Кореде

— Кореде, може ли да поговорим за минута?

Кимвам и влизам след Таде в кабинета му. В момента, в който затваря вратата, той се усмихва до уши. Лицето ми пламва и неволно също се усмихвам в отговор.

Днес изглежда особено добре; наскоро се е подстригал. Обикновено е много консервативен по отношение на косата си и я носи почти нула номер. Напоследък обаче я е оставил да порасне. Сега е къса отзад и отстрани, но по средата има два пръста. Отива му.

— Искам да ти покажа нещо, но трябва да обещаеш, че ще го пазиш в тайна.

— Добре…

— Обещай.

— Обещавам, че ще пазя тайна.

Той отива при шкафа и започва да рови в чекмеджето, като си тананика. Изважда малка кутийка. За пръстен.

— Коя? — изписквам аз, сякаш има някакво съмнение за кого е. И за кого не е.

— Мислиш ли, че ще ѝ хареса?

Пръстенът има квадратен диамант два карата с обков от скъпоценни камъни. Човек трябва да е сляп, за да не му хареса.

— Искаш да ѝ предложиш — казвам, за да съм сигурна, че говорим за едно и също.

— Да. Мислиш ли, че ще приеме?

Най-после един въпрос, чийто отговор не знам. Премигвам, за да сдържа парещите сълзи, и се покашлям.

— Не е ли твърде скоро?

— Когато знаеш — знаеш. Ще го разбереш някой ден, когато се влюбиш.

Смехът ми изненадва и мен самата. Започва като ахване, което преминава в кикот, а после — в неконтролируем смях до сълзи. Таде ме зяпва учудено, но аз не мога да спра. Когато най-после се успокоявам, ме пита:

— Кое е толкова смешно?

— Таде… какво харесваш у сестра ми?

— Всичко.

— Но ако трябва да бъдеш конкретен?

— Ами… тя е… много специална.

— Добре, но кое я прави специална?

— Тя е просто… искам да кажа, тя е красива и идеална. Никога не съм искал толкова много да бъда с някого.

Потривам чело с пръсти. Той не посочва факта, че Айюла се смее на дреболии и никога не се сърди. Не споменава колко ловко хитрува в игрите и как може да зашие подгъв на пола, без дори да гледа. Той не знае най-хубавите ѝ качества, нито… най-мрачните ѝ тайни. И като че ли не му пука.

— Махни този пръстен, Таде.

— Какво?

— Всичко е… — Аз присядам на бюрото, мъчейки се да намеря правилните думи. — За нея всичко е игра и забавление.

Той въздъхва и поклаща глава.

— Хората се променят, Кореде. Знам, че ми е изневерявала и прочее, но то е, защото не познава истинската любов. А аз мога да ѝ я дам.

— Тя ще те нарани.

Посягам да сложа ръка на рамото му, но той се дръпва.

— Мога да се справя…

Как е възможно някой мъж да е толкова твърдоглав? Безсилието се надува като балон в гърдите ми и аз едва се сдържам да не се оригна.

— Не, сериозно говоря. Тя ще те нарани. Физически! Правила го е и преди с други хора… с мъже.

Опитвам се да илюстрирам мисълта си, като душа въздуха с ръце.

Настъпва тишина, в която той осмисля какво съм казала, а аз — факта, че съм го казала. Отпускам ръце. Трябва да замълча. Стига толкова. Оттук насетне да се оправя сам.

— Защото ти си нямаш никого ли? — пита той.

— Моля?

— Защо не искаш Айюла да продължи напред с живота си? Имам чувството, че искаш да зависи от теб до края на дните си.

Таде поклаща разочаровано глава, а аз с мъка овладявам импулса да изкрещя. Впивам нокти в дланите си. Никога не съм пречила на Айюла; ако изобщо може да се каже нещо за мен, то е, че ѝ дадох бъдеще.

— Аз не…

— Сякаш не искаш да бъде щастлива.

— Тя е убивала! — извиквам аз и мигновено се разкайвам за думите си.

Таде отново поклаща глава, удивен колко ниско съм готова да падна.

— Тя ми разказа за починалия мъж. И как ти я обвиняваш за смъртта му.

Изкушавам се да попитам за кого говори, но виждам, че битката е обречена. Загубила съм я още преди да разбера, че е започнала. Айюла може да не е тук, но Таде се държи като кукла на конци, говореща с нейния глас.

— Виж… — Той сменя тактиката и гласът му омеква. — Тя наистина търси твоето одобрение, а получава само упреци и презрение. Изгубила е любим човек, а ти я караш да се чувства виновна. Никога не бих помислил, че може да си толкова жестока. Мислех, че те познавам, Кореде.

— Не. Ти не знаеш нищо за мен, нито за жената, на която се каниш да предложиш. И впрочем Айюла никога не би носила пръстен под три карата.

Стиснал кутийката в ръка, той ме гледа така, все едно говоря на друг език. Каква загуба на време беше всичко това.

Отварям вратата и казвам през рамо:

— Само си пази гърба.

Тя ме е предупредила: „Не е задълбочен. Търси само хубавичко лице“.

Загрузка...