Не съм ходила при Мухтар, откакто излезе от комата. Онази епоха приключи. Вече не мога да си говоря безнаказано с него, а и грижите са поверени на друга сестра.
— Кореде.
— Аха?
— Пациентът в стая 313 иска да те види.
— Мухтар ли? Защо?
Чичи свива рамене.
— По-добре иди и питай него.
Мисля си, че мога да пренебрегна молбата му, но той скоро ще започне да се разхожда по коридорите, така че е въпрос на време да се срещнем. Почуквам на вратата му.
— Влезте.
Той седи на леглото си с книга в ръце, която оставя до себе си и ме поглежда очаквателно. Очите му са хлътнали, но зениците му са фокусирани и проницателни. Изглежда остарял, откакто се събуди.
— Аз съм сестра Кореде.
Очите му се разширяват.
— Вие сте онази.
— Коя?
— Която идваше при мен.
— Казали са ви?
— Кой?
— Сестрите.
— Сестрите ли? Не, не. Аз помня.
— Какво помните?
В стаята е студено; ръцете ми изтръпват и бързо изстиват.
— Помня гласа ви. Вие ми говорехте.
Кожата ми е тъмна, но съм сигурна, че цялата кръв се стича в петите ми и аз побледнявам. Какво стана с всички проучвания, отричащи вероятността пациентите в кома да осъзнават заобикалящата ги среда? Да, Таде беше убеден, че има полза от посещенията ми, но никога не съм мислела, че Мухтар може наистина да ме чува.
— Помните, че съм ви говорила?
— Да.
— А помните ли какво казвах?