Родени за ченгета

51

— Здрасти, Капитане.

Едрият мъж бавно вдигна глава.

— Здрасти, Рой. Май оплесках нещата.

— Дай да поговорим по този въпрос.

— Хубаво. И бездруго няма да излизам никъде.

Рой се обърна към полицая, който чакаше до вратата.

— Искам да поговоря с клиента си. Насаме, ако обичате.

Вратата шумно се затръшна.

Рой седна на нара и извади от куфарчето си голям адвокатски бележник.

— Хайде, започвай.

— Нали ти казах, че оплесках нещата? Вземах си по малко храна. Много си падам по онези десертчета „Туинкис“. Прибрах и някои инструменти, които продадох. Беше глупаво от моя страна, но те имаха адски много инструменти и си помислих, че няма да забележат.

— Знаеш ли изобщо защо си арестуван? — погледна го в очите Рой.

— Нощем става доста студено, а там е топло — отнесено отвърна Капитана. — Предполагам, че не биваше да докосвам десертчетата. Това ги е ядосало, нали? И инструментите. Но става въпрос за някакви си два ключа, които продадох за три долара.

Рой бавно се облегна назад.

— Взеха ли нещо от теб?

— Кой?

— Полицията.

— Какво да ми вземат?

— Отпечатъци, телесни течности.

— Взеха ми отпечатъци — ухили се Капитана. — Трябваше да си почистя пръстите, за да ги почернят. После ме почерпиха с кафе, ама го отнесоха още преди да го бях изпил. Това ме ядоса.

— Евтин номер, за да ти вземат ДНК-проба.

— Какво?

— Поискал си адвокат, така ли?

— Точно така. Не съм тъпак. Десертчетата са дреболия, но за всеки случай поисках адвокат.

— Ясно. Може би ще трябва да помислим какво да правим, ако ДНК-пробата съвпадне. В този случай ще те изправят пред съда.

— Добре де — кимна Капитана. По всичко личеше, че няма представа за какво става въпрос.

— Направих справка в полицията. Все още не са ти повдигнали официално обвинение за незаконно проникване или нещо друго. Но присъствието ти в сградата е нарушение на закона.

— Гладен съм. Носиш ли нещо за ядене?

— Не, но след малко ще помоля да ти донесат.

— Тук е хубаво и топло.

— Колко пъти си влизал в сградата?

— Откъде да знам? — сви рамене Капитана, после се ухили. — Нямам работен календар, Рой…

— Добре, ясно. А как проникваше вътре? Не през главния вход, предполагам.

— С гаражния асансьор до фоайето. Там изчаквах подходящия момент, за да се кача горе. В това ме бива. Едно време във Виетнам бях разузнавач. И то много добър.

— А пазачът?

— Не става за нищо. Дебел е почти колкото мен.

— Прав си — кимна Рой. — Значи си издебвал момента и си се качвал на четвъртия етаж по аварийното стълбище.

— Там е топло, има храна. Дори хладилник и тоалетна. Отдавна не бях използвал тоалетна. Вземах само десертчетата и инструментите, Рой. Нищо друго, кълна ти се!

— Откъде разбра, че там правят ремонт?

— От работниците. Подслушах разговора им по време на обедната им почивка.

— А инструментите?

— Взех само три долара за тях. Продадох ги на някакъв арабин на улицата. Бас държа, че копелето ме преметна. Доларите са още у мен. — В очите му проблесна надежда. — Мога да им ги върна и да приключим въпроса.

— Не мисля, че ще се съгласят.

— Заради проклетите десертчета, нали?

— Капитане, разкажи ми какво се случи в понеделник сутринта, някъде около шест.

— В понеделник ли? — замисли се Капитана. — Понеделник? — повтори той с празен поглед.

— Един ден, преди да ти купя храна и да ти подаря маратонките — подсети го Рой.

— Аха, ясно.

— Беше ли в сградата?

— О, да. Всяка нощ ходех там.

— Кога си тръгна?

— Имам часовник — гордо обяви ветеранът и дръпна ръкава си.

— Пазачът идва в шест.

— Вече ти казах, че не го бива. Нищо не вижда, нищо не чува. Във Виетнам нямаше да изкара дълго. — Замълча за момент, после убедено поклати глава. — Щеше да е мъртъв.

— Знаеше ли за охранителната камера във фоайето?

Капитана с недоумение го погледна, после поклати глава.

— Видели са ме на нея, така ли?

— Вероятно не. Но да се върнем на събитията в понеделник. Забеляза ли някого в сградата? — Капитана отново поклати глава. — В колко часа си тръгна?

— Рано.

— Покажи ми на часовника си.

Капитана се поколеба, после посочи числото шест.

— Добре, значи в шест. Можеш ли да го докажеш? — Рой срещна объркания му поглед и поясни: — Можеш ли да посочиш някого, който те е видял да излизаш в шест? Или пък човек, с когото си разговарял скоро след като си напуснал сградата?

— Не, Рой, не мога да посоча никого — отвърна с безгрижен тон Капитана.

— Къде отиде оттам?

— Към реката. Седнах на брега и гледах как изгрява слънцето. Обичам да гледам изгревите. Така не ми е толкова студено.

Рой бръкна в джоба си и му показа снимката на Даян Толивър.

— Виждал ли си някога тази жена?

— Хммм, хубава е.

— Познаваш ли я?

— Не, но съм я виждал да излиза от сградата.

— И в понеделник сутринта?

— Не.

— Чу ли асансьора? По времето, когато си се готвил да тръгваш?

— Нищо не съм чул — отвърна Капитана и избърса носа си с длан. — Мислиш ли, че тук дават нещо за ядене? Наистина съм гладен.

— Нали ти казах, че ще се погрижа? Значи си сигурен, че не си видял никого, докато излизаш…

— Излязох през гаража.

— И не видя нито пристигаща кола, нито паркирана там?

— Не.

Рой си пое въздух. Толкова дълбоко, че почти се задави. „Ароматът“ на Капитана се усещаше доста осезаемо в тясната стаичка.

— Просто се измъкнах навън. Много съм добър в измъкването.

Рой отмести бележника и се изправи.

— Сигурен съм, че е така. Сега ще отида да питам какво става с храната.

— Ако имат „Туинкис“, да донесат. И кафе.

Рой уреди храната, напусна сградата и се обади на Мейс.

— Как е работата? — попита тя.

— По всичко личи, че трябва да пледираме невменяемост — отвърна той, замълча за миг и добави: — А сега искам да знам какво става с Уоткинс. Ти ми хвърли бомбата, а после…

— Не по телефона, Рой. По-късно, когато се видим.

— Къде си?

— Пътувам към новата си работа.