Сестра ми, сериен убиец

Отсъствие

Мухтар се върна у дома, за да започне живота си отначало. Стая 313 е празна. Въпреки това седя там — на мястото, на което обикновено седях, когато Мухтар още се луташе между живота и смъртта. Представям си го на леглото и изпитвам силно чувство на загуба, по-силно, отколкото за Таде, който също си е отишъл.

Отнеха разрешителното му и го пратиха в затвора за няколко месеца. Можеше да е много по-зле, но много хора свидетелстваха, че е добър човек и никога не е проявявал и най-малка склонност към насилие. Фактът, че беше намушкал Айюла обаче, беше очевиден. И обществото настояваше да си плати.

Не съм го виждала оттогава. Задържаха го веднага щом тя го обвини, така че не знам какво си е мислил или чувствал. И не ме интересува. Тя беше права. Човек трябва да избере страна, а в моя случай заровете са хвърлени отдавна. Тя винаги ще има мен, а аз — нея, и никой друг няма значение.

Мухтар ми даде номера си. Написа го на листче, което пъхнах в джоба на униформата си.

Още се забавлявам с идеята да кажа на Айюла, че някъде там, на свобода се разхожда човек, който знае тайната ѝ. Че всеки един момент нещата, които сме вършили, могат да станат публично достояние. Но не мисля, че ще го направя.

Чаршафите на леглото не са сменени. Личи си. Усещам миризмата му в стаята: аромата на току-що изкъпан човек, която носеше, откакто дойде в съзнание. Притварям очи за миг и оставям мислите ми да се реят.

Малко по-късно вдигам слушалката на телефона в стаята и набирам номера на четвъртия етаж.

— Пратете, моля, Мохамед в стая 313.

— Мохамед не работи тук, ма.

— О… да, разбира се. Пратете Асиби.