Сестра ми, сериен убиец

Песен

Таде работи в най-малкия от всички лекарски кабинети, но не съм го чувала да се оплаква. Дори да му е хрумвало, че е несправедливо, никога не го показва.

Днес обаче това работи в наша полза. Щом вижда иглата, малкото момиченце се спуска към вратата, но не стига далеч с малките си краченца. Майка ѝ я хваща.

— Не! — пищи детето, като рита и дращи.

Прилича на подивяло пиле. Майката стиска зъби и търпи. Чудя се дали си е представяла това, докато се е снимала с корема или е организирала бебешко парти.

Таде бръква в купата с бонбони, която държи на бюрото си специално за малките си пациенти, но тя блъсва ръката му с близалката. Усмивката му не трепва; той запява. Гласът му изпълва стаята и залива мозъка ми. Всичко утихва. Детето млъква объркано. Поглежда майка си, която също е омагьосана от гласа. Няма значение, че песента е „Мери имаше агънце“. Всички ни побиват тръпки. Нима има нещо по-красиво от мъж с глас като океана?

Поглеждам през прозореца и виждам група хора, които сочат нагоре. Таде рядко включва климатика и прозорецът му почти винаги стои отворен. Казвал ми е, че обича да слуша Лагос, докато работи — неспирните клаксони, виковете на амбулантните търговци, скърцането на гуми по асфалта. Ето че сега Лагос слуша него.

Момиченцето подсмърква и избърсва сополите си с опакото на ръката си. Приближава се към Таде. Когато порасне, ще мисли за него като за първата си любов. Ще си спомня идеалния му, гърбав нос, топлите му очи. А дори да забрави лицето му, гласът му завинаги ще остане в сънищата ѝ.

Той я вдига на ръце и подсушава сълзите ѝ с кърпичка. Поглежда ме с очакване и аз се отърсвам от унеса. Момиченцето не забелязва, че се приближавам с иглата. Не подскача, когато забърсвам кожата му с напоения със спирт тампон. Опитва се да пее с него, макар гласчето ѝ да пресеква от подсмърчане и хълцане. Майка ѝ върти халката на пръста си, като че ли се чуди дали да не я свали. Чудя се дали да не ѝ подам кърпичка, за да попие слюнките, които всеки миг ще потекат от устата ѝ.

Момиченцето потрепва, когато забивам иглата, но Таде държи здраво. Готово.

— Какво смело момиченце си ти! — похвалва я той.

Тя грейва. Този път взима наградата си — близалка с вкус на череша.

— Толкова сте добър с децата! — гука майката. — Имате ли свои?

— Не, още не. Някой ден.

Той се усмихва, разкривайки съвършените си зъби. Покрай очите му се повяват бръчици. Простено ѝ е да си мисли, че тази усмивка е специално за нея, макар че той я раздава на всички. Включително и на мен. Тя се изчервява.

— И не сте женен?

Госпожо, двама съпрузи ли искате?

— Не, не съм.

— Имам сестра. Тя е много…

— Доктор Отуму, рецептите.

Таде ме поглежда, объркан от рязката ми намеса. По-късно ще ми каже — внимателно, както винаги, — че не бива да прекъсвам пациентите. Те идват в болницата, търсейки изцеление, а понякога не само тялото иска внимание.