Родени за ченгета

87

Барбекюто бе отдавна угаснало, а слънцето се скри, отстъпвайки място на досадния дъждец. Облечени в обикновените си костюми, Райгър и Хоуп пътуваха в новата си кола.

— Всички заповеди са наред, нали? — шеговито се обади Хоуп.

— Аха — кимна Райгър. — Заключени са на сигурно място в личния ми сейф. Отскочих до банката веднага след като си тръгнахте.

— Значи ставаш параноичен дори към мен — заключи Хоуп, смъкна страничното стъкло и напълни дробовете си с влажния въздух. — Чии са подписите?

— На всички, които поискахме. Включително на Бърнс и Донъли.

— Дано Донъли най-после е започнал да ни приема сериозно. — Хоуп се извърна към партньора си и добави: — Барбекюто беше страхотно, Карл. Идеята ти беше много добра.

— Честно казано, и в момента бих обръщал бъргъри на скарата, вместо да пътувам към онова място.

Хоуп сведе поглед към адреса, който бяха получили заедно с подписаните заповеди.

— Някакъв склад в Арлингтън?

— Фалшив склад. При нас всичко е фалшиво. Ще видим табела за продажба или отдаване под наем. Встрани ще бъдат паркирани една-две коли. Чукаме на вратата, отваря ни някакъв тип с безлична физиономия, на когото показваме личните си документи, и влизаме.

— Какво можем да очакваме от срещата тази вечер?

— Искам да ни бъдат осигурени наемници, които ще натискат спусъка, докато ние координираме операцията. Само по този начин ще се мразя по-малко.

— Но ако нещата се объркат, ще последват още свидетелски показания в съда — отбеляза Хоуп, после с отвращение тръсна глава. — Господи, не мога да повярвам, че говоря такива неща!

— Трябва хубавичко да помислим, Дон. Аз не се безпокоя за тези типове, защото Бърнс със сигурност се е погрижил да не бъдат жители на нашето полукълбо. Ние просто разпределяме екзекуторите по места и даваме сигнал за изпълнението на плана.

— Разбирам, че Пери трябва да бъде елиминирана, но какво ще правим с онзи смешник, адвокатът?

— Ако не се беше намесил онази вечер, Пери нямаше да ни причинява повече неприятности. Но аз не му се сърдя. В заповедта пише Пери и всички останали по наша преценка. Ако решим да го оставим жив, той може да си адвокатства на воля, но след като погребе приятелката си. Лично аз не държа да попълвам колекцията си, която и бездруго е обезпокоително голяма.

Райгър се взря в далечината.

— Ето го. Какво ти казах?

Колата влезе в паркинга пред големия склад, на който беше окачена табела „Продава се“. Постройките всъщност бяха три, наредени една зад друга. Парцелът беше може би четири декара и се намираше в покрайнините на Арлингтън, които явно познаваха и по-добри времена.

— Приличат ми на постройки от петдесетте години — обади се Хоуп. — Учудвам се, че не са ги съборили, за да издигнат някой блок. Земята в Арлингтън е доста скъпа.

— Да, но те са собственост на разузнавателна централа, на която не й пука за паричните потоци и която едва ли отговаря на определението „мотивиран продавач“.

Райгър насочи колата в тясното пространство между две тухлени стени и спря в нещо като малък вътрешен двор.

— Две коли, точно както ти казах — отбеляза той. — Ако вратата отвори и безличният тип, за когото споменах, прогнозата ми ще бъде стопроцентова.

Но стоте процента не се получиха.

Отвори им дребна жена с къса кестенява коса, облечена с тъмни панталони и кафяво яке. На овалното й лице бяха кацнали очила с черни рамки. Тя им показа значката си и те й показаха своите.

— Последвайте ме.

Тръгнаха в индийска нишка по тъмния коридор.

— Не успях да прочета името ви на служебната карта — каза Райгър.

— Мери Бард.

— Добре, агент Бард. Ние сме Карл Райгър и Дон Хоуп.

