Сестра ми, сериен убиец

Въпроси

Изпращат полицаи да разпитат Айюла. Предполагам, че близките на Феми нямат намерение повече да се правят на благосклонни. Униформените идват в дома ни, а майка ми ме моли да донеса някаква почерпка.

Няколко минути по-късно трите — Айюла, мама и аз — седим на масата заедно с полицаите. Те ядат сладкиш, пият „Кока-Кола“ и ни обстрелват с трохи и въпроси. По-младият се тъпче, сякаш не е хапвал нищичко дни наред, въпреки че едва се побира в креслото.

— Значи той ви покани в дома си?

— Да.

— А после дойде сестра ви?

— Аха.

— Да или не, госпожо.

— Да.

Помолих я да отговаря кратко и точно, да избягва да лъже, доколкото е възможно, и да ги гледа в очите.

Когато Айюла ми каза, че идват, веднага я вкарах в кабинета на баща ни.

Изпразнен от книги и спомени, той беше просто мухлясала стая с маса, кресло и килимче. Цареше сумрак, така че дръпнах пердето и ярката светлина огря милионите прашинки, които танцуваха във въздуха около нас.

— Защо ме доведе тук?

— Трябва да поговорим?

— Точно тук ли?

Тук нищо нямаше да отвлича вниманието ѝ: нямаше легло, на което да се изтегне, нито телевизор, който да привлече погледа ѝ, или платове, с които да се заиграят ръцете ѝ.

— Седни. — Тя се намръщи, но се подчини. — Кога видя Феми за последно?

— Какво?! Много добре знаеш кога…

— Айюла, трябва да бъдем готови за тези въпроси.

Тя ме погледна с разширени очи, после се усмихна и се облегна спокойно назад.

— Не се облягай! Не трябва да изглеждаш толкова спокойна. И невинните се чувстват под напрежение. Защо го уби?

Усмивката ѝ изчезна.

— Наистина ли биха ме попитали такова нещо?

— Може да се опитат да те объркат.

— Не съм го убила.

Каза го, като ме гледаше право в очите.

Да, сега си спомням, че нямаше защо да я уча да гледа хората в очите. Тя си беше специалист в това.

По-младият полицай се изчервява.

— Колко дълго излизахте с него, госпожице?

— Един месец.

— Не е много.

Тя не казва нищо; гордея се с нея.

— Но той е искал да скъса с вас?

— Аха.

— Той — е — искал — да — скъса — с вас? Аби, не беше ли обратното?

Дали Айюла не беше права? Може би в гнева си бях пренебрегнала факта, че е малко вероятно някой мъж доброволно да я напусне. Дори сега всички бледнеем край нея. Облечена е семпло — в сива блуза и сини панталони, единственият ѝ грим е молив за очи, не носи бижута, но така само изглежда още по-млада и свежа. Усмивките, които от време на време отправя към полицаите, подчертават дълбоките ѝ трапчинки.

Аз се покашлям с надеждата Айюла да схване посланието.

— Има ли значение кой е искал да сложи край?

— Госпожице, ако вие сте искали, трябва да знаем.

Тя въздъхва и кърши ръце.

— Държах на него, но не беше мой тип…

Сестра ми е объркала професията си. Трябват ѝ камера и прожектори, които да огряват невинното ѝ излъчване.

— А какъв е вашият тип? — пита по-младият полицай.

— Значи сестра ви дойде, за да посредничи за решаването на проблема? — бързо се намесва старшият.

— Да. Дойде да помогне.

— И направи ли го?

— Кое?

— Помогна ли? Сдобрихте ли се отново?

— Не… всичко свърши.

— И вие двете си тръгнахте заедно, а той остана там?

— Аха.

— Да или не?

— Вече ви каза! — обажда се майка ми.

Усещам как ме заболява главата. Не е сега моментът да се прави на майка орлица. Изглежда напушена, след като дълго се е сдържала. Предполагам, че всичко това ѝ се струва напълно непонятно. Айюла нежно я потупва по ръката.

— Всичко е наред, мамо, те просто си вършат работата. Отговорът е „да“.

— Благодаря, госпожице. Какво правеше той, когато си тръгнахте?

Айюла прехапва устни и вдига поглед нагоре и надясно.

— Изпрати ни до вратата и я затвори след нас.

— Беше ли ядосан?

— Не. Примирен.

— Примирен?

Тя въздъхва с майсторска смесица от умора и тъга. Гледаме я как усуква кичур коса около пръста си.

— Искам да кажа, беше приел, че нещата между нас няма да се получат.

— Госпожице Кореде, съгласна ли сте с тази преценка? Господин Дуранд прие ли участта си?

Спомням си тялото му — полулегнало, полуседнало на пода в банята сред локва от кръв. Съмнявам се, че е имал време да проумее участта си, камо ли да я приеме.

— Подозирам, че не беше доволен. Но нямаше как да промени решението ѝ.

— После и двете се прибрахте у дома?

— Да.

— С един автомобил?

— Да.

— С автомобила на госпожица Кореде?

Впивам нокти в бедрата си и премигвам. Защо се интересуват толкова от автомобила ми? Подозират ли нещо? Възможно ли е някой да е видял как пренасяме трупа? Опитвам се да успокоя дишането си, без да привличам внимание. Не, никой не ни е видял. Ако някой ни беше видял да разнасяме вързоп с формата на тяло, този разпит нямаше да се състои у дома. Тези мъже всъщност не ни подозират в нищо. Просто са им платили да ни разпитат.

— Да.

— Как стигнахте дотам, госпожице Айюла?

— С „Юбер“. Не обичам да шофирам.

Те кимват.

— Може ли да видим колата ви, госпожице Кореде?

— Защо? — пита майка ми.

Би трябвало да се трогна, че изпитва нужда да защити и мен, но вместо това се вбесявам, задето нищо не знае и нищо не подозира. Защо нейните ръце са чисти, а моите стават все по-мръсни?

— Искаме само да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо.

— Защо ви е всичко това? Момичетата ми не са сторили нищо лошо!

Майка ми се надига от мястото си в искрен, заблуден опит да ни защити. По-възрастният полицай се намръщва и става, а столът му изскърцва по мраморния под. Той смушква партньора си да го последва. Може би трябва да оставя сцената да се разиграе. Нима един невинен човек не би изразил възмущение?

— Госпожо, само ще погледнем…

— Бяхме достатъчно отзивчиви. Моля, напуснете дома ми.

— Госпожо, ако се наложи, ще се върнем с нужните документи.

Искам да кажа нещо, но думите не излизат от устата ми. Парализирана съм. Мисля само за кръвта в багажника.

— Казах, напуснете дома ми — повтаря майка ми и тръгва към вратата.

Полицаите са принудени да я последват. Кимват учтиво на Айюла и излизат. Майка ми тръшва вратата след тях.

— Що за имбецили! Можете ли да повярвате?

Двете с Айюла не казваме нищо. Обмисляме възможностите си.