше и името си. Смътно си даваше сметка, че слиза от някакви коли, нахлува в някакви магазини заедно с бандата, заплашва персонала с пистолет и граби каквото й попадне.

Веднъж стреляха по нея. Тя инстинктивно натисна спусъка, за да отвърне на огъня, но от цевта не излетя куршум. Оказа се, че оръжието й изобщо не е заредено. Накрая я арестуваха с празния зигзауер в ръка и достатъчно улики за тежка присъда по джобовете. Едва тогава си даде сметка, че останалата част от „нейната“ банда е изчезнала.

И тъй, по-малката сестра на полицейския началник на окръг Колумбия беше обвинена във въоръжен грабеж под въздействието на метадон. Пресата я нарече „Пати Хърст на XXI век“. После всичко се случи със светкавична бързина — арестът, съдебният процес и произнасянето на присъдата. Мона беше във вихъра си — истинска месомелачка на правосъдието. В резултат Мейс се озова на едно обжалване от двайсетгодишна присъда, която трябваше да излежи в затвор на хиляда и шестстотин километра от Вашингтон. Продължаваше да вижда гневната прокурорка, която я сочеше с пръст, тропаше по банката и настояваше „това животно“ да бъде изключено от обществото завинаги. Мислено Мейс я беше убивала поне сто пъти. А когато я осъдиха „само“ на две години, обществото вече беше настроено крайно отрицателно както към нея, така и към сестра й.

Камионетката на съдебна полиция стовари окованата Мейс пред вратите на затвора. Там вече бяха паркирани микробусите на медиите. Директорът на затвора явно изпитваше удоволствие да бъде под прожекторите, защото лично я поведе през шпалира от камери, репортери и враждебно настроени зяпачи. Последните я замеряха с боклуци, крещяха и ругаеха. Но тя вървеше с високо вдигната глава, заковала очи в металните врати на сградата, която през следващите две години щеше да бъде неин дом. Очите й обаче се пълнеха със сълзи, устните й потрепваха от неимоверните усилия да запази самообладание.

После тълпата изведнъж се раздели, за да пропусне висока жена с парадна полицейска униформа и четири звезди на пагоните, която закрачи редом с Мейс. Върху лицето на директора на затвора се появи смаяно изражение. Явно не беше очаквал подобен развой на събитията. Тълпата млъкна и престана да хвърля боклуци. Всички бяха впечатлени от авторитетната фигура на Елизабет Пери в парадна униформа, която крачеше до сестра си с твърдо като камък лице. Именно това лице виждаше Мейс през цялото време, то й помогна да издържи в къщата на ужасите, в която прекара следващите две години.

Сега, обзета от крайно изтощение, тя най-после заспа. Там, където беше — на пода в ъгъла. С образа на Бет пред очите си. Събуди се два часа преди разсъмване и с олюляване се насочи към банята. Изми засъхналата кръв от лицето си и се върна в леглото. През следващите три часа спа непробудно. Събуди се от ръцете на Бет, които нежно я разтърсиха.

Тя седна в леглото и се озърна. В погледа й се четеше несигурност.

Бет й подаде чаша черно кафе и седна до нея.

— Добре ли си?

Мейс отпи глътка от ароматната течност и отпусна глава на таблата.

— Да, добре съм.

— Изглеждаш уморена. Кошмари ли имаше?

— Защо питаш? — трепна Мейс. — Чу ли нещо?

— Не. Просто си мисля, че е нормално. Подсъзнанието ти все още вижда решетките на прозорците.

— Добре съм. Благодаря за кафето.

— Няма за какво. — Бет стана от леглото.

— Аз…

— Какво?

— Спомних си за медийния цирк при влизането ми в затвора. И неволно се запитах…

— Защо я нямаше армията от репортери при излизането ти?

— Аха.

— Отговорът е очевиден: ти си стара новина. Изминали са две години. Всеки божи ден се случват най-различни неща: национални или международни кризи, фалити на големи компании, взривявания на хора или пък безразборна стрелба на психопат по посетителите на квартален мол. Докато ти беше в затвора, фалираха стотици вестници, а оцелелите свиха персонала си наполовина. Телевизиите и радиостанциите търсят далеч по-пикантни новини, за да поддържат рейтинга си. Но за всеки случай аз им подготвих една заблуждаваща маневра.

— Какво говориш? — изправи гръб Мейс.

— Предложих им подробно интервю с теб в удобно за тях време. Реакцията им беше предвидима: защо изобщо да си правят труда, след като е толкова лесно?

— Умно, Бет — похвали я Мейс. — Тежък ден ли те чака днес?

— Не, разбира се. Нима не си чула, че от снощи насам престъпленията в този град като по чудо са спрели?

Мейс взе душ, преоблече се и отдели време за огледалото, пред което старателно оправи косата, лицето и дрехите си. След което се ядоса. Колкото и да се стараеше, майка й щеше да намери нещо нередно във външния й вид. Което, честно казано, нямаше да бъде кой знае колко трудно.

Минути по-късно Мейс запали дукатито и Слепеца веднага започна да вие зад затворената врата. Тя се усмихна и завъртя ръчката на газта. Не след дълго вече се носеше на запад, към Мемориал Бридж, който разделяше окръг Колумбия от щата Вирджиния. Докато си пробиваше път в трафика, мислите й неволно се насочиха към жената, която преди повече от трийсет години я беше дарила с живот. Част от нея би предпочела затвора пред срещата с майка й.