Сестра ми, сериен убиец

Кръв

На другия ден идват и взимат автомобила — моя сребрист „Форд Фокус“. Трите стоим на прага със скръстени ръце и гледаме как го откарват. Водят колата ми в полицейския участък в район, където рядко стъпвам, за да бъде огледана за следи от престъпление, което не съм извършила, докато „Фиестата“ на Айюла продължава да се кипри пред къщата. Погледът ми се спира върху белия хечбек. Блести като току-що измита кола. Без петна от кръв.

Обръщам се към Айюла.

— Ще взема твоята кола, за да отида на работа.

Тя се намръщва.

— Ами ако ми потрябва през деня?

— Можеш да повикаш „Юбер“.

— Кореде — подхваща внимателно майка ми, — защо не вземеш моята кола?

— Не ми се кара с ръчни скорости. Тази на Айюла е добре.

Връщам се в къщата и се качвам към стаята си, преди да имат шанс да отговорят. Ръцете ми са студени и ги разтривам в дънките си.

Почистих колата. Почистих всеки сантиметър от нея. Ако намерят и капка кръв, тя ще бъде тяхна.

Айюла чука на вратата и влиза. Хващам метлата, за да помета пода, без да обръщам внимание на присъствието ѝ.

— Сърдита ли си ми?

— Не.

— Така изглеждаш.

— Просто не обичам да оставам без кола.

— И вината е моя.

— Не. Ма Феми, задето окървави багажника ми.

Тя въздъхва и сяда на леглото ми, сляпа за изражението ми, което ясно казва: „Махай се“.

— Не си единствената, която страда, да знаеш. Държиш се така, сякаш носиш сама целия товар, но аз също се тревожа.

— Сериозно? Защото онзиден си пееше „Вярвам, че мога да летя“.

Айюла вдига рамене.

— Хубава песен е.

Едва се сдържам да не извикам. Тя все повече ми напомня на него. Той беше способен да извърши нещо лошо, а после да се държи като образцов гражданин. Като че ли другото никога не се е случвало. Да не би да е в кръвта им? Само че неговата кръв е и моя, а моята — нейна.