Сестра ми, сериен убиец

Крушение

Вмъквам се в кабинета на Таде и преравям чекмеджетата на бюрото му, за да намеря кутийката с пръстена. Той е с пациент в радиологията, така че съм сама. Пръстенът изглежда така омагьосващ, както го помня. Изкушавам се да го сложа на пръста си. Вместо това го хващам здраво за халката, коленича на пода и удрям диаманта в плочките. Събирам цялата си сила и замахвам отново. Май е вярно, че диамантите са вечни: този устоява на всичките ми опити да го разбия, но останалата част от пръстена няма същата воля. Скоро обковът се пръсва на парченца на пода. Без него диамантът изглежда по-малък и недотам впечатляващ.

Сещам се, че ако унищожа само пръстена, Таде ще ме заподозре. Пускам диаманта в джоба си. В края на краищата никой уважаващ себе си крадец не би го оставил там. Пък и би било огромна загуба на време, ако Таде просто купи нова халка. Насочвам се към шкафа с лекарства.

Двайсет минути по-късно Таде връхлита на регистратурата. Стаявам дъх. Поглежда към мен, после бързо отмества очи и се обръща към Инка и Бунми.

— Някой е обърнал кабинета ми с главата надолу и е унищожил… част от нещата ми.

— Какво?! — извикваме трите в хор.

— Сериозно ли говориш? — добавя Инка, въпреки че смръщеното чело на Таде говори достатъчно красноречиво.

Отиваме с него в кабинета му и той отваря вратата. Опитвам се да гледам през очите на обективен наблюдател. Изглежда, някой е търсил нещо, а после е изгубил контрол. Всички чекмеджета са отворени, съдържанието им е изсипано на пода. Шкафът за лекарства зее, шишенцата са разхвърляни, по бюрото са разпилени множество папки. Когато излизах, счупеният обков на пръстена беше на земята, но сега не го виждам.

— Това е ужасно — промълвим аз.

— Кой го е направил? — мръщи се Бунми.

Инка свива устни и плясва с ръце:

— Видях Мохамед да влиза, за да чисти — разкрива тя, а аз потривам изтръпнали длани в бедрата си.

— Не мисля, че Мохамед би… — възразява Таде.

— Когато излезе от кабинета си, всичко беше нормално, нали? — прекъсва го Инка.

— Да.

— После заведе пациента на рентген и ЕКГ. Колко време те нямаше?

— Около четиресет минути.

— Е, по това време видях Мохамед да влиза в кабинета. Да кажем, че двайсет минути е мел пода и изпразвал кошчето. Няма време друг човек да влезе, да направи всичко това и да си тръгне — заключава любителят детектив Инка.

— Защо според теб би направил такова нещо? — питам аз.

Не може да го обеси без мотив, нали така?

— Очевидно, наркотици — заявява тя и скръства ръце, доволна, че е приключила случая.

Лесно е да се набеди Мохамед. Беден, необразован. Чистач.

— Не. — Бунми не е съгласна. — Не приемам това.

Тя гледа Инка, но и мен, понеже стоя до нея. Или пък подозира нещо?

— Този човек работи тук по-отдавна и от двете ви и никога не е правил проблеми. Той не би сторил нещо такова.

Никога не съм чувала Бунми да говори така разпалено или толкова дълго. Всички я зяпваме.

— Наркоманите могат дълго да крият зависимостта си — възразява Инка накрая. — Може би е страдал от абстиненция или нещо такова. Когато имат нужда от доза… кой знае откога краде лекарства, но му се разминава.

Инка е доволна от догадката си, Таде е потънал в мислите си. Бунми си тръгва. Постъпих правилно… нали? Дадох му време да премисли нещата. Иска ми се да му помогна да оправи кабинета си, но знам, че трябва да пазя дистанция.

Мохамед яростно отрича обвиненията, но въпреки това е уволнен. Виждам, че Таде не се чувства добре от решението, но доказателствата — или тяхната липса — не са в полза на Мохамед. Тревожи ме фактът, че Таде не споменава за счупения пръстен пред мен. Всъщност изобщо не говори с мен.

— Здрасти — казвам няколко дни по-късно, застанала на вратата на кабинета му.

— Какво има?

Той продължава да пише, без да ме погледне.

— Аз… исках само да видя дали всичко е наред.

— Да, всичко е супер.

— Не исках да споменавам пред другите… но се надявам, че пръстенът е на мястото си.

Той спира да пише и оставя химикалката си. За първи път ме поглежда.

— Всъщност не е, Кореде.

Каня се да изиграя шок и да изразя съчувствие, но той продължава:

— Интересното е, че двете шишенца с диазепам в шкафа са си там. Навсякъде имаше наркотици, но единственото нещо, което липсва, е пръстенът. Странно решение за наркоман.

Той ме гледа в очите. Не мигам, погледът ми не трепва. Чувствам само как очните ми ябълки изсъхват.

— Много странно — продумвам накрая.

Гледаме се така доста време, докато Таде въздъхва и потрива лицето си.

— Добре — казва той по-скоро на себе си, — добре. Има ли нещо друго?

— Не… не. Нищо.

Вечерта хвърлям диаманта в лагуната под Третия мост.