Сестра ми, сериен убиец

Пациентът

— Искам да ѝ вярвам. Искам да ѝ вярвам, че е било самозащита… Първия път бях бясна. Бях убедена, че Сомто си го е заслужил. Той беше толкова… мазен. Непрекъснато облизваше устни и я пипаше. Веднъж дори го видях да се чеше долу.

Мухтар не помръдва. Въобразявам си как отвръща, че чесането по топките не е престъпление.

— Не, разбира се, че не е. Но той си беше такъв, като цяло… мазен и мръсен, затова ми беше лесно да повярвам на всичко, в което тя го обвиняваше. И Питър беше… лукавец. Казваше, че се занимава с „бизнес“, и винаги отговаряше на въпросите с въпрос. — Облягам се назад и затварям очи. — Всички мразят това. Но Феми… той беше различен…

Мухтар се чуди колко различен може да е бил. В края на краищата и той явно е бил обсебен от външността на Айюла, също като Питър и Сомто.

— Всички са обсебени от нейната външност, Мухтар…

Той възразява, че ето, той например не е, и аз се разсмивам.

— Просто не си я виждал.

Изведнъж вратата се отваря и аз подскачам на мястото си. В стаята влиза Таде.

— Предполагах, че ще те намеря тук. — Той поглежда безжизненото тяло на леглото. — Наистина те е грижа за този пациент, а?

— Близките му вече не идват толкова често, както преди.

— Да, тъжна работа. Но сигурно така е нормално. Разбирам, че е бил професор.

— Е.

— Какво?

— Е. Ти каза „бил“. В минало време. А той не е мъртъв. Поне засега.

— О! Да. Моя грешка. Съжалявам.

— Каза, че си ме търсил?

— Аз… не съм се чувал с Айюла. — Облягам се на стола. — Звънях ѝ няколко пъти. Не вдига.

Трябва да призная, че съм малко смутена. Не съм казвала на Мухтар за Айюла и Таде и съжалението му е осезаемо. Чувствам как се изчервявам.

— Не я бива много да връща обаждания.

— Знам. Но не е това. Не съм я чувал от две седмици… Може ли да поговориш с нея? Да я питаш къде съм сгрешил.

— Предпочитам да не се замесвам.

— Моля те, заради мен. — Той прикляква, хваща ръката ми и я притиска към сърцето си. — Моля те.

Трябва да кажа „не“, но топлината на ръцете му, обгърнали моята, ме омайва, и аз неусетно кимвам.

— Благодаря ти. Длъжник съм ти.

С тези думи оставя двама ни с Мухтар отново насаме. Аз се чувствам прекалено странно, за да се задържа още дълго.