Сестра ми, сериен убиец

Пациентът

Пациентът в стая 313 е Мухтар Яутай.

Той лежи на леглото, а краката му се показват изпод завивката. Има дълги крака, прикачени към дълъг торс. Беше си слаб още като дойде, но оттогава отслабна още повече. Ако не се събуди скоро, съвсем ще изчезне.

Взимам стола, който стои до масичката в ъгъла, и го слагам на няколко сантиметра от леглото му. Сядам и отпускам глава в ръцете си. Усещам как започва да ме боли глава. Дойдох да поговорим за Айюла, но не мога да изкарам Таде от ума си.

— Иска ми се…

През няколко секунди се чува успокояващ звук от монитора на сърцето. Мухтар не помръдва. В кома е от пет месеца: автомобилна катастрофа, докато брат му шофирал. Единственото, което бе получил братът за вложените усилия, беше камшичен удар.

Веднъж видях съпругата на Мухтар; напомни ми Айюла. Не че имаше запомняща се външност, просто беше глуха и сляпа за всичко друго, освен за собствените си нужди.

— Не е ли скъпо да го държим в това състояние? — попита ме тя.

— Да дръпна ли щепсела? — отвърнах аз.

Тя вирна брадичка, засегната от въпроса.

— Уместно е да се информирам за ситуацията.

— Доколкото разбрах, парите идват от негови имоти…

— Е, да… но… аз просто…

— Да се надяваме, че скоро ще излезе от комата.

— Да… да се надяваме.

Но оттогава мина много време и наближава денят, когато дори децата му ще сметнат, че изключването на животоподдържащите системи е най-доброто решение за всички.

Дотогава ще играе ролята на прекрасен слушател и загрижен приятел.

— Иска ми се Таде да ме види, Мухтар. Наистина да ме види.