Сестра ми, сериен убиец

Рози

Не мога да заспя. Лежа в леглото си и се въртя отляво надясно, отдясно наляво. Накрая ставам и излизам от стаята си. Къщата е притихнала. Дори домашната помощница спи. Запътвам се към дневната, в която цветята сякаш предизвикват мрака. Приближавам се до розите и докосвам листенцата им. Откъсвам едно. После още едно. И още, и още. Времето минава бавно, а аз стоя по нощница до масата и скубя цветята, докато целият под се покрива с бели и червени листенца.

Сутринта чувам писъка на мама, който пронизва съня ми и ме връща в съзнание. Отмятам одеялото и изтичвам на площадката; вратата на Айюла се отваря и чувам стъпките ѝ зад гърба си, докато двете трополим надолу по стълбите. Усещам как ме заболява главата. Снощи направих два прелестни букета на парченца, а сега майка ми стои пред тях, убедена, че в къщата е влизал злосторник.

Домашната помощница се втурва в дневната и изхленчва:

— Входната врата е заключена, ма.

— Тогава… кой може да е… да не си била ти? — скарва ѝ се майка ми.

— Не, ма, не бих направила такова нещо, ма.

— Как тогава е станало?

Ако не кажа нещо бързо, майка ми ще реши, че е помощницата, и ще я глоби. В края на краищата кой друг би могъл да бъде? Прехапвам устни, докато майка ми разярено хока уплашеното момиче, чиито плитчици треперят ведно с тялото му. Не заслужава това наказание и аз знам, че трябва да се намеся. Но как да обясня чувството, което ме беше обзело? Нима трябва да призная ревността си?

— Аз го направих.

Каза го Айюла.

Майка ми спира насред думите си.

— Но… защо…?

— Снощи се скарахме. С Таде. Той ме предизвика. И аз ги накъсах. Трябваше да ги изхвърля. Съжалявам.

Тя знае. Айюла знае, че аз съм го направила. Не вдигам глава, забила поглед в листенцата по пода. Защо ги оставих там? Та аз ненавиждам разпилени неща. Майка ми клати глава, мъчейки се да разбере какво става.

— Надявам се… че си се извинила.

— Да, сдобрихме се.

Помощницата отива да вземе метла, за да събере останките от гнева ми.

Двете с Айюла не говорим за случилото се.