Сестра ми, сериен убиец

Операционна

За първи път ще вляза в дома на Таде. Представяла съм си този момент по различни начини, но не и така. Хлопам по вратата, без да ми пука кой ще ме види и чуе, важното е да се отвори.

Чувам щракване и отстъпвам назад. Таде застава пред мен. По лицето и шията му се стича пот въпреки климатика, който ме блъсва отвътре. Минавам покрай него и се оглеждам. Виждам дневната, кухнята, стълбите. Но не и Айюла.

— Къде е тя?

— Горе — прошепва той.

Хуквам по стълбите, като викам името ѝ, но тя не отговаря. Не може да е мъртва. Не може. Животът без нея… Ако се е случило нещо с нея, аз ще съм виновна, защото казах повече, отколкото трябваше. Знаех си, че това е единственият вариант: за да спася него, пожертвах нея.

— Наляво — казва той зад гърба ми.

Отварям вратата. Ръката ми трепери. Влизам в спалнята му. Голямото легло заема една трета от стаята, а от другата му страна чувам тихо стенание.

За миг съм твърде уплашена, за да реагирам. Тя лежи свита на пода, също като Феми, притиснала ръка в тялото си. Виждам кръвта, която се стича между пръстите ѝ, но ножът — нейният нож — още е в ръката ѝ. Тя ме поглежда и немощно се усмихва.

— Ирония — казва.

Втурвам се към нея.

— Тя… тя се опита да ме убие.

Не му обръщам внимание. Взимам ножичката от аптечната си за първа помощ и отрязвам долната част от ризата си, защото бинтовете не стигат. Исках да повикам линейка, но не можех да рискувам Таде да говори с когото и да било, преди да съм дошла.

— Не съм извадила ножа — казва тя.

— Браво на теб.

Подпъхвам якето си и една възглавница под нея, за да може да легне. Тя отново простенва; имам чувството, че някой ме е стиснал за сърцето. Вадя латексовите ръкавици и ги слагам на ръцете си.

— Не исках да я нараня.

— Айюла, кажи ми какво стана.

Всъщност не искам да знам, но тя трябва да говори.

— Той… той ме удари… — започва тя, докато разрязвам роклята ѝ.

— Не съм я удрял! — извиква Таде — единственият мъж, успял да се защити от обвиненията на Айюла.

— … аз се опитах да го спра и той ме намушка.

— Връхлетя ми с ножа! Изневиделица! Мамка му!

— Млъквай! — срязвам го аз. — Не ти лежиш на пода целият в кръв, нали?

Превързвам раната ѝ, без да вадя ножа. Ако го дръпна, рискувам да прережа някоя артерия или орган. Грабвам телефона и набирам регистратурата в болницата. Вдига Чичи и аз мислено благодаря на бога, че Инка няма нощни смени тази седмица. Съобщавам ѝ, че идвам със сестра си, която е намушкана, и я моля да повика д-р Акибе.

— Аз ще я пренеса — казва Таде.

Не искам да я докосва, но той е по-силен от мен.

— Добре.

Вдига я на ръце и я пренася по стълбите. Тя отпуска глава на гърдите му, сякаш още са любовници. Може би не осъзнава тежестта на случилото се.

Отварям задната врата на колата и Таде я полага на седалката. Аз скачам на шофьорското място. Казва, че тръгва след нас със своята кола, и понеже не мога да го спра, кимвам. Часът е четири и половина сутринта, така че по пътищата няма нито движение, нито полицаи. Възползвам се максимално от факта и карам със сто и трийсет километра в час по еднопосочните шосета. Стигаме до болницата за двайсет минути.

Чичи и спешният екип ни посрещат на входа.

— Какво е станало? — пита тя, докато двама санитари прехвърлят сестра ми в носилката. Вече е в безсъзнание.

— Какво е станало? — настоява Чичи.

— Била е намушкана.

— Кой я е намушкал?

Д-р Акибе се появява, когато вече сме по средата на коридора. Проверява пулса на Айюла и извиква нареждания на сестрите. Откарват я, а той ме избутва в една стая.

— Не може ли да вляза с нея?

— Трябва да изчакаш отвън, Кореде.

— Но…

— Знаеш правилата. Направи всичко, което можеше. Ти поиска аз да поема сестра ти, довери ми се.

Той отива в операционната. Аз излизам в коридора и се натъквам на Таде, който дотичва запъхтян.

— В операционната ли е?

Не отговарям. Той посяга да ме докосне.

— Недей.

Ръката му се отпуска.

— Знаеш, че не съм го направил нарочно, нали? Двамата се борехме и… — Обръщам гръб и тръгвам към диспенсера за вода. Той ме следва. — Сама каза, че е опасна. — Аз мълча. Няма какво повече да добавя. — Каза ли на някого какво е станало? — пита тихо той.

— Не — отвръщам аз и си наливам чаша вода. Сама се учудвам колко стабилна е ръката ми. — И ти също няма да кажеш.

— Какво?

— Ако споменеш нещо на някого, ще кажа, че ти си я нападнал. На кого мислиш ще повярват: на теб или на Айюла?

— Ти знаеш, че съм невинен. Знаеш, че се защитавах.

— Знам, че влязох в дома ти и намерих сестра си с нож, забит в тялото. Нищо повече.

— Тя се опита да ме убие! Не можеш да… — Той премигва, сякаш ме вижда за първи път. — Ти си по-лоша от нея.

— Моля?

— Тя не е в ред… но ти? Какво е твоето оправдание?

Той се отдалечава, изпълнен с отвращение.

Аз сядам в коридора пред операционната и чакам новини.