— Наричайте ме Мери — подхвърли през рамо жената. — Знам кои сте, защото имам заповед да ви помагам за изпълнението на задачата.

— Наистина ще имаме нужда от помощ — потвърди Райгър. — Предполагам, че са ви запознали с детайлите?

— Да. И разбирам защо сте объркани. Разхождали са ви като слонове в стъкларски магазин и са искали невъзможното.

— Точно така. Ние сме от хората, които предпочитат да вършат нещата по свой начин.

— Според Бърнс ние трябва да осигурим логистиката, да привлечем необходимите ресурси и накрая да заложим капана — каза тя.

— Това вече ми звучи като стратегия.

— Внимавайте къде стъпвате. Ще включа осветлението едва след като стигнем до вътрешното помещение. Ченгетата имат навика да се отбиват насам.

— Разбрано. А вие откъде сте всъщност?

— Нали видяхте документите ми?

— Аз разполагам с няколко подобни комплекта и във всеки от тях пише нещо различно.

— Добре де, от Министерството на правосъдието. Това стига ли ви?

— Всички казват така — ухили се Райгър.

— Знам — отвърна с усмивка Бард.

Дон Хоуп се взираше в краката си.

— Защо са тези найлони по пода? — попита той и вдигна единия си крак.

— И по стените — добави Райгър, докосвайки стената до себе си.

Мери Бард реагира с грациозността на балерина и скоростта на тигър. Ритникът улучи Райгър в слабините и го заби в стената. Въздухът шумно напусна дробовете му, сърцето му прескочи един такт. Тъмнината им попречи да видят блясъка на двата двайсетсантиметрови ножа, които едновременно се появиха в ръцете на жената. Единият преряза гърлото на Райгър, който падна като подсечен, без дори да извика, инстинктивно притиснал с пръсти дълбоката рана.

Дон Хоуп успя да измъкне пистолета си. Но още преди пръстът му да се увие около спусъка, кракът на жената се стрелна напред с невероятна сила и строши коляното му. Сухожилията се скъсаха като прекомерно опънати ластици. Нечовешкият му рев беше прекъснат от рязък замах с втория нож, който разсече гърлото му. Артериалната кръв бликна като фонтан и плисна по стените на тесния коридор.

Хоуп рухна до мъртвия си партньор, от гърдите му излетя протяжен гъргорещ звук и дишането му спря. Осветлението се включи, в коридора се появиха някакви хора, които сръчно увиха труповете в големите найлонови листове и ги понесоха към микробуса, който чакаше на рампата в дъното на склада. Минута по-късно Райгър и Хоуп потеглиха на последното си пътуване.

Бард сръчно съблече окървавените си дрехи и остана по сутиен и бикини. Един от мъжете й подаде памучен гащеризон. Тялото й беше стегнато, с добре оформени мускули на ръцете, раменете и бедрата. Поради отсъствието на каквито и да било тлъстини многобройните й белези се открояваха релефно. Тя дръпна ципа на гащеризона, влезе в тоалетната и старателно изми от лицето, ръцете и косата си следите от двойното убийство. Свали очилата с черни рамки и ги пъхна в джоба си. Те бяха за нощно виждане, което й бе позволило да се ориентира в мрака далеч по-добре от жертвите си. Няколко минути по-късно тя напусна склада през една от страничните врати, запали двигателя на малкия смарт и пое към изхода. Включи мобилния си телефон едва когато излезе на междущатска магистрала 66.

— Готово — обяви тя и прекъсна линията.

Джарвис Бърнс остави слушалката и на лицето му се появи една от редките усмивки.

— На това му се вика йерархичен принцип, агент Райгър! — промърмори той.

Преди да се върне към обичайната си работа, погледна часовника си. След две минути се задействаха химикалите, с които бяха напоени специалните заповеди в банковия сейф на Райгър. За десет секунди документите, оневиняващи двамата агенти в случай на провал, се превърнаха в изпарения.