Родени за ченгета

91

— Благодаря, че ме приемаш толкова късно, Бет. — Седнал срещу бюрото на началника на полицията, Джарвис Бърнс бавно огледа кабинета. — Дано още дълги години работиш плодотворно…

— Опитвам се, Джарвис. Какво се е случило? По телефона не беше особено…

— Словоохотлив? Не обичам да обсъждам нещата по телефона.

— Агенцията за национална сигурност няма право да подслушва американските граждани, още по-малко пък агентите на американското разузнаване.

— Въпреки това човек не може да бъде сигурен, Бет.

Бърнс се облегна на стола и внимателно преметна сакатия си крак върху здравия.

— Няма да ти губя времето, но все пак ти дължа тази информация. — Замълча за момент, после тихо добави: — Агентите Райгър и Хоуп са мъртви.

Бет се приведе напред и присви очи.

— Какво се е случило?

— Вероятно отвличане. Били са измъчвани и пребити, а после са им прерязали гърлата.

— Къде се е случило това?

— Не сме сигурни. По всичко личи, че не са били убити на мястото, на което са намерени. Липсва кръв и всякакви други следи. — Показалецът му почука по плота на бюрото. — Телата им са открити в един контейнер за смет в южната част на Александрия.

— В контейнер? Като Джейми Мелдън?

— Точно така, но са убити по друг начин. С нож вместо с куршуми.

— Спомена, че са били изтезавани.

— Счупени крайници, премазана гръдна кост.

— Може би са бандитите на Нейлър. Той е в ареста и очаква процес по обвинение в тероризъм.

— Запознат съм подробно с престъпленията на Роман Нейлър.

— Съвсем наскоро разговарях с Райгър и Хоуп по този въпрос и изразих мнение, че трябва да работим заедно за разбиването на бандата.

— Не съм се занимавал с това, Бет. Дори не знам подробности по делото. Изпратиха ме тук, защото ние наредихме на Райгър и Хоуп да те запознаят с някои факти. Директорът Донъли настоя да те посетя. Вероятно се е чувствал задължен. Аз не се познавах лично с двамата агенти, но те все пак са държавни служители. Твърдо сме решени да пипнем негодниците.

— Аз какво мога да направя?

— Работим с ФБР, но искам и ти да се включиш в играта.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Джарвис.

— Знам. И няма да го забравя. — Бърнс се надигна да си върви. — Ще ми разрешиш ли един личен въпрос, Бет?

— Моля.

— Вярно ли е, че сестра ти е била арестувана?

— Кой ти каза? — спокойно го погледна тя.

— Хубава работа, Бет. Как бихме могли да се справяме с иранците и корейците, ако не знаем какво се случва в собствения ни двор?

— Беше недоразумение. Не й бяха повдигнати обвинения. Каза, че някакви хора в автомобил са стреляли по нея.

— Стреляли са по нея? Къде?

— В квартала Тринидад.

— В Тринидад ли? Кога?

— Посред нощ.

— Виж ти, виж ти — озадачено поклати глава Бърнс. — Но там имат навика да се стрелят, особено нощем.

— Тя би трябвало да го знае.

— Но какво е търсила там, по дяволите?

— Твърди, че е искала да огледа мястото, на което беше отвлечена.

— Но защо?

— Според мен си е втълпила, че ако успее да открие извършителите, ще може да изчисти името си и да се върне в полицията — въздъхна Бет. — Това е голямата й мечта, Джарвис. Отново да бъде полицай.

— Искрено й пожелавам да успее, но…

— Малко вероятно? Предполагам, че е наясно.

— А случаят „Толивър“?

— Какво за него?

— Снощи в кантората на Толивър е имало фалшива противопожарна тревога.

— Мислех си, че не се интересуваш от такива дреболии — изненадано го погледна Бет.

— Обикновено е така. Но ние реагираме на всякакви съвпадения, Бет. Например на факта, че в болниците се появяват хора със симптоми на погълнат антракс точно когато в метрото са измерени подозрителни стойности на въздуха. Такъв е случаят и с убийството в една уважавана юридическа фирма в Джорджтаун, което е последвано от фалшива тревога в същата сграда. Помниш ли историята с пилотските курсове във Флорида, където начинаещите пилоти не искали да бъдат обучавани как да излитат и кацат? В ретроспекция нещата изглеждат ясни като бял ден, но преди единайсети септември никой не им е обръщал внимание. Ето защо не си позволявам да подминавам дори и най-дребните инциденти. Събитията в онази юридическа фирма биха могли да се окажат отвличане на вниманието.

— От какво?

— Може би ще разберем едва когато стане късно. А на мен ми плащат, за да обръщам внимание на всички необичайни събития, Бет. Затова имам стомашна язва, а косата ми пада. Да имаш представа кой е включил алармата?

— Все още не — отвърна с непроницаемо лице Бет. — Но работим по въпроса.

— Хубаво. Информирай ме, ако откриете нещо.

— Добре.

— О, и още нещо, Бет. Кажи на сестра си да укроти топката. Две години беше далеч от теб. Надявам се, че не искаш да я изгубиш завинаги.

Бърнс напусна участъка с дълбоко задоволство. Беше предложил на Мейс Пери добър начин за измъкване.

Ако се възползваше от него, щеше да живее. Изборът беше в нейните ръце. Но ако не се оттеглеше, изборът бе негов.