Сестра ми, сериен убиец

Семейство

С Мухтар си говорим за безвкусната храна, коравите чаршафи и фантасмагориите на бившите му студенти.

Прекъсва ни почукване на вратата и в стаята влиза Мохамед. Той измърморва някакъв поздрав към мен, а после се усмихва широко на Мухтар и го поздравява на хауса31, на което той ентусиазирано отговаря. Не знаех, че се познават. Никога не съм виждала Мохамед да се усмихва така… свободно, на някого, освен на сестрите, които се бият за него. Водопадът от думи на хауса ме кара да се чувствам излишна и след пет минути решавам да си вървя; преди да оповестя намерението си обаче, на вратата отново се почуква.

Влиза един от синовете на Мухтар, следван от младо момиче със свежо лице. Не знам имената на децата му, не съм го намирала за важно. Личи си, че това е по-големият син — висок, с гъста брада. Слаб е като баща си; и двамата приличат на тръстики на вятъра. Погледът му попада върху мен. Вероятно се чуди какво прави при баща му тази сестра, която се е настанила удобно до леглото му и плъзга пръст по ръба на празната си чаша.

Мохамед изпразва коша за боклук и се изнизва. Аз ставам.

— Добро утро, татко.

— Добро утро… Кореде, тръгваш ли?

— Имаш гостенин.

Кимвам към сина му. Мухтар изсумтява и махва с ръка.

— Сани, това е Кореде — стопанката на гласа от сънищата ми. Сигурен съм, че не би възразил да остане.

Синът се намръщва недоволно. При по-внимателно вглеждане не прилича толкова на баща си, колкото ми се е сторило в началото. Очите му са малки, но раздалечени и му придават постоянно учудено изражение. Той кимва сковано и аз сядам обратно на мястото си.

— Татко, това е Мириам — момичето, за което искам да се оженя — обявява той.

Мириам коленичи в знак на уважение към мъжа, който се надява да ѝ стане свекър.

Мухтар присвива очи.

— Какво стана с последната, която ми доведе?

Синът му въздъхва. Продължителна, драматична въздишка.

— Не се получи, татко. Ти не беше с нас толкова дълго…

Трябваше да си тръгна, когато имах възможност.

— Не разбирам какво значи това. Не се ли бяхме запознали вече с родителите ѝ?

Мириам още седи коленичила, покрила лявата си ръка с дясната. Двамата мъже като че ли са забравили за нея. Ако за първи път чува, че е имало друга, с нищо не го показва. Поглежда ме с празни очи. Напомня ми на Бунми. Има кръгло лице, а цялото ѝ тяло е извивки и мека плът. Кожата ѝ е по-тъмна дори от моята; доближава се до черния цвят, с който обозначават всички ни. Чудя се на колко години е.

— Промених решението си за нея, татко.

— А парите, които похарчихме?

— Това са само пари. Моето щастие не е ли по-важно?

— Това ли е безумието, което си се опитал да извършиш, докато съм бил болен?

— Татко, искам да започна организацията. Нуждая се от твоята…

— Сами, ако мислиш, че ще измъкнеш и пукната пара от мен, значи си по-глупав, отколкото мислех. Мириам — Мириам беше, нали? Стани. Извинявам се, но не мога да одобря този брак.

Мириам се изправя на крака и застава до Сани.

Сани ме гледа намръщено, все едно нося някаква вина за развоя на събитията. Посрещам суровия му поглед с безразличие. Човек като него не може да разроши перушината ми. Мухтар обаче забелязва.

— Гледай мен, Сани, не Кореде.

— Какво прави тя тук? Това са семейни дела.

В интерес на истината, и аз се питам същото. Защо Мухтар настоя да съм тук? И двамата със сина му чакаме отговор, но той не бърза да го даде.

— Казах всичко, което искам да кажа по този въпрос.

Сани грабва Мириам за ръката, обръща се и я повлича навън след себе си. Мухтар затваря очи.

— Защо искаше да остана тук? — питам.

— Заради силата ти — отвръща той.