Сестра ми, сериен убиец

Жега

Жегата е тягостна и ние пазим енергията си, като ограничаваме движенията си. Айюла се е изтегнала напреки на леглото ми по розов дантелен сутиен и черни дантелени прашки. Неспособна е да носи удобно бельо. Кракът ѝ е провесен от единия край, ръката ѝ — от другия. Това е тяло на фатална жена от музикален клин, на митична прелъстителка, на сукуб. То опровергава ангелското ѝ лице. От време на време въздъхва, за да ми покаже, че е жива.

Обадих се на майстора на климатици, който упорито твърдеше, че ще дойде след десет минути. Оттогава минаха два часа.

— Умирам тук — простенва Айюла.

Домашната помощница мудно домъква вентилатор и го слага така, че да духа към Айюла, сякаш сляпа за потта, която се стича по моето лице. Силното бръмчене на перките е последвано от повей и стаята едва доловимо се разхлажда. Свалям крака от дивана и се завлачвам към банята. Пълня мивката със студена вода и плискам лицето си, загледана във вълничките. Представям си вода, отнасяща труп. Какво ли би помислил Феми за участта си, докато се разлага под Третия мост?

Във всеки случай мостът и друг път е виждал смъртта.

Неотдавна един автобус, натъпкан до тавана с пътници, излетя от него и падна в лагуната. Никой не оцеля. После шофьорите на автобуси започнаха да подвикват на потенциалните си клиенти: „Оса право! Оса право!“ („Право към лагуната! Право към лагуната!“).

Айюла се дотътря и смъква гащичките си:

— Трябва да пишкам.

Тя се пльоква на тоалетната и щастливо въздиша, докато урината ѝ барабани по керамичната чиния.

Аз дръпвам запушалката на мивката и си излизам. Прекалено горещо е, за да възразявам срещу начина на употребата на банята ми или да ѝ напомням, че си има собствена. Прекалено горещо е, за да говоря.

Възползвам се от отсъствието на Айюла и се просвам на леглото си. Затварям очи и го виждам. Феми. Лицето му се е запечатало завинаги в съзнанието ми. Неволно се замислям що за човек е бил. Другите ги познавах приживе, но него не бях виждала.

Знаех, че сестра ми излиза с някого; всички признаци бяха налице — потайните усмивки, среднощните разговори. Трябваше да обърна повече внимание. Ако се бях запознала с него, може би щях да забележа този характер, за който тя говореше. Може би щях да я отклоня от него и щяхме да избегнем този развой на събитията.

Чувам как Айюла пуска водата в тоалетната; в този миг телефонът ѝ започва да вибрира и ми дава идея. Защитен е с парола, ако „1234“ може да се нарече защита. Преглеждам множеството ѝ селфита, докато намирам негова снимка. Устните му са стиснати, но очите му се смеят. Айюла също е там, прекрасна, както винаги, но неговата енергия изпълва кадъра. Усмихвам му се.

— Какво правиш?

— Получи съобщение — осведомявам я аз и бързо връщам началния екран.