Родени за ченгета

27

На вратата се почука и Рой вдигна глава от договора, който преглеждаше.

— Да?

На прага се появи младеж с кадифени панталони, раирана риза и евтина щампована вратовръзка, който дърпаше след себе си количката за разнасяне на поща. Едно старомодно, но все още полезно приспособление, защото дори в ерата на дигиталната информация юристите все още се нуждаеха от материали, изписани на истинска хартия.

— Специална доставка — обяви младежът.

— Остави я на бюрото, Дейв.

Младежът се приближи с някаква книга в ръце.

— Побиват ме тръпки — промърмори той.

— Защо?

— Заради мисис Толивър.

— Спокойно, Дейв, убиецът едва ли ще се върне — каза Рой.

— Нямах това предвид — рече Дейв и остави книгата на бюрото.

Рой се облегна в стола и скръсти ръце пред гърдите си.

— Хайде, казвай — въздъхна той. — Не ме дръж в напрежение.

— Това е от мисис Толивър — рече Дейв и почука с пръст книгата.

Рой се пресегна и я грабна.

— Кога я е оставила в стаята за служебната поща?

— Не знам.

— Защо не знаеш? Нали спазвате някакви процедури?

— Обикновено ни се обаждат и ние отиваме да приберем пратката. Действаме, след като попълнят специалния формуляр за доставка.

— Тогава защо не знаеш кога е била изпратена книгата?

— Просто я намерих в нашата стая заедно с формуляра. Вероятно тя сама е свършила тази работа. Секретарката й нищо не знае, вече я питах.

— Но тя беше убита в понеделник сутринта, а днес е вторник следобед. Защо я получавам чак сега?

— Вчера не разнасяхме поща, защото полицията беше тук. Току-що започнахме да работим, съжалявам.

Рой спря поглед върху корицата. Учебник по договорно право, доста старо издание. Юристите никога не си разменяха стари учебници. Тук имаше нещо.

— Тази книга беше ли при вас в петък? — вдигна глава той.

— Май я нямаше.

— Но не си сигурен, така ли?

— Не съм.

— Добре. А в понеделник?

— Не мога да кажа. В кантората беше истинска лудница. Но трябва да е била там в понеделник сутринта. Искам да кажа, че тя не би могла да я изпрати, след като са я убили…

— Може би го е направил някой друг, Дейв. Няма как да установим дали мисис Толивър е донесла книгата лично.

— Да, вярно — сепна се Дейв. — Ще си имам ли неприятности?

Рой се облегна назад и гневът го напусна.

— Вероятно не — отвърна той. — Благодаря ти, Дейв. Извинявай за острия тон, но всички сме изнервени…

Изчака вратата да се затвори след младежа и се вгледа във формуляра, прикрепен към книгата. Беше попълнен с равния почерк на Даян, който познаваше от много документи. Но графата за датата и часът на доставката беше празна. Срещу получателя беше изписано неговото име. Значи Даян действително е искала книгата да стигне до него. Ей така, без видима причина. Прелисти страниците. Нищо особено. Просто един стар учебник.

Телефонът иззвъня.

— Да?

Той разпозна гласа отсреща и се усмихна.

— Сигурно вече си изработил стотина платени часове — отбеляза Мейс.

— Вече ти казах, че ние сме хуманна кантора и не обираме почасово клиентите си.

— Имаш ли време да си поговорим?

— Да. Кога?

— Какво ще кажеш за сега?

Вратата се отвори и Мейс му помаха.

Той поклати глава и остави слушалката.

— Винаги ли си толкова шантава?

— О, още нищо не си видял.

— Звучи ми обезпокоително.

— Знам. Защото наистина съм шантава.