Сестра ми, сериен убиец

Почистване

Близките на Феми изпращат чистач в дома му, за да го подготвят за продажба. Предполагам, животът продължава. Чистачът обаче открива окървавена кърпичка зад дивана. Всичко това е качено в „Снапчат“, та светът да види, че каквото и да е станало с Феми, то не е било по негова воля. Семейството му търси отговори.

Айюла казва, че може да е седяла там. Може да е постлала кърпичката, за да не изцапа дивана. Може да е забравила за нея…

— Няма проблем; ако ме питат, ще им кажа, че му е текла кръв от носа.

Тя седи пред тоалетката си и оправя растите си, а аз стоя зад гърба ѝ и ту свивам, ту отпускам юмруците си.

— Айюла, ако отидеш в затвора…

— Само виновните отиват в затвора.

— Първо на първо, това не е вярно. Второ, ти уби човек.

— При самозащита. Съдията ще разбере това, нали?

Тя слага руж на бузите си. Айюла живее в свят, в който всичко трябва да се случва според нейните желания. Това е неотменим закон, като закона за гравитацията.

Оставям я да се гримира и сядам на най-горното стъпало на стълбището, опряла чело в стената. Имам чувството, че в главата ми бушува буря. Стената би трябвало да е хладна, но денят е горещ и не намирам утеха в нея.

Свикнах, когато съм разтревожена, да се доверявам на Мухтар, но той е в болницата и няма с кого да споделя страховете си. За милионен път си представям как би протекъл разговорът, ако се наложи да кажа истината на майка си:

— Мамо…

— Аха.

— Искам да поговорим за Айюла.

— Пак ли се скарахте?

— Не, мамо… имаше инцидент… ъъъ… с Феми.

— Момчето, което изчезна?

— Не е изчезнал. Мъртъв е.

— Ей!!!

— Jesu saanu fun wa o!

— Да… ъъъ… но разбираш ли… Айюла го уби.

— Какво ти става? Защо обвиняваш сестра си?

— Тя ми се обади. Видях го… видях трупа, видях кръвта.

— Млъквай! Как може да се шегуваш с такива неща!

— Мамо… аз само…

— Казах ти да мълчиш. Айюла е прекрасно дете с чудесен темперамент… Това ли е проблемът? От завист ли говориш тези ужасни неща?

Не, няма никакъв смисъл да замесвам майка ни. Това ще я убие или тя просто ще отрече, че подобно нещо би могло да се случи. Би го отрекла дори да беше тази, която трябваше да помогне на сестра ми да се отърве от тялото. А после щеше да обвини мен, защото аз съм по-голямата и нося отговорност за Айюла.

Винаги е било така. Айюла чупи чаша — виновна съм аз, че съм ѝ дала да пие. Айюла получава двойка за годината — виновна съм аз, че не съм ѝ помогнала с уроците. Айюла взима ябълка и си излиза от магазина, без да я плати — виновна съм аз, че съм я оставила да огладнее.

Чудя се какво ще стане, ако я хванат. Ако поне веднъж някой ѝ потърси отговорност. Представям си как се опитва да се измъкне, но я признават за виновна. Тази мисъл ме гъделичка. Наслаждавам ѝ се за момент, после се насилвам да я пропъдя. Това е сестра ми. Не искам да гние в затвора, пък и Айюла си е Айюла, вероятно ще убеди съда, че е невинна. Действията ѝ са били по вина на жертвите ѝ, а тя е действала така, както би постъпил всеки разумен, прекрасен човек при дадените обстоятелства.

— Госпожо?

Вдигам поглед — домашната помощница стои пред мен и държи чаша вода в ръка. Взимам я и я допирам до челото си. Стъклото е леденостудено; затварям очи и въздъхвам. Благодаря ѝ и тя си тръгва така тихо, както е дошла.

Чувам нетърпимо думкане в главата си; силно, истерично блъскане. Простенвам и се обръщам, нямам желание да се будя. Спя в леглото си, напълно облечена. Тъмно е, но ударите всъщност идват не от главата ми, а от вратата. Сядам, мъчейки се да преодолея все още силните ефекти на обезболяващото лекарство, което изпих. Замъквам се до вратата и я отключвам. Айюла влетява в стаята.

— Мамка му, мамка му, мамка му. Видели са ни!

— Какво?

— Виж!

Тя пъхва телефона си под носа ми и аз го взимам от ръцете ѝ. На екрана върви клип от „Снапчат“, на който се вижда сестрата на Феми, в кадър до раменете. Гримът ѝ е безупречен, но изражението — мрачно.

„Пичове, появи се един съсед. Досега не е споменавал нищо, защото не смятал, че има значение, но като чул за кръвта, решил да разкаже всичко, което знае. Казва, че онази нощ видял от апартамента на брат ми да излизат две жени. Две! Не ги видял ясно, но е доста сигурен, че едната е Айюла — мацката, която излизаше с брат ми. Тя не каза нищо за друга жена… Защо ѝ е да лъже?“

Полазват ме ледени тръпки.

Айюла неочаквано щраква с пръсти.

— Знаеш ли какво? Измислих го!

— Какво измисли?

— Ще им кажем, че ти си го правела с него зад гърба ми.

— Какво?!

— И аз съм ви хванала, и съм скъсала с него, а ти си тръгнала подире ми. Но не съм казала на никого, защото не съм искала да злословя за човек, който…

— Ти си невероятна.

— Виж, знам, че това те поставя в лоша светлина, но е по-добрата алтернатива.

Аз поклащам глава, връщам ѝ телефона и отварям вратата.

— Добре, добре… А какво ще кажеш за това: дошла си, защото той ти се е обадил с молба да се намесиш. Аз съм искала да скъсам с него, а той те е помолил да ме разубедиш…

— А какво ще кажеш за това: той е искал да скъса с теб и ти си решила, че бих могла да се намеся, но не си искала да си признаеш.

Айюла прехапва устни.

— Мислиш ли, че хората ще повярват?

— Махай се оттук.