Сестра ми, сериен убиец

#5

0809 743 5555

Три пъти въвеждам номера и три пъти го изтривам. Листчето, на което е написан, вече не е гладко като преди.

Започвам да забравям как звучеше гласът му.

На вратата се почуква.

— Влез.

Домашната помощница я открехва и надниква вътре.

— Ма, мама каза да ви повикам. Долу има гостенин.

— Кой е?

— Един мъж.

Отпращам я, защото знам, че няма какво повече да ми каже.

Тя затваря вратата, а аз продължавам да гледам листчето с номера на Мухтар. Запалвам свещта на нощното си шкафче и поднасям хартийката към нея. Чернотата поглъща цифрите и пламъкът докосва връхчетата на пръстите ми. Никога няма да има друг Мухтар. Знам това. Няма да има друга възможност да изповядам греховете си; няма да има друг шанс да се освободя от престъпленията на миналото… и бъдещето. Те изчезват със сбръчканата хартия, защото Айюла се нуждае от мен — повече, отколкото аз се нуждая от чисти ръце.

Когато приключвам, поглеждам се в огледалото. Не съм облечена за гости — нося бубу и тюрбан, но ще трябва да ме понесат такава.

Слизам по задните стълби, като се поспирам пред картината. За миг ми се струва, че недоловимата жена зад завесите ме гледа от място, което аз самата не виждам. Рамката се е наклонила леко наляво; оправям я и продължавам нататък. Помощницата притичва покрай мен с ваза, пълна с рози — стандартното решение на лишените от въображение, но предполагам, че Айюла ще остане доволна.

Чакат ме в дневната: мама, Айюла и непознатият. И тримата поглеждат към мен.

— Това е сестра ми, Кореде.

Мъжът се усмихва. Аз също.