Сестра ми, сериен убиец

Кома

Когато се връщам на регистратурата, Чичи още се върти наоколо. Може би у дома я чака мъж, при когото няма желание да се връща. Говори оживено с група колеги, които почти не я слушат. Дочувам думите „чудо“ и „кома“.

— Какво става? — питам.

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

— Най-добрият ти приятел се събуди!

— Кой? Инкали?

— Не, господин Яутай! Буден е!

Хуквам, без дори да отговоря. Оставям Чичи при сестрите и изтичвам на третия етаж. Предпочитам да бях чула новината от д-р Акибе, но като се има предвид, че той пропусна възможността да ми изчете поредната лекция за историята на болницата, нищо чудно, че не спомена и това. А може би не го е споменал, защото не е вярно, а Чичи не е разбрала…

Семейството на Мухтар се е скупчило до леглото му, така че не го виждам веднага. Жена му, чиято слаба фигура се е запечатала в съзнанието ми, и един висок мъж, вероятно брат му, стоят с гръб към мен. Не се докосват, но телата им се огъват едно към друго, сякаш теглени от невидима сила. Може би твърде често са се утешавали взаимно.

Децата му са обърнати с лице към вратата, тоест към мен. Двамата му синове стоят изпънати като струни, единият плаче беззвучно. Дъщеря му държи новороденото си бебе в ръце, така че баща ѝ да го види. Този жест ме кара да осмисля действителността. Мухтар наистина се е върнал в света на живите.

Отдръпвам се смутено от този семеен миг, но в този момент чувам гласа му:

— Красива е.

Никога не съм го чувала. Когато го видях за първи път, вече беше в кома. Представях си гласа му плътен и тежък. На практика, понеже не е говорил от месеци, прозвучава пискливо, немощно, почти като шепот.

Обръщам се и се блъсвам в Таде.

— Опа.

Той залита леко назад, но успява да запази равновесие.

— Здрасти — отвръщам аз, все още завладяна от случващото се в стаята на Мухтар.

Таде поглежда над рамото ми.

— Значи господин Мухтар се събуди?

— Да, страхотно е — издумвам аз.

— Сигурен съм, че е благодарение на теб.

— Me ke?25

— Ти го държеше. Не позволи да бъде пренебрегнат и забравен.

— Той не знае това.

— Може би, но никога не се знае на какви дразнители би реагирал мозъкът на човек.

— Да.

— Поздравления впрочем.

— Благодаря.

Изчаквам, но той не споменава нищо за обещаното тържество.

Заобикалям го и продължавам по пътя си по коридора.

Точно когато се връщам на регистратурата, чувам писък. Пациентите в чакалнята се оглеждат учудено, а двете с Инка се втурваме в посоката, от която се носи звукът. Идва от стая 105. Инка отваря вратата и ние нахлуваме вътре, за да видим Асиби и Гимпе, вкопчени една в друга. Гимпе държи Асиби в ключ, а онази я дращи по гърдите. Щом ни виждат, двете замръзват. Инка избухва в смях.

— Йе! — извиква тя, щом отново си поема дъх.

— Благодаря ти, Инка — казвам натъртено аз.

Тя продължава да стои до мен, ухилена до уши.

— Благодаря ти — повтарям.

Последното, което ми трябва, е Инка да налива масло в огъня.

— Какво?

— Аз ще поема оттук нататък.

За миг ми се струва, че ще възрази, но тя свива рамене.

— Хубаво — промърморва тя, като хвърля още един поглед на Асиби и Гимпе, подсмихва се и излиза от стаята.

Аз се покашлям.

— Ти застани там, ти — там.

Щом двете застават на разстояние една от друга, напомням им, че това е болница, а не крайпътен бар.

— Трябва да уволня и двете ви.

— Не, ма.

— Моля ви, ма.

— Обяснете ми коя сериозна причина наложи да се сбиете? — Те не отговарят. — Чакам.

— Гимпе е виновна. Опитва се да ми свие гаджето.

— О?

— Мохамед не ти е гадже!

Мохамед? Сериозно ли? Май трябваше да оставя Инка да се справи. Като се замисля, вероятно се е досетила какво става.

Мохамед е ужасен чистач с лоша лична хигиена, но някак си е успял да привлече цели две жени и да създаде драма в болницата. Той определено е за уволнение. И няма да ми липсва.

— Не ме интересува чие гадже е Мохамед. Можете да се гледате отдалеч, може да си подпалите къщите, но докато сте в болницата, ще се държите професионално, иначе рискувате работата си. Разбрахте ли?

Двете промърморват нещо, което звучи като „мммшшшти гадна кучка“.

— Разбрахте ли?

— Да, ма.

— Отлично. Моля, захващайте се за работа.

Когато се връщам на регистратурата, намирам Инка облегната назад, със затворени очи и отворена уста.

— Инка! — извиквам аз и трясвам папката на плота, за да се събуди. — Ако те хвана отново да спиш, ще те докладвам.

— Да не би някой да е умрял и да те е направил главна сестра?

— Всъщност я повишиха тази сутрин — промърморва Бунми.

— Какво?

— По-късно имаме съвещание по този случай — добавям аз.

Инка не казва нищо